Кордовски емират

Кордовски емират إمارة قرطبة
756 – 929
Знаме
Кордовския емират към 929 г.
Континент	Европа
Столица	Кордоба
Официален език	арабски език
Неофициален език	арабски, берберски, мозарабски, иврит
Религия	сунитски ислям, юдаизъм, римокатолицизъм
Форма на управление	Абсолютна монархия
История
Абд ал-Рахман I става емир	15 май 756 г.
Абд ал-Рахман III става халиф	16 януари 929 г.
Предшественик Омаядски халифат Наследник Кордовски халифат
Днес част от	Мароко Испания Португалия Гибралтар
Кордовски емират в Общомедия

Кордовският емират (на арабски: إمارة قرطبة; 756 – 929) е историческа държава на територията на днешна Испания, основана от последните оцелели Омаяди, които напускат Дамаск след преврата на Абасидите през 750 г.

Принц Абд ал-Рахман I достига през Африка до Ал-Андалус и оттам заявява претенциите си за полагащата му се по наследство халифска титла. Управлението на династията (756 – 1031) е съпроводено с разцвета на арабската култура в Андалус. То може да се раздели на два периода: независим Кордовски емират (756 – 929) и Кордовски халифат (929 – 1031). Сред владетелите на емирата най-забележителни са трима с подобни имена: Абд ал-Рахман I (756 – 788) родоначалник на династията, Абд ал-Рахман II (822 – 852) и Абд ал-Рахман III (912 – 961), като последният се обявява за халиф и емиратът става Кордовски халифат.

Абд ал-Рахман I организира своята държава като бързо потушава всяко недоволство и се опира на доверените благородници от обкръжението си, обсипвайки ги с богатства и имоти. Той поддържа ислямските институции и провежда поредица наказателни кампании срещу християните в Астурия. От север го застрашават франките на Карл Велики, който обсажда Сарагоса и може да нахлуе в долината на Ебро. След като вдига обсадата, Карл решава да отстъпи, при което баските разбиват ариегарда му в Ронсевал (Ронсево) (778 г.) (събитието е отразено в средновековния епос Песен за Роланд). Франкското надмощие приключва с превземането на Жирона през 785 г. и на Барселона в 801 г. от мюсюлманите, но тяхната власт е краткотрайна и те се връщат отново при християните с формирането на Испанската марка през 811 г.

Наследниците на Абд ал-Рахман I, Хишам I (788 – 796) и ал-Хакам I (796 – 822), управляват сред вълни от недоволство сред арабските благородници. Бунт, избухнал в Толедо, бива свирепо потушен, а вътрешните вълнения принуждават емира да увеличи броя на наемните войници и да обложи населението с нови данъци, за да издържа войската.

При Абд ал-Рахман II настъпва период на политическо, административно и културно обновление на мюсюлманска Иберия. Най-сериозните проблеми идват от непокорните васали в долината на Ебро и по-специално от рода Бану Каси (Banū Qāsī – син на Касий) и мозарабите. Емирът се опитва да усмири непокорните, но безуспешно. Мозарабите започват публично да хулят пророка Мохамед и тъй като от 850 г. нататък това се наказва със смърт, целенасочено търсят мъченичество, което някои автори свързват с нарастващата арабизация.

Във външната си политика Абд ал-Рахман II провежда активна дипломатическа дейност, като разменя посланици с Византийската империя и франкския крал Карл II Плешиви. Посреща решително норманските нашественици и ги побеждава при Севиля. Построява постоянни укрепления срещу нападателите по море, една морска база в Севиля и втора в Печина близо до Алмерия.

Неговите потомци Мохамед I (852 – 886), ал-Мундир (886 – 888) и Абд Аллах (888 – 912) имат големи проблеми с муваладите. Осъзнали голямата си сила, те вдигат въстание в северната част на полуострова, предвождани от клана Бану Каси, и на юг под водачеството на Умар ибн Хавсун. Войната с тях е продължителна: Ибн Хавсун упорито отстоява свободата на своите привърженици мувалади и християните мозараби с оръжие в ръка цели 19 години до кончината си на преклонните за това време 67 години. Абд Аллах не успява да се пребори с размирниците и оставя отслабена държава на внука си Абд ал-Рахман III, който успява да възстанови реда. Той подчинява цял Андалус, от Хаен (Jayyān) до Сарагоса (Saraqusṭah), и от Мерида (Māridah) до Севиля (Ishbīliyah). Когато Ибн Хавсун умира през 917 г., неговите синове са принудени да капитулират и през 928 г. Абд ал-Рахман III завладява дотогава непревземаемата им крепост Бобастро.