Направо към съдържанието

Неофит Византийски

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Неофит Византиос)
Неофит Византийски
Νεόφυτος Βυζάντιος
гръцки духовник
Роден
Починал

Неофит (на гръцки: Νεόφυτος Βυζάντιος, Неофитос Византиос) е гръцки духовник, търновски митрополит от 26 април 1840 г. до 1846 година и от 29 август 1848 г.[1] до март 1857 година,[2] солунски митрополит от 1858 до 1874 година.[3][4][5]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е около началото на XIX век[6] в цариградския квартал Саматия.[5] Служи като дякон при патриарх Константин I Константинополски, а след това заема различни длъжности в Патриаршияка като последната е велик протосингел.[5] От 1831 година е ректор на семинарията в Патмос заедно с Хараламбос Тесалоникевс.[7] Близък е до патриарх Антим IV Константинополски.[8]

Търновски митрополит

[редактиране | редактиране на кода]

На 28 април 1840 година е избран за търновски митрополит[5] противно на волята на търновското българско гражданство, което иска да наложи за владика Неофит Бозвели. Изпратената в Цариград търновска делегация е подкупена и за митрополит е избран Неофит Византийски, а Бозвели е назначен за негов викарий.[8] Неофит пристига в Търново през август 1840 година и поема поход срещу възраждането на българщината. Неофит не изпълнява обещанието си да назначи в подчинените на митрополията му епископии българи владици, тъкмо обратно - започва да преследва изявените из епархиите български духовници, които биха могли да бъдат евентуални кандидати.[9] Неофит успява да накара османските власти да арестуват Бозвели на 8 април 1841 година и той е изпратен в Света гора.[8] Игуменът на Лясковския манастир Максим Райкович, видна фигура в антигръцката борба, за да избегне заточението в 1844 година е принуден да емигрира в чужбина. Неофит се опитва да заточи и Андрей Робовски, но свищовци успяват да го спасят.[9] Неофит изхвърля българския език от богослужението. Когато разбира, че сакеларий поп Иван Недялков от църквата „Свето Преображение Господне“ в Свищов изхвърлил гръцкия и служил на български, митрополит Неофит заповядва да го арестуват и докарат в Търново. Българските първенци обаче пишат заплашително писмо на владиката и той се принуждава да отстъпи.[10] Неофит затваря Петко Славейков в един кокошарник, заради една негова сатира, в която го осмива:

„ А йощ се повече прослави

Наше Велико Търново

Със Неофита мъдрия,

Мъдрия и лукавия...[11]

“

В 1843 година Славейков е прогонен от Търново и преследван от Неофит и секретаря му Костаки, не успява да се задържи дълго в нито едно селище на Търновска епархия.[10]

През първите четири години на управлението му срещу него няма открити действия от страна на българските общини. През 1844 – 1845 година Бозвели и Иларион Макариополски настояват първенците от различни селища на епархията да протестират пред Високата порта срещу владиката и обкръжението му. Владишката партия изпраща в столицата двама души с изложение, че населението е доволно от аянина и владиката. Неофит успява да се наложи и при определянето на кандидатите на свиканото от Портата събрание в 1845 година и изпраща двама свои доверени хора - Янко Евстатиев и Георги Попсимеонов. През май 1845 година и свищовската и търновската община изпращат на току-що избрания Мелетий III Константинополски изложения за золумите на Неофит Византийски, в които се застъпват за Бозвели и искат пастири, знаещи български език. Оплакванията срещу владиката зачестяват много.[12] В прошението от Търновската епархия до великия везик пише:

„ Вярата наша се обърна на разбойническа търговщина и народът истина от вярата си... [Владиците идват] натоварени до уши с борч, знающе само язикат на парите... Търновската епархия аман е викната от Митрополита Търновски Неофита. Той не е оставил средство безаконно да употреби само да съблеча сиромасите... Не щем го вече за архиереа таквази фисатчия.[12] “

През пролетта на 1846 година султан Абдул Меджид I прави обиколка из България. Българските лидери подготвят почвата предварително. Андрей Робовски отива в Свищов, Стара Загора и Казанлък и заръчва на местните български водачи да се оплачат пред владетеля от търновския митрополит и да искат да се освободят Бозвели и Иларион Стоянович. При Дебелец Робовски посреща султанския двор и връчва две жалби – негова лична и на свищовци. Когато султанът е в Търново, от всички краища на епархията се събират хора, за да протестират срещу владиката. На 1 юни в столицата са изпратени пет души, които да искат владика българин, като едновременно с това се подготвят и махзари из епархията.[13]

През юни[5] или в края на юли 1846 година[13] Неофит е отзован и заместен от Атанасий Серски, който обаче се сблъсква както с българската, така и с провладишката партия в Търново, която иска връщане на Неофит. Георги Попсимеонов поддържа връзки с Неофит и уговаря условията за връщането му. Неофит обещава, че ако се върне ще намали владичината, която му се полага, и моли Попсимеонов да съобщи това на селските първенци, които да направят постъпки за връщането му. По съвет на Стефан Богориди Попсимеонов изпраща в Цариград няколко души да преговарят с Патриаршията за връщане на Неофит и да злепоставят Атанасий. От Елена на тази мисия заминава Хаджи Стефан, от Габрово Колчо Пенчов, а от Трявна Цаню Райков.[14] Митрополит Атанасий неочаквано се удавя на 24 август 1848 година,[15] и Патриаршията връща на престола в Търново Неофит.[14] Антивладишката партия обаче веднага предприема постъпки срещу върналия се Неофит и Попсимеонов изпраща в 1849 година и в следващите години хора в столицата да защитават каузата му.[14] При освещаването на новата църква „Свети Георги“ в Трявна в 1852 година, настроението срещу владиката е така силно, че той не посмява да отиде в града.[16]

За да запази трона си, Неофит се принуждава да направи някои отстъпки на българите и в 1852 година назначава за свои хорепископи във Врачанската и Ловчанската епархия българите Доротей и Иларион,[17] а в 1855 г. за свой протосингел взема Иларион Стоянович.[18]

Движението срещу Неофит в Търново е оглавено от хаджи Минчо Цачов, държавен ковчежник и откупвач на беглика и десятъка в Търновско. Той действа с врачанските първенци Тодораки и Александър Хаджитошеви.[19] В края на 1853 година за Цариград заминава хаджи Николи Минчоолу, за да действа за изгонването на Неофит. След него пристига и провладишка делегация хаджи Михаил Хаджистоянов, Иванчо Пенчов от Габрово, Въльо Хаджиатанасов от Лясковец и хаджи Стефан ХаджиТеодоров от Беброво, които носят прошения в полза на митрополита, като в действията си се ръководят от Стефан Богориди и Дионисий Никомидийски.[20]

В Търново Неофит успява да използва разпрата между българските първенци, заради събирането на десятъка по време на Кримската война. Пред анкетьорите, които разследвали обвинените в злоупотреби бегликчии, Неофит успява да наклевети много от противниците си. Митрополит Неофит през 1856 година предава на властите намерението на Капитан дядо Никола да вдигне бунт и затова е награден. През 1856 година българска делегация в Цариград, в която влизат Славейков, дядо Пеню от Дряново, Никола Евтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво, Георги Кабакчиев и Николи Минчоолу от Търново, успява да издейства изпращането на анкетьори в епархията, които да разследват дейността на Неофит.[20] През март 1857 година Неофит е отзован в Цариград.[21]

Солунски митрополит

[редактиране | редактиране на кода]

На 26 януари 1858 година Неофит е преместен в Солун, за да замени станалия александрийски патриарх Калиник.[22][23] Като солунски митрополит Неофит в 1861 година се опитва да спре дейността по разширяване на българското просветно дело на подчинения му епископ Партений Поленински. Вика го в Солун, поставя го под домашен арест и епархийски духовен съд му отправя 22 обвинения.[11] С помощта на руския посланик Алексей Лобанов-Ростовски Партений е оправдан и в 1863 година се връща в епархията си.[24]

Преди схизмата Неофит разрешава на отците от Зограф Аверкий и по-късно Христодул да служат на славянски.[25] Остава митрополит в Солун до 9 януари 1874 година.[23]

Живее първо във Фенер, а после в Халкидон (Кадъкьой на азиатския бряг на Истанбул), където умира на 6 декември 1880 година.[5]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων. Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής. – Θρακικά, 8, 1937, σ. 183.
  2. ↑ Снегаров, Ив. Търновски митрополити в турско време. – Списание на Българската академия на науките, 52, 1935, 249.
  3. ↑ ΚΑΤΑΛΟΓΟΣ ΕΠΙΣΚΟΠΩΝ ΤΗΣ ΑΠΟΣΤΟΛΙΚΗΣ ΕΚΚΛΗΣΙΑΣ ΤΗΣ ΘΕΣΣΑΛΟΝΙΚΗΣ // Архивиран от оригинала на 2016-10-15. Посетен на 2012-08-28.
  4. ↑ Миладинова, Царева. Епоха, земя и хора, София, 1985, стр. 395.
  5. ↑ а б в г д е Ο Πανιερώτατος Μητροπολίτης πρώην Θεσσαλονίκης κυρός Νεόφυτος. (;-1880). // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Посетен на 25 декември 2017 г.
  6. ↑ Според Симеон Радев при избирането му за търновски митрополит в 1840 година е 25-годишен, което противоречи на други източици: Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 100.
  7. ↑ ΚΑΤΟΠΤΡΟΝ
  8. ↑ а б в Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 100.
  9. ↑ а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 135.
  10. ↑ а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 63.
  11. ↑ а б Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 120.
  12. ↑ а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 136.
  13. ↑ а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 137.
  14. ↑ а б в Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 138.
  15. ↑ Снегаров, Иван. Из арбанашките старопечатни книги в Софийската народна библиотека. – Списание на Българската академия на науките, 56. 1937, 143, 170.
  16. ↑ Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 139.
  17. ↑ Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 140.
  18. ↑ Приносът на еленчани в църковната борба през Възраждането
  19. ↑ Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 141.
  20. ↑ а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 144.
  21. ↑ Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 145.
  22. ↑ Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 153. Посетен на 28 юли 2014.
  23. ↑ а б Φιλιππαίου, Θεοκλήτου. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως Επισκοπαί καί Επίσκοποι (1833-1906), Γ´ // Θεολογία 31 (4). Οκτώβριος - Δεκέμβριος 1960. σ. 529.
  24. ↑ Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 121.
  25. ↑ Миладинова, Царева. Епоха, земя и хора, София, 1985, стр. 215.
Панарет → търновски митрополит
(28 април 1840 – 26 юли 1846) 		→ Атанасий
Атанасий → търновски митрополит
(29 август 1848 – 26 януари 1858) 		→ Григорий
Калиник → солунски митрополит
(26 януари 1858 – 9 януари 1874) 		→ Йоаким
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Неофит_Византийски&oldid=12262700“.