Монблан (масив)
- Тази статия е за масива Монблан. За други значения вижте Монблан (пояснение).
Планинският масив Монблан (на френски Massif du Mont-Blanc; на италиански Massiccio del Monte Bianco) е най-високата част на Алпите и най-северната част на Грайските Алпи. В миналото е бил считан за отделна част на планината. Тук се издига едноименният връх – първенец на Западна Европа със своите 4810 м. Разполага се на границата между Франция и Италия, а най-северните му части попадат в Швейцария. Този внушителен вечно заснежен хребет (откъдето идва името му – бялата планина) има единадесет изявени върха над 4000 м и безброй ледници, от които осем са особено големи (с дължина над 3 км). Посоката на главното било е от югозапад на североизток, дължината – 40 км, а максималната ширина – 16 км.[1]
География
[редактиране | редактиране на кода]Описание
[редактиране | редактиране на кода]Масивът Монблан се намира на върха на дъгата, която представляват Алпите. От тази част планината продължава на юг, към Средиземно море, и на изток, към виенския басейн. Той придава на главното било двойна денивелация, тоест то се спуска и в двете посоки.[2] Започвайки от прохода Ла Сен, той завършва при друг проход – Фере. Представлява вододел между водосборните басейни на По и Рона, а по-конкретно – между Долината на Арв (на запад, във Франция) и тази на Дора Балтеа (на изток, в Италия). Той има собствена (относителна) височина средно 2000 м и поддържа средна надморска височина над 3000 м. Оформени са седем „снежни прохода“, които са проходими само за алпинисти със специална екипировка.[3] Целият район има глациогенен релеф, тъй като през последната ледникова епоха e бил изцяло заледен. Долините са допълнително преудълбани и имат U-образна форма (т. нар. трогови долини), върховете са изключително стръмни карлинги, увенчани със скалисти зъбери. Огромни циркуси остават между хребетите. Именно в този район започва да се развива науката за ледниците (глациология).
Върхове
[редактиране | редактиране на кода]Върхът Монблан остава в южната част, а на главното било се разполагат повечето четирихилядници. На изток и запад стърчат десетки други наименовани върхове, някои от които толкова остри, че местното население ги нарича „игли“ – (егюий, на френски: aigiulles). При сливането на границите между Франция, Италия и Швейцария се издига връх Мон Долан (3823 м). Единадесет върха са високи над 4000 м:
- Монблан (Mont Blanc) – 4810 м;
- Мон Моди (Mont Maudit) – 4465 м;
- Дом дю Гуте (Dôme du Goûter) – 4304 м;
- Монблан дю Такюл (Mont Blanc du Tacul) – 4248 м;
- Гранд Жорас (Grandes Jorasses) – 4208 м;
- Егюий Верт (Aiguille Verte) – 4122 м;
- Егюий Бланш дьо Пьотерей (Aiguille Blanche de Peuterey) – 4112 м;
- Егюий дьо Бионасе (Aiguille de Bionnassay) – 4053 м;
- Дом дьо Рошфор (Dôme de Rochefort) – 4015 м;
- Дан дю Жеан (Dent du Géant) – 4013 м;
- Ле Дроат (Les Droites) – 4000 м.
Ледници
[редактиране | редактиране на кода]Учените различават около 70 отделни ледника, които покриват площ 170 кв. км. От тях 110 кв. км са във Франция, останалите в Италия и съвсем малко в Швейцария. Според данни от 70-те години на ХХ в. площта на ледниците е била 277 кв. км.[4] През ХVІІ век ледниците са стигали до края на долините, разрушавайки селища и обработваеми земи, но оттогава непрекъснато се отдръпват.[5] Днес този процес се развива със средна скорост от 4 м годишно. Най-голям в региона е Мер дьо Глас, образуван от четири ледени потока в подножието на Гранд Жорас. С дължината си от 12 км, дебелина 400 м и площ 33 кв. км[6] той е вторият най-голям ледник в Алпите и Западна Европа. От източната страна 10-километровият ледник Миадже е най-голям в Италия и втори в масива на Монблан. Следват Аржантиер (9 км), Салейна (6 км) и Триент (4 км). Топенето през последните векове създава опасности, които водят до неочаквани жертви. През 1892 г. 200 000 куб. метра вода, събрала се в един от малките ледници, се излива внезапно към село Сен Жерве и убива 175 души.
Климат
[редактиране | редактиране на кода]Монблан се намира на границата на две климатични зони и хребетът сам по себе си служи за климатична бариера. Климатът в региона е студен и влажен и много зависи от надморската височина. В най-ниските части на долините (600 м) температурите през лятото редовно преминават 25°, докато по високите части едва надхвърлят 0°. Най-голямото количество сняг пада между ноември и април и все още е достатъчно, за да подхранва ледниците. По върховете сняг вали и в най-топлите летни месеци. Валежите са разпределени равномерно през годината, но също се различават според височината. Шамони (на около 1000 м н.в.) има средна годишна сума 1000 мм, докато на билото валежите надхвърлят 3000 мм.
Природа
[редактиране | редактиране на кода]В района се забелязва голямо биоразнообразие, което се дължи на различните височини и хабитатите в тях. Няма ендемични видове, но много са тези, които са редки или защитени. Развиват се няколко височинни природни пояса – иглолистни гори, високопланински ливади и скалисти и моренни полета, върху които виреят само мъхове и лишеи. Растителността е представена от над хиляда вида, които виреят до 3800 м височина (алпийската хризантема). Тъкмо тези растения от нивото на снежната граница представляват най-голям интерес и са изследвани още в началото на ХІХ век от учени като Александър фон Хумболт. В средата на века местният биолог Венанс Пайо публикува подробно изследване върху този тип растения и дава първите сведения за тъмнолистната пясъчница, черния емпетрум, алпийския тифолиум и други. Над селото Курмайор от италианска страна е създадена най-високата в Европа ботаническа градина Сосуреа Алпина (на 2173 м), в която се отглеждат 800 вида цветя и треви от региона.
Тук живеят и различни видове планински бозайници – обикновени диви кози, алпийски козирози (ибекс), сърни, зайци, мармоти. Успешно е възстановена популацията на европейския рис. Осемдесет вида са и птиците, чието разнообразие е най-голямо в прохода Фере. Това включва косове, врани, орли, мишелови, ястреби, керкенези и др.
История
[редактиране | редактиране на кода]В древността районът е населен с келти, а през І век от н. е. попада под римска власт. През Средновековието е част от Савойското херцогство, а през 1860 г. Франция получава западната страна на масива и той става гранична зона.
Интересът към Монбланския масив се заражда от западната страна, тъй като през 1741 г. англичаните Уилям Уиндън и Ричард Покок посещават долината на Шамони и остават дълбоко впечатлени. Описват преживяването си в книга, която получава голяма популярност. През 1760 г. роденият в Женева Орас Бенедикт дьо Сосюр призовава за изследване на „ледниците над Шамони“.[7] Той се качва на връх Бреван на отсрещния рид и вижда Монблан. Толкова е възхитен от върха, че обявява парична награда за този, който го покори пръв. Това се случва през 1786 г. и е дело на двама местни любители – Жак Балма и д-р Мишел Пакар. Така долината на Шамони се отваря към света и тук идват все повече любопитни, някои от които доста известни: Гьоте, Пърси Биш Шели, Шатобриан, Виктор Юго, Ференц Лист и Луи Пастьор. След 1860 г. Наполеон ІІІ става първият владетел на Франция, който посещава масива. Тук през 1924 г. се провеждат Първите зимни олимпийски игри.
Междувременно започват и нещастните случаи. През 1820 г. падат първите жертви на желанието да се катери Монблан.[8] През 1895 г. италианският планински водач Емил Рей загива по склоновете на Дан дю Жеан. От 1946 г. няколко самолетни катастрофи се случват по върховете на масива и стотици намират смъртта си. Други 12 са убити от голямата лавина, зарупала село Монрок – най-тежкият инцидент от този вид в долината на Шамони.
Туризъм
[редактиране | редактиране на кода]Масивът на Монблан е достъпен от три страни. Най-популярната посока е откъм Франция по магистрала до Шамони. По-голямо е разстоянието от Италия – от Торино през Аоста до Курмайор, докато от швейцарска страна изходен пункт е град Мартини. Всички селища в района са се превърнали в курорти, които предлагат хотелски услуги от различно качество, но начело стои Шамони.
В наши дни районът на Монблан привлича по 6 милиона туристи годишно и е сред най-популярните дестинации във Франция. Много по-слабо туризмът е развит от страна на Италия и Швейцария. Освен зимните спортове, тук се практикува алпинизъм и скално катерене, планинско колоездене, парапланеризъм, голф, тенис, както и пешеходни разходки.[9] Най-важната атракция е кабинковият лифт до високия 3482 м връх Егюий дю Миди. Там е изградена панорамна площадка, от която през т. нар. Бяла долина се вижда директно Монблан.[10] Това е най-дългият почти вертикален лифт в света и 500 хиляди души го ползват ежегодно. Други лифтове отвеждат до Италия. От нейна страна също е построен лифт към Монблан (нарича се Скайуей Монте Бланко и струва над 100 млн. евро); малко повече от 100 000 туристи посещават Курмайор, за да го използват.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Mont Blanc mountaine, Europe, Encyclopaedia Britannica
- ↑ Мартин Гловня, Екатерина Благоева, Физическа география на континентите, София 1989, с. 141
- ↑ John Ball, The Western Alps, London 1904, p. 328
- ↑ Така твърди третото издание на Большая советская энциклопедия, виж Монблан, БСЭ
- ↑ Mont Blanc mountaine, Europe, Encyclopaedia Britannica
- ↑ Майкъл Алаби и др., Илюстрована енциклопедия Земята, изд. Фют 2013, с. 226 ISBN 9879546257
- ↑ Fergus Fleming, Killing Dragons: The Conquest of the Alps, London 2000, pp. 30-50
- ↑ Gaston Rébuffat, Le massif du Mont Blanc, 1973, p. 12
- ↑ Lisa Alexander, 14 Top-Rated Tourist Attractions in Chamonix-Mont-Blanc, planetware.com
- ↑ Изкачването на Монблан може да е и лесно, на сайта на National Geographic