Не се гаси туй, що не гасне

„Не се гаси туй, що не гасне“ е стихотворение, написано през 1883 година от Иван Вазов, включено в стихосбирката му „Поля и гори“, издадена през 1884 година от Драган Манчов.

Самостоятелно значение е придобил изразът „Не се гаси туй, що не гасне“ от четвъртата строфа:

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне!

Поради силната си експресивност, тази фраза е добила самостоятелна употреба. Смисълът ѝ е в насмешка на казалия фразата над нечии усилия да спрат явление или процес, който е по-мощен от техните възможности за въздействие.

Текст

Целият текст на стихотворението е:

За нас е радост, слънце златно

в навъсен ден когато бляска,

но лучът му грей по-приятно

през някоя тъмнична рязка.

Една звездица – и тя тоже

моряка води сред морето,

едничка искра нявга може

пожар да дигне до небето.

Огънят, в който Хус изчезна,

огря вселената по-ясно,

в нощ мрачна, бурна и беззвездна

светкавицата грей ужасно.

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне.

Тук всичко мре, изтлява, гние

и тез, що бдят, и тез, що падат,

престоли, царщини и вие

и червите, що вас изядат.

Едната светлина е вячна -

една във хаоса грамадни!

Със нея тоя свят се начна,

със нея няма да пропадне.

Във мрачен гроб фърлете нея -

тя повеч блясък ще се пръсне,

убийте я във Прометея -

тя във Волтера ще възкръсне.

И ако слънцето изчезне

от тия небеса приветни,

то някой в ада ще да влезне,

главня да вземе, да ни светне!

Януари 1883