Направо към съдържанието

Битка за Кресненския пролом

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Кресненско сражение)
Битка при Кресна
Междусъюзническа война
Гръцкото напредване при Кресна
Информация
Период14 – 18 юли (27 – 31 юли по нов стил) 1913
Мястопри Кресненското дефиле, днес България
РезултатБългарска победа
Страни в конфликта
България Кралство Гърция
Командири и лидери
Михаил Савов
Никола Иванов (до 16.VII)
Васил Кутинчев (от 16.VII)
Вичо Диков
Радой Сираков
Васил Делов		Константинос I
Виктор Дусманис
Емануил Манусоянакис
Константинос Дамянос
Константинос Мосхопулос
Наполеон Сотилис
Жертви и загуби
тежки (виж текста)10 000 (приблизително, за периода 8 – 18.VII)[1]
Карта
Битка за Кресненския пролом в Общомедия

Битката за Кресненския пролом се състои на 14 – 18 юли 1913 г. между гърци и българи. Това е последното голямо сражение от Междусъюзническата война, опит на 2-ра и 4-та българска армия да обкръжат главните гръцки сили в теснините по средното поречие на Струма. Постигнатите успехи, макар и частични, водят до преустановяване на гръцкото настъпление към София и сключване на примирие, което слага край на войната и предотвратява погърчване на Пиринския край[2].

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Гръцко настъпление (5 – 13 юли)

[редактиране | редактиране на кода]

След победите си при Кукуш и Дойран, в края на юни 1913 г. гръцките войски преодоляват Рупелския пролом и се прегрупират за настъпление на широк фронт след оттеглящата се на север 2-ра българска армия. Офанзивата им е подновена в началото на следващия месец в съгласие със сръбската главна квартира, която хвърля войските си срещу Калиманската позиция към Царево село (Делчево) и Горна Джумая (Благоевград). През проходите при Пехчево и поречията на Струма и Места гръцките колони обхващат Пирин и Малешевската планина. Българите отстъпват с ариергардни боеве при Росалин, Ченгене калеси, Кремен и други. На 11 юли гърците преодоляват Кресненския пролом. Превзети са и Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и Предела.[3]

В резултат на тези успехи гръцките войски се отдалечават на 100 километра северно от продоволствената си база в Демирхисар. Маневрирането им е затруднено от насечения от планини терен в поречието на Струма, а снабдяването и придвижването на артилерията става трудно по пътища, разбити от отстъпващите българи и задръстени от бежанци.[4]

Българското командване решава да се възползва от тези обстоятелства. След победата над сърбите в Калиманската битка (4 – 11 юли), то насочва към гръцкия фронт значителна част от своята 4-та армия. На гръцкия фронт са прехвърлени и части от 1-ва армия, воювали от началото на войната в поречието на Тимок. Така българите постигат числен превес над противника (110 батальона, 10 ескадрона и над 40 батареи от българска страна срещу 84 батальона, 12 ескадрона и 37 батареи от гръцка, но подразделенията не са в оптималния си размер заради претърпените загуби в първите седмици от войната). Превесът е по-отчетлив по фланговете, които съгласно директива на Главното командване от 12 юли трябва да настъпят и обкръжат гръцките войски в Кресненското дефиле. Воденето на операцията е поверено (на 14 юли) на генерал Михаил Савов, командващ съединените 2-ра, 4-та и 5-а армия.[4][5]

Разположение на противниците (14/15 юли)

[редактиране | редактиране на кода]

Българите

[редактиране | редактиране на кода]

Към началото на настъпателната операция (14 юли) българските войски на фронта от Голак планина на запад през Горна Джумая до Якоруда на изток са разделени на три оперативни групировки.

  • Централната група се състои от 2-ра българска армия (командващ генерал Никола Иванов). В състава ѝ влизат две бригади от 3 пд и една от Десета пехотна дивизия, остатъците от Сярската и Драмската бригада и сборни формации, прехвърлени (след 10 юли) от българо-сръбския фронт в Северна България. Тези войски трябва да приковат пред Горна Джумая гърците, настъпващи на север от пролома по двата бряга на Струма.[4]

Гърците

[редактиране | редактиране на кода]

Към средата на юли гръцката Македонска армия (командващ крал Константинос I, началник-щаб полковник Виктор Дусманис) е достигнала линията от Беяз тепе (над Брегалница) – влахинските върхове Занога и Руен – село Церово (южно от Горна Джумая) – връх Харманлар (над Разлог).[4] Между левия бряг на Струма и Предела, по направлението през Горна Джумая за София, са струпани V, VI и VII дивизия, а I дивизия е на десния бряг в района на Тресково и връх Видрен (северно от Симитли). Оперативното командване на тези войски е в ръцете на генерал Емануил Манусоянакис. II и IV дивизия (начело с генерал Константинос Мосхопулос) заемат района на Руен за атака срещу българските позиции на влахинския хребет към Царево село, а III и X дивизия (генерал Константинос Дамянос) заемат крайния ляв фланг при Пехчево в пряк контакт със сръбската 3-та армия при Брегалница.[6]

Битката за Кресна (14 – 18 юли)

[редактиране | редактиране на кода]

Действия по горноджумайското направление. Бой на кота 1378

[редактиране | редактиране на кода]

Настъплението на Самоковския и Западнородопския отряд започва още на 13 – 14 юли, но се развива бавно през труднопроходимия терен. В това време на левия бряг на Струма гърците напредват към Горна Джумая. Така на 14 юли се стига до боеве при Ораново, Церово и Огняр махала. Опрени на кота 1378 (в югозападните покрайнини на Рила), части от 3-та Балканска дивизия дават отпор на 6-а гръцка дивизия, но флангът им е атакуван откъм Предела от 7-а дивизия (командвана от полковник Наполеон Сотилис). По нареждане на генерал Иванов, през нощта срещу 15 юли българите се оттеглят северно от Горна Джумая. Артилерията им, разположена по дъбравските височини, не допуска противника да влезе в града.[7]

Гърците прекратяват настъплението, за да прехвърлят войски към фланговете си, застрашени от българите на Предела и във Влахина. Генерал Кутинчев (заменил Иванов в командването на 2-ра армия) се възползва от това, преминава в контранастъпление на 17 юли и достига отново кота 1378.[8]

Настъпление на левия български фланг. Бой на Предела

[редактиране | редактиране на кода]

На 16 юли Западнородопският отряд и една колона от Самоковския (33 пехотен полк) завземат Мехомия, разгромяват гръцкия ариергард, оставен в района, и завземат Предела, излизайки във фланг и тил на гърците пред Горна Джумая. На следващия ден Сотилис развръща дивизията си срещу Делов и го принуждава да отстъпи на 2 км източно от прохода. В този момент закъснелите части на Самоковския отряд (4 и 34 пехотен полк) се появяват на хребета Арисваница, на север от Предела, и спират гръцкото контранастъпление.[9] Боят продължава безрезултатно до примирието на 18 юли следобед. В него отрядите на Делов и Сираков губят повече от 1000 убити и ранени. Настъплението им към Струма е парализирано.[10]

Настъпление на десния български фланг. Боеве при Беяз тепе и Занога

[редактиране | редактиране на кода]

Групата на Диков преминава Брегалница южно от Панчарево на 15 юли и превзема (с Втора пехотна тракийска дивизия и 1-ва бригада от Трета дивизия) Беяз тепе, а вечерта на същия ден достига Пехчево, прекъсвайки един от основните пътища за отстъпление на противника, проникнал на север от Кресненския пролом. Атаката на връх Занога е отбита, при което 27 пехотен полк губи близо 900 души. Настъплението на Шеста пехотна дивизия е спряно под връх Руен заради насрещното настъпление на гърците (групата на Мосхопулос).[11][12]

През следващите два дни българите продължават настъплението по южните сплонове на Влахина, отбранявани от дивизиите на Дамянос. На 17 юли преди разсъмване те успяват да превземат Занога, но уморените войници отказват да продължат настъплението към Кресна.[13] Генерал Савов прехвърля за целта още една бригада от сръбския фронт, но ден по-късно огънят е прекратен.[14] За три дни боеве дясното българско крило успява да напредне с 15 до 18 км.[11]

Действия по царевоселското направление. Боеве при Видрен и Лешка

[редактиране | редактиране на кода]

Настъплението на дясната българска групировка е отслабено значително от опасността самата тя да попадне в обкръжение, докато напредва към южния изход на Кресненския пролом. Опасността иде от групата на генерал Мосхопулос (II и IV дивизия), която от 15 до 17 юли щурмува в участъка между Струма и централните склонове на Влахина (върховете Лешка и Хасан паша) с намерението да се съедини със сърбите при Царево село.[15]

За да помогне на групата на Диков, на 15 юли генерал Иванов хвърля най-боеспособната си част – 29 пехотен полк, срещу връх Видрен, но атаката се проваля. Полкът отстъпва с големи загуби и в безредие към Лагодаш, без да бъде преследван. Така между деснофланговите части на 2-ра и левофланговите на 4-та българска армия се отваря пробив, от който опитва да се възползва Мосхопулос.[16]

По преценка на командващия съединените армии отстъплението от Видрен прави положението на 65 пехотен полк (от 6-а Бдинска дивизия) край Дубочица „критическо“.[17] Полкът губи 470 души, но удържа фронта и предотвратява проникване на гърците към Царево село от изток. По същото време (16 – 17 юли) от запад към Царево село настъпват части от 3-та сръбска армия, но са спрени при Гърляни от българската 7-а Рилска дивизия.[18]

На 17 юли реорганизираният и усилен десен фланг на 2-ра българска армия минава отново в настъпление от Лагодаш, нанася поражение на гърците при махалата Чаир и достига Лешко и Падеж, заздравявайки връзката с 4-та армия.[19]

Последствия

[редактиране | редактиране на кода]

Докато настъплението към София се развива успешно, гръцкият крал Константинос отклонява румънското посредничество за примирие. В разгара на битката за Кресна обаче той изпраща телеграма до Елевтериос Венизелос, в която заявява, че гръцката армия е достигнала „пределите на физическата и моралната издръжливост“, и иска от министър-председателя да издейства незабавно прекратяване на огъня.[20] Примирието, договорено в Букурещ, настъпва в ранния следобед на 18 юли.[21]

Полемика за изхода на битката

[редактиране | редактиране на кода]

Кресненската битка е определяна както като „отбранителна победа“ на българите[2], така и като успех за гърците. Авторитети в българската и световната историография смятат, че в момента, когато настъпва примирието, обкръжаването на гръцката армия е въпрос на ден-два.[22][23][24] От друга страна, съвременник, близък до гръцкия генерален щаб, твърди, че примирието спасява не гръцката, а българската армия от разгром. Според него са оставали само 3 – 4 часа, докато двете изтощени дивизии на генерал Мосхопулос обкръжат двете и половина български дивизии при Пехчево.[25]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Cassavetti, D. J. Hellas and the Balkan wars. T. Fisher Unwin, London 1914. р. 334
  2. ↑ а б Hall, R. The Balkan Wars, 1912 – 1913: Prelude to the First World War. Routledge, London 2000. pp. 121 – 122
  3. ↑ Христов, А. Исторически прегледъ на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г. София, Печатница на армейския военно-издателски фонд, 1946. стр. 95 – 105;
    Crawfurd Price, W. H. The Balkan Cockpit. The Political and Military Story of the Balkan Wars in Macedonia. London, T. Werner Laurie, 1914 (?). pp. 330 – 336
  4. ↑ а б в г д е Гинчев, Г. Междусъюзническата война 1913 г. София 1963, Държавно Военно Издателство, стр. 160 – 163
  5. ↑ Иванов, Н. Балканската война 1912 – 1913 г. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 г. София, Печатница на Армейския военноиздателски фонд, 1925. стр. 286;
    История на Българите. Том V: Военна история на българите от древността до наши дни. ИК „Труд“, София 2007, ISBN 954-528-752-7. стр. 450
  6. ↑ Crawfurd Price, W. H. The Balkan Cockpit. The Political and Military Story of the Balkan Wars in Macedonia. London, T. Werner Laurie, 1914 (?). pp. 336 – 337; Cassavetti, D. J. Hellas and the Balkan Wars. London, 1914, T. Fisher Unwin. pp. 329, 332 (посетен на 9.7.2010)
  7. ↑ Иванов, Н. Балканската война 1912 – 1913 г. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 г. София, Печатница на Армейския военноиздателски фонд, 1925. стр. 299 – 302;
    Crawfurd Price, W. H. The Balkan Cockpit. The Political and Military Story of the Balkan Wars in Macedonia. London, T. Werner Laurie, 1914 (?). pp. 335 – 336
  8. ↑ Гинчев, Г. Междусъюзническата война 1913 г. София 1963, Държавно Военно Издателство, стр. 165 – 166;
    Марков, Г. Българското крушение 1913. София 1991, Издателство на БАН, стр. 178 – 179
  9. ↑ Иванов, Н. Балканската война 1912 – 1913 г. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 г. София, Печатница на Армейския военноиздателски фонд, 1925. стр. 314 – 315;
    Гинчев, Г. Междусъюзническата война 1913 г. София 1963, Държавно Военно Издателство, стр. 166 – 167
  10. ↑ Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том II, Печатница „Нов живот“, София 1925, стр. 712 – 714
  11. ↑ а б Гинчев, Г. Междусъюзническата война 1913 г. София 1963, Държавно Военно Издателство, стр. 163 – 165
  12. ↑ Марков, Г. Българското крушение 1913. София 1991, Издателство на БАН, стр. 171; Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том II, Печатница „Нов живот“, София 1925, стр. 709 – 710
  13. ↑ Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том II, Печатница „Нов живот“, София 1925, стр. 711 – 713; Crawfurd Price, W. H. The Balkan Cockpit. The Political and Military Story of the Balkan Wars in Macedonia. London, T. Werner Laurie, 1914 (?). pp. 338 – 339
  14. ↑ Марков, Г. Българското крушение 1913. София 1991, Издателство на БАН, стр. 178
  15. ↑ Crawfurd Price, W. H. The Balkan Cockpit. The Political and Military Story of the Balkan Wars in Macedonia. London, T. Werner Laurie, 1914 (?). pp. 337 – 339
  16. ↑ Иванов, Н. Балканската война 1912 – 1913 г. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 г. София, Печатница на Армейския военноиздателски фонд, 1925. стр. 310;
    Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том II, Печатница „Нов живот“, София 1925, стр. 710
  17. ↑ Иванов, Н. Балканската война 1912 – 1913 г. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 г. София, Печатница на Армейския военноиздателски фонд, 1925. стр. 308
  18. ↑ Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том II, Печатница „Нов живот“, София 1925, стр. 711 – 713
  19. ↑ Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том II, Печатница „Нов живот“, София 1925, стр. 713 – 714
  20. ↑ Hall, Richard (2000). The Balkan Wars, 1912 – 1913: Prelude to the First World War. Interallied war, p. 122
  21. ↑ Марков, Г. Българското крушение 1913. София 1991, Издателство на БАН, стр. 176 – 179
  22. ↑ Марков, Г. Българското крушение 1913. София 1991, Издателство на БАН, стр. 179
  23. ↑ Hall, Richard (2000). The Balkan Wars, 1912 – 1913: Prelude to the First World War. Interallied war, p. 122
  24. ↑ Raphaël Schneider, Les guerres balkaniques (1912 – 1913), revue Champs de Bataille, n°22, juin-juillet 2008, p.51.
  25. ↑ Cassavetti, D. J. Hellas and the Balkan wars. T. Fisher Unwin, London 1914. pp. 332 – 333;
    Crawfurd Price, W. H. The Balkan Cockpit. The Political and Military Story of the Balkan Wars in Macedonia. London, T. Werner Laurie, 1914 (?). p. 340
     Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Гърция“         Портал „Гърция“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Битка_за_Кресненския_пролом&oldid=11950373“.