Константин Държилов
| Константин Държилов | |
| български общественик | |
 | |
| Роден |
1798 г.
|
|---|---|
| Починал | 1890 г.
|
| Семейство | |
| Братя/сестри | Киряк Държилов |
| Съпруга | Велика Държилова |
| Деца | Георги Динков Славка Динкова |
| Константин Държилов в Общомедия | |
Константин Държилов, също Държилович или Държоловец, наречен Динката, е български революционер, общественик и книжовник.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е в 1798 година[1] в Държилово, българско село в Негушко. Учи в прочутото гръцко училище в Мелник.[2] Заедно с по-малкия си брат Киряк Държилов взима участие в Негушкото въстание от 1822 година, в което родното му село е опожарено, след което воюва срещу османците в Централна Гърция по време на Гръцката война за независимост до 1829 година.
След извоюването на независимостта на Гърция Константин се установява с брат си в Атина, а в 1850 година двамата се местят в Солун, където помага на брат си в работата на печатницата, която Киряк създава, и се занимава с търговия. Константин Държилов е един от най-усърдните борци за българска просвета и църковна независимост. Поддържа връзки с Георги Раковски и пише в неговия вестник „Дунавски лебед“. Заедно с брат си е настоятел и разпространител на „Цариградски вестник“ и „Македония“. Поддържа кореспонденция и със Стефан Веркович. В свое стихотворение от 1862 година възхвалява дейността на Иларион Макариополски заради Великденската акция от 1860 година и завършва:
| „ | Живи славна Бугария, Македония, Тракия! Живи духовенство и бугарско Патричество![3] | “ |
В писмо от 18 май 1864 година Държилов пише на Веркович:
| „ | Да ме прощаваш от не знаем добро народното майцино ми азик; на щаррос, брате мое, го научи бес учител, сам сос азбукето, сос букврчето. Вас молам на бугарчки азик, македончки да ми пишиш, твойо писмо мосне добро са чити, пиши го малко по-отворено. Кажи ми, ако отберуваш и моето прощо булгарчко писмо, тогай немаме нужда от гарчкото.[4] | “ |
Константин Държилов е радетел за откриване на българско училище в Солун. Има някои сведения, свързани с тази идеята – според писмо на Димитър Миладинов от 22 декември 1859 година руската императрица чрез руския консул във Варна Александър Рачински е пратила пари на дъщерята на Държилов, Славка Динкова, за основаване на българско училище в Солун (но според некролога ѝ тя е родена в 1850 година); през февруари 1862 година Динко Държилов известява зографското монашеско братство, че е основал българска община в Солун, а няколко месеца по-късно съобщава на монасите, че в града вече има и българско училище; с тези писма той фактически иска помощта им за заплащането на учител. Идеята му е създаденото в Солун училище да се превърне „във върховно училище, нещо като пансион“, в което да се възпитават бедни деца и да се учат по съчиненията на сина му Георги Динков, които ще отпечата в руския манастир на Атон. По същото време в руското консулство в Солун е депозирана молба, подписана от председателя на българската църковна община и още 87 нейни членове, които молят за финансова подкрепа за замисленото от тях българско училище в града. Средства обаче не са получени.[5]
В периода 1863 – 1866 година семейството му е център на българските инициативи в Солун. В 1866 година в къщата им се открива българско училище, което е ръководено от дъщерята Славка Динкова и съществува до нейната смърт в 1869 година.[6]
Семейство
[редактиране | редактиране на кода]Константин Държилов е женен за Велика, която според сведение на Арсени Костенцев е от Охрид; тя напълно подкрепя борбите против гърцизма и идеята за просвета на български език. Родители са на Георги Динков и Славка Динкова, видни дейци на Българското възраждане в Македония.
Държилов умира в Солун в 1890 година.[7][8][9]
Родословие
[редактиране | редактиране на кода]| Киряк Държилов (? — 1877) | Константин Държилов (1798 — 1890) | Велика Държилова (? — 1867) | |||||||||||||||||||||||||||
| Евдокия Алексиаду | Георги Динков (1839 — 1876) | Славка Динкова (1850 — 1869) | |||||||||||||||||||||||||||
| Димитриос Динкас (1876 — 1974) | |||||||||||||||||||||||||||||
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- "Требник и Лечебник; Враческия молитви", Белград, 1849 година
- „Писма до Зографския манастир“, публикувани в "Зограф, изследвания и документи, част I", София, 1942 година
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Иван Снегаров пише („Солун в българската духовна култура“, 1937, с. 41), че според Кузман Шапкарев той е бил 90-годишен в 1888 година
- ↑ Васил Кънчов. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр.141.
- ↑ Академик Кирил Патриарх Български, Българското население в Македония в борбата за създаване на екзархията, Синодално издателство, София, 1971, стр.26-27.
- ↑ Документи за българското възраждане от архивата на Стефан И. Веркович 1860 - 1893. Съставили и подготвили за печат Дарина Велева и н. с. Трифон Вълов под редакцията и с предговор от чл. кор. Христо А. Христов, София, 1969, стр. 110, Документ 80.
- ↑ Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 28, 29.
- ↑ Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 29 – 30.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 231.
- ↑ Парижков, Петър. Фамилията Държилович. „Възрожденски книжари“. София, Наука и изкуство, 1980, стр. 229-231
- ↑ Снегаров, Иван. „Солун в българската духовна култура: исторически очерк и документи“. София, Придворна печатница, 1937, с. 30-32, 40 (бел. 40)
| пръв | → | председател на Солунската българска община (1862 – 1866) |
→ | Иван Хаджилазаров |
