Направо към съдържанието

Комунизъм

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Комунисти)
Част от сериите статии за
Комунизъм
Концепции
Към държавното управление
Вариации
Комунистически интернационал
Личности
Свързани
Комунистически държави днес

Комунизмът (от латински: commùnis, „общ“, „обществен“) е социално и политическо движение, поставящо си за цел създаването на безкласово общество, основано на общата собственост на средствата за производство, свободен достъп до предметите за потребление, премахване на наемния труд и на държавата.[1] В частност комунизъм се нарича и обществено-политическата, икономическа и идеологическа система, изградена от тоталитарните режими в Съветския съюз и страните от неговата сфера.[2]

Според марксистката теория (философско-историческа система)[3] комунизмът е етап от историческото развитие, който възниква като неизбежен резултат от развитието на производителните сили, предизвикващо свръхизобилие на материално богатство и даващо възможност за разпределение, основано на нуждите („от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“), и за обществени отношения, базирани на свободното сдружаване на индивидите, което предполага „отмирането на държавата“ като инструмент на политическата принуда.[4] Според съветския марксизъм социализмът е преходен етап между капитализма и същинския комунизъм. Ленинизмът извежда на преден план концепцията за партията-авангард: централизирана организация от професионални революционери, която трябва да оглави комунистическата революция и да упражнява цялата политическа власт „в името на работниците“ по време на прехода от капитализъм към социализъм.[5]

Поддръжниците на безвластническия комунизъм се противопоставят на идеята за диктатура на пролетариата и за авангардната роля на комунистическата партия и се обявяват за незабавно изоставяне на капитализма и преминаване към истинско комунистическо общество. Според тях организацията на комунистическо общество може да се осъществи единствено чрез доброволни споразумения и сътрудничество между свободни хора. За да бъдат възможни те, държавата със своята управляваща класа и репресивен апарат трябва да бъдат унищожени. Те нямат претенциите да прогнозират институциите в комунистическото общество, оставяйки на неговите членове да намерят най-добрите форми за организация, подходящи за конкретните условия.

Редица държави в миналото и днес се наричат комунистически, въпреки че обществено-политическото и икономическото им устройство е далеч от теоретичния модел на комунизма. Така съвременната стопанска система във Виетнам включва принципите на дой мой, в Китай – на „социалистическата пазарна икономика“, а класическият комунизъм в Съветския съюз е определян от редица комунисти като държавен капитализъм. Българската комунистическа партия управлява България от средата на 40-те до началото на 90-те години на XX в. Според някои изследователи, комунистическите режими са довели до гибелта на около 90 милиона души.[6]

История

[редактиране | редактиране на кода]

Преди индустриалната революция

[редактиране | редактиране на кода]

Идеологията на комунизма черпи сили от общите нужди на хората, чувството за солидарност и практиките на взаимопомощ помежду им. Според Пьотър Кропоткин отношения и общества, основани на тези принципи, са присъствали в цялата писана история на човечеството и са съществен фактор в неговата еволюция.[7] Общоприето е схващането, че преди създаването на държавите хората са живеели в безкласови общества. Карл Маркс и Фридрих Енгелс наричат това състояние „първобитен комунизъм“.[8]

През всички етапи на по-късната човешка история са съществували отделни групи хора, които живеели по законите на комунизма – запазвайки общата собственост и братското разпределение на всичко, което имат. Днес наричаме подобни селища и организации комуни. Макар и не под формата на комуни, отношения на самоорганизирана взаимопомощ са се запазвали сред големи групи хора във всички познати общества до възшествието на националната държава.[7]

С Ренесанса се появяват книгите на Томас Мор (1478 – 1535) – „Утопия“ (1516) и на Томазо Кампанела (1568 – 1639) – „Градът на Слънцето“, където комунизмът вече не се нуждае от религиозна обвивка. Жан-Жак Русо обявява частната собственост за причина за социалното неравенство.[9] Франсоа Бабьоф се обявява за „комунитарно общество“ под лозунга „Плодовете са на всички, земята – на никого“.[10]

През XVII век комунистически идеи се забелязват отново в Англия, където пуританската религиозна деноминация, известна като „копачите“, се противопоставя на частната собственост върху земята.[11] Според Едуард Бернщайн някои групи по време на гражданската война в Англия, и специално „копачите“, са практикували чист комунизъм, и че отношението на Оливър Кромуел към тези групи е било противоречиво и дори враждебно.[12] Комунарите (хората, които желаели да живеят в комуни) винаги са били кротки и миролюбиви. Те се стараели да поддържат добри отношения със съседите си и с властта. Управляващите обаче почти винаги се отнасяли враждебно към комуните.[13][14]

Зараждане на организирани комунистически движения

[редактиране | редактиране на кода]

През 19 век се оформят различни групи от хора, които виждат в комунистическото устройство на обществото средство за решаване на социалните проблеми. Идеите им намират поддръжници главно сред пролетариата. През 1864 в Лондон е основана „Международната асоциация на работниците“, известна още като Първи интернационал – сдружение предимно на синдикални активисти от различни организации. Членовете на сдружението следват различни течения на социалистическата мисъл – мютюалисти, марксисти, колективисти, индивидуалисти и др. Докато влиянието на сдружението расте бързо,[15] се оформя главното разделение между членовете му – участие в политическите борби или пряко действие срещу държавата и капитала. На конгреса в Хага през 1872 марксистите изключват Бакунин и през 1876, на конгрес във Филаделфия, организацията официално се разпада. Сподвижниците на Бакунин, които са количествено повече, правят опити за възстановяването на интернационала, който през 1922 официално се учредява като Интернационал на анархистките федерации и съществува и до днес. Последователите на Маркс създават впоследствие Втори, Трети и Четвърти интернационал.

Идеологически противоречия

[редактиране | редактиране на кода]

Според комунистите единственият начин да се изгради комунистическо общество е да се отнемат властта и средствата за производство от ръцете на капиталистите. Според марксистките партии пролетариатът трябвало да завземе властта и да осигури планомерното изграждане на комунизма.[16] В рязко противоречие с това анархистите смятат, че след разрушаването на старата система трябва централизираната държавна власт да бъде заменена с пряка демокрация,[17][18] а обществото да се състои от самоуправляващи се общини, наричани комуни.[19] Така към края на XIX век се оформят двете основни течения в комунистическите движения: борба за завземането на институциите на властта и борба за разрушаването им.

Комунистически партии в борба за завземане на властта

[редактиране | редактиране на кода]

Към началото на 20 век в повечето европейски страни различни партии се борят да завземат властта под флага на учението на Маркс. В разгара на Първата световна война, през пролетта на 1917 лявото крило на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП) формира болшевишката партия, която след Oктомврийската революция за няколко години успява да укрепи властта си в Русия. Водачът на партията Владимир Ленин описва властта ѝ като „диктатура на пролетариата“.[20] Партията превръща контролираните територии на бившата руска империя в нова държава СССР. Декларира в конституцията намерения за въвеждане на „публично комунистическо самоуправление“[21] и установява тоталитаризъм.[22]

През 1919 е създаден Комунистическият интернационал, който „обединява нововъзникналите комунистически партии в различни страни“.[23] Интернационалът (в ролята му на пропагандно оръжие) и имперската политика на СССР разширяват постепенно броя на държавите, построени по съветски модел. През 1949 китайската комунистическа партия побеждава в гражданската война в най-многобройната държава в света – Китай. Към 1980 близо 1/3 от световното население живее в държави, управлявани от марксистки партии.[24] Въпреки общото идеологическо наследство, СССР има остри политически спорове с Китай, Югославия, Румъния и други.

Марксистките партии в Западна Европа след Втората световна война остават на пътя на парламентарната борба за власт.[25] Испания, Франция и особено Италия са известни със силните си комунистически движения и активни комунистически партии.

Комунистически държави

[редактиране | редактиране на кода]

След продължителния период на Перестройка, падането на комунистическите режими в Източна Европа става факт през есента на 1989 г. Самият Съветски съюз се разпада в края на 1991. Според някои изследователи, комунизмът, замислен като наследник на капитализма с двете си фази – социализъм и висша степен на комунизъм, претърпява неуспех в реализирането на теорията и комплексната система за обществено-политическия модел.[26]

Към март 2013 г. официално комунистически страни са Китай, Куба, Виетнам и Лаос, въпреки че комунистически партии участват в управляващи коалиции и на други страни.

Следните държавни образувания официално са считали себе си за комунистически:

Китай, Виетнам и Лаос през последните две десетилетия се отличават с бързо развиваща се и почти пазарна икономика, в противоречие с класическите марксистки доктрини. Подобни реформи се провеждат и в Куба.[28]

Жертви на комунистическите режими

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Масови убийства при комунистическите режими

Комунистическите партии на власт са обвинявани в репресии срещу населението на собствените си и чужди държави. Според някои източници, приблизителната оценка на жертвите възлиза на между 85 и 100 милиона души.[6]

Безвластнически комунистически движения

[редактиране | редактиране на кода]

Анархистите участват активно в повечето революционни движения и успяват да наложат безвластнически уклон в редица процеси като мексиканската революция от 1910,[29] унгарското въстание от 1956.[30] Но само на отделни места те разполагат с достатъчно влияние, за да организират обществото според безвластническите принципи.[31]

По време на френско-пруската война в редица места във Франция, с дейното участие на членове на интернационала, се обявяват „комуни“, от които най-известна е Парижката комуна. Комуната заменя държавните органи с органи на самоуправлението и застава в открита борба с правителството на Франция, което е принудено да я унищожи.[32]

По време на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г. в района между Малко Търново и Василико се образува т.нар. Странджанска комуна. Функционирането и организацията ѝ се обуславят от анархистичните възгледи на част от ръководството на Одринския революционен окръг и особено на Михаил Герджиков.[33]

В периода 1917 – 1921 на територията на Руската империя овладяването на Октомврийската революция от партията на болшевиките, потиска зараждащите се идеи за безвластнически комунизъм,[34][35] но на определени места те вземат превес. През 1918 – 1921 в земите на днешна Украйна под защитата на „Революционната въстаническа армия на Украйна“, ръководена от Нестор Махно, съществува Свободната територия, населена от около 7 милиона души,[36] организирана на принципа на „свободните съвети“.[37] Друг известен пример за безвластническо комунистическо общество е организацията на живота в Кронщат до завземането му от съветската власт.[38]

По време на гражданската война в Испания анархистите, организирани в CNT организират голяма част от обществения живот, предимно в провинциите Арагон и Кастилия, според принципите на безвластническия комунизъм.[39][40]

От 1994 в Мексико организираните в Сапатистка армия за национално освобождение местни жители практикуват безвластнически комунизъм.[41][42]

Пример за съществуващи комуни в днешни дни са някои от израелските градски кибуци.[43] Първият кибуц на територията на днешен Израел е основан през 1910.[44] В наши дни в страната функционират около 270 кибуца с общо население в тях към 100 000 души,[45] но в голямото си мнозинство те са преобразувани в предприятия от традиционен тип и не функционират като трудови кооперации, както при своето възникване.[46] В наши дни те обхващат около 1,3 % от населението на държавата[47] и до голяма степен разчитат за съществуването си на помощи от правителството.[48]

Извън организираното комунистическо движение

[редактиране | редактиране на кода]

Общества с комунистически характер са създавани и без участието на организираните работнически движения от 19 век. В историята на християнството са познати редица опити за изграждане на комунистически общности, обикновено намиращи почва сред ересите, неподкрепени от властта.[49][50] Въстанието на Тайпин в Китай през XIX век установява общество с типично комунистически черти.[51][52] Кибуците в Израел са добре познат пример за организирани комунални общини под държавна опека.[53]

Идеология

[редактиране | редактиране на кода]

Представите за безкласово общество на различните комунистически учения се различават значително.[54] Общо е мнението обаче, че първобитните общества са живели в условия на примитивен комунизъм[7][55] и че комунистическото общество е единственото устойчиво бъдеще пред човечеството.[54][56]

Състоянието на примитивен комунизъм според Енгелс е обусловено от производствените отношения, а разделянето на обществото на класи – от разделението на труда.[55] С излизането на пролетариата на обществената сцена, Енгелс описва комунизма като „учението за условията за освобождение на пролетариата“[57]

Самоопределящите се като комунисти се придържат към различни възгледи, обособени в няколко основни групи. Идеологията на повечето комунистически течения произтича от възгледите на германския философ от XIX век Карл Маркс, но има и немарксистки комунистически групи като анархокомунизма и християнския комунизъм. Най-широко разпространение намира ленинизмът – интерпретация на марксизма, превърнала се с няколкото си разновидности в една от водещите идеологии на XX век и оказала силно влияние върху световната история през този период.[1]

Марксистки течения

[редактиране | редактиране на кода]
Карл Маркс
 Основна статия: Марксизъм

Под наименованието марксизъм е известно учението на Маркс и Енгелс и многобройните им идеологически наследници. Последователите на Маркс наричат своето учение научен комунизъм, за разлика от идеологията на комунарите, която наричат утопичен комунизъм, тъй като я смятат за неосъществима.

Основи на марксизма

[редактиране | редактиране на кода]
Заглавната страница на „Манифест на комунистическата партия“, един от основополагащите документи на марксизма, публикуван в Лондон през 1848 година

Първи за комунизъм говори Етиен Кабе.[58] За „Съюза на справедливите“ на Вилхелм Вайтлинг Маркс и Енгелс пишат през 1848 „Манифест на комунистическата партия“, организацията сменя името си на „Съюз на комунистите“ и просъществува до 1850. Както и другите представители на социалистическото движение в средата на 19 век, Карл Маркс и неговия близък съмишленик Фридрих Енгелс се стремят към премахване на капитализма, който смятат за отговорен за експлоатацията на работниците.

Енгелс разглежда подробно произхода на частната собственост в „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. Той, според Енгелс, „довел до възникването на робовладелския строй и на разделението на хората в обществото на бедни и богати, господари и подчинени“. В чисто стопанско отношение характерната за първобитния комунизъм общност на благата била заменена с размяната на стоки (търговията) като начин за тяхното придобиване и разпределение. Развитието на търговията породило необходимостта от някаква универсална стока, която да се разменя срещу всички останали. Така се появили парите като всеобщ еквивалент. Постепенно те станали основното средство за разпределение на материалните блага и поради това в по-нататъшното развитие на обществото тяхното притежание станало основно условие за власт, благополучие и престиж.

Според марксистите основна характеристика на човешкия живот в класовото общество е отчуждението, а комунизмът би представлявал пълна реализация на човешката свобода.[59] Според концепцията на Маркс свободата е свързана с три основни елемента – агент (трудовият народ), пречка (класовото деление, икономическото неравенство, лъжливото съзнание) и цел (задоволяването на човешките нужди чрез удовлетворителен труд и справедлив дял от произведеното).[60] Маркс и Енгелс вярват, че комунизмът би дал възможност на хората да правят това, което искат, но също така би ги поставил в такива условия и в такива взаимоотношения, че да не искат да експлоатират или да имат нужда от това. Докато при Хегел, оказал силно влияние върху марксизма, историческото развитие към това етично общество се дължи на идеите, в марксизма то следва от материални причини – развитието на средствата за производство.[59]

Според марксистката теория класовата борба и революцията трябва да доведат до победа на пролетариата и установяване на комунистическо общество, в което частната собственост върху средствата за производство е премахната и те принадлежат на обществото като цяло.[61] Самият Карл Маркс не пише подробно за живота при комунизма, давайки само най-общите черти на комунистическото общество. Един от малкото негови текстове, разглеждащи по-подробно този въпрос е „Немска идеология“ от 1845 година:

В комунистическото общество, където никой няма запазена сфера на дейност, а всеки може да се усъвършенства в каквато област желае, обществото регулира общото производство и така става възможно да правя едно нещо днес, а друго – утре, да ловувам сутринта, да ловя риба следобед, да се грижа за кравите вечер, да критикувам след вечеря, просто каквото ми хрумне, без някога да ставам ловец, рибар, кравар или критик.[62]

В края на XIX век понятията „социализъм“ и „комунизъм“ често се използват като взаимнозаменяеми, но Маркс и Енгелс смятат, че комунизмът няма да възникне направо от капитализма, а ще премине през един първи етап, в който повечето средства за производство ще бъдат обща собственост, но някои от класовите различия ще се запазват. Този първи етап ще еволюира до по-висшия етап, в който ще изчезнат класовите различия, а държавата вече ще бъде ненужна. Руският марксист Владимир Ленин започва да нарича първия етап „социализъм“, а втория – „комунизъм“.[63][64]

Исторически в марксистката идеология се оформят различни течения, обикновено според политическата ориентация на носителите си.

Ленинизъм и сталинизъм

[редактиране | редактиране на кода]
 Основни статии: Ленинизъм, Сталинизъм и Маоизъм

В процеса на овластяване на болшевишката партия в СССР Ленин видоизменя марксистката идеология, като:

  • отдава по-голяма роля на субективния фактор по отношение на прехода от капитализъм към комунизъм;[65]
  • допуска възможността за преход към социализъм в отделно взета страна;[66]
  • отрича необходимостта преходът да започне в най-развитите капиталистически страни;[67]
  • признава ролята на бедното селячество като революционна класа;[68]
  • определя империализма като висш и последен стадий на капитализма.[69]

Според Йосиф Сталин, наследил властта на Ленин, с въвеждането на диктатурата на пролетариата класовите противоречия не намаляват, а точно обратно: увеличават се, тъй като бившата буржоазия все по-агресивно се бори за възстановяване на капитализма, но вече не в рамките на антикомунистически партии, а под формата на фракции вътре в комунистическата партия.[70][71] След смъртта на Сталин в СССР е обявена десталинизация и идеологически наследник на сталинизма е партийната линия, поддържана от ККП в Китай. Мао осъжда десталинизацията, и я нарича ревизионизъм.[72] Със стремежа към идеологическа чистота е оправдана културната революция в страната.[73]

Ленинизмът остава официалната идеология в СССР до перестройката в края на 80-те години на XX век.

Троцкизъм

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Троцкизъм

Троцкизмът е идеологическо течение в марксизма, основано от Лев Троцки след изгонването му от СССР. Троцкистите се обявяват за защитници на ленинизма, но противници на сталинизма. Основното си противоречие със сталинистите, троцкистите виждат в защитата на теорията за т.нар. „перманентна революция“, според която революцията в СССР е само началото на един революционен процес, който трябва да обхване целият капиталистически свят.[74] Троцкистката идеология оказва влияние върху редица значителни партии за времето си, разграничаващи се от съветската политика. Примери са РПМО по време на Гражданската война в Испания или венецуелския социалист Уго Чавес в началото на 21 век.[75]

Движения, критични към идеологията на СССР

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Титовизъм

След Втората световна война ръководената от Тито югославска компартия отхвърля критикуващата я Резолюция на Информбюро от страна на сталинистите в „неправилна политическа линия, която представлява отклонение от марксизма-ленинизма“. Провежда собствена вътрешна политика, отличаваща се с елементи на работническо самоуправление[76][77] и външна политика на необвързаност. Различията с политиките на СССР защитава с твърдението, че всяка страна трябва да търси свой път за постигане на крайните комунистически цели.[78]

 Основна статия: Пражка пролет

Въстанието в Унгария през 1956 г. отхвърля съществуващия обществен строй, организира работнически съвети и издига искания „демократични по същност и социалистически по характер“.[79] През 1968 в Чехословакия комунистическата партия издига доктрината за „социализъм с човешко лице“. Тя включва премахване на медийната цензура и икономически промени в посока към „пазарен социализъм“, базиран на работническо самоуправление.[80][81] В края на 80-те, на въпроса каква е разликата между идеите на перестройката и на „пражката пролет“, Михаил Горбачов отговаря „19 години.“[82]

 Основна статия: Еврокомунизъм

Болшинството марксистки партии никога не са се свенили от сътрудничество с буржоазната власт. Ярък пример за това е подкрепата им за националните правителста в подготовката им за Първата световна война, широко критикувана от болшевиките.[83] Когато икономическата криза в СССР става видна в началото на 70-те,[84] комунистическите партии в Западна Европа се отричат от наследството на болшевизма, класовата борба, революцията и диктатурата на пролетариата.[85] и издигат доктрината на еврокомунизма. Според негови защитници, еврокомунизмът свързва себе си с либералната критика на съветските политики и с актуални обществени борби като феминисткото движение и борбата за запазване на природата.[86] Според негови критици, еврокомунизмът е „днешното име на разпада на съветската империя“.[87]

Безвластнически комунизъм

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Анархо-комунизъм

С понятието анархо-комунизъм се обозначава комунистическо общество (или общественото движение за създаването му), в което не присъстват централизиращи институции. Според анархокомунистите насилническата същност и функция на държавата противоречи на комунистическите принципи, а формата на обществото, установено в СССР и неговите сателити, те наричат държавен капитализъм.[88] Като средство за организация на обществото на мястото на държавния апарат и капиталистическата икономика те предлагат хоризонтални мрежи от доброволни сдружения.[19][89]

Философски основи

[редактиране | редактиране на кода]
Пьотър Кропоткин, един от теоретиците на анархокомунизма

„Първият мислител, който систематично обосновата анархисткият светоглед“, Уилям Годуин, обосновава физически и морално равенството между хората и го използва като изходна точка на разсъжденията си.[90] Друга неоспорима ценност за анархистите е свободата на личността. За разлика от много други философски школи, наследили Просвещението, анархистите разглеждат равенството и свободата като неотделими и взаимопораждащи се.[91] Свободата не е противопоставена на сигурността, напротив, тя е необходимо условие, за наличието ѝ.[92][93] Справедливостта е друга централна тема, която вълнува Годуин и Прудон. За тях тя е пряко следствие от равенството между хората и здравия разум, а не от законите на властта. Държавното право е само фалшива претенция за въздаване на справедливост.[90][94]

На тази основа анархистите отричат властта като противоестествена и вредна за човешкото общество.[95][96] Държавното управление описват като неестествено, принудително и „зло“.[90] В противовес на йерархичните организации, поддържани с насилие, те защитават взаимопомощта като основен организационен принцип на човешкия вид[7] и федерализма – като структурна форма за организиране.[19] Собствеността, като продукт на властта, също е отричана като „невъзможна“.[97]

Анархо-комунистите от края на XIX век вече са твърди материалисти,[98][99] но не споделят примирението пред историческия детерминизъм, присъщо на марксистите.[100]

Корените на човешката природа, според анархистите, лежат в животинските инстинкти, но човешкото поведение, каквото го познаваме, е обусловено много повече културно, отколкото генетично.[101] Човешко общество в различните епохи не е пряко следствие от човешката природа, а плод на комплекс от фактори, много от които нямащи никакво отношение към човечеството. Съвременното общество е само една от формите, в която могат да бъдат организирани хората, при това не задължително най-добрата.[102]

Критика на статуквото

[редактиране | редактиране на кода]
Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Някои автори виждат в анархизма преди всичко „убеждението, че институциите, които ограничават развитието на човечеството, са нелегитимни, ако не могат да обосноват своята необходимост“[103] „И най-рационалната и дълбока наука не може да предвиди формите на бъдещия обществен живот. Тя може само да определи отрицателните условия, които логично следват от строгата критика на съществуващото общество.“, затова критиката към статуквото заема значителна част от анархистката мисъл.

Критика на държавния комунизъм

[редактиране | редактиране на кода]
Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.

Програма

[редактиране | редактиране на кода]

Първото съзнателно подобие на анархо-комунистическо движение Кропоткин вижда в „анархистите“ от Великата френска революция.[104] От 70-те години на 19 век, с разрастването на анархисткото движение в световен мащаб, крайната цел на анахистическите федерации се описва с думата „комунизъм“,[105] значителна роля в налагането на това понятие играе италианската секция на Първия интернационал.[106] Впоследствие комунизмът става доминиращата икономическа теория сред анархистите, с изключение на анархистите-индивидуалисти.[107]

Последователното формулиране на безвластническата философия не води непременно до революционни движения.[90] Но още Прудон е изключително ангажиран с мисълта за широки обществени промени. Самият той Прудон участва във френската политика, дори се кандидатира за президент по време на Втората република.[94]

Михаил Бакунин е този, който „превръща антидържавната пропаганда на Прудон в бунтовническа теория на революцията и утопичен проект за навлизане в царството на свободата.“ Той се включва в множество опити за революция в Европа и проповядва незабавно разрушаване на държавата и нейните „посестрими“ – религията и собствеността.[108] Бакунин и неговите приятели твърдо вярват в спонтанния народен бунт и творческата сила на разрушението. Според тях без „широко и страстно разрушение, спасително и плодотворно разрушение“ не може да има революция. Същевременно те осъзнават необходимостта от здрава революционна организация и неотклонно преследват тази цел.[95][109]

Още Бакунин заявява ясно, че „никой не може да се стреми към разрушение, без да има даже някаква далечна идея за новия строй, който ще се появи след това“.[110] Някои теоретици като Пьотър Кропоткин обръщат сериозно внимание на въпроса за „деня след революцията“. Според него почти всички дотогавашни опити за установяване на комунистически общества са били поставени на религиозна основа, а не съобразени с човешката природа и в това се коренят причините за неустойчивостта им.[111] На тази основа той твърди, че никой друг комунизъм, освен анархистическия, не би бил възможен.[111] При все това, за разликата от защитниците на капитализма и държавния комунизъм, анархистите не бързат да обявят анархо-комунизма за „края на историята“.

Анархо-комунистите отричат пазара като средство за разпределение на богатствата (всъщност те не признават съществуването на свободен пазар[112]) и предлагат на негово място планиране на производството и разпределението, според възможностите и нуждите на обществото. За разлика от теорията и практиката на марксизма, те защитават „икономическата демокрация“ и нецентрализирани планиращи институции включващи всички производители и потребители.[111][112][113][114] Сдружаването между различните групи хора трябва да става на конфедеративен принцип чрез доброволни споразумения между свободни общини.[112]

За разлика от марксистите, които разглеждат социализма е преходен обществен строй към комунизма, анархистите защитават революцията като единствен възможен път. Невъзможно е да съществува общество, което да интегрира едновременно капиталистически и комунистически икономически принципи.[107] Революцията трябва необратимо да разруши съществуващите институции на държавата и капитализма, за да създаде място за новите комунистически институции.[109] За осъществяването ѝ анархистите са създавали революционни организации.[95][115]

Течения

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 20 век, с разрастването на работническото движение, идеята за осъществяването на революционния преход към комунистическо общество обособява чрез генерална стачка обособява движението на синдикалистите.[105]

Съвременните анархо-комунистически течения като намират разликите помежду си не само в програмата (като феминистки и пацифистки течения), но и в окончателния вид на комунистическото общество (например примитивизма или християнския комунизъм (Толстоизъм)).

Религиозен комунизъм

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Лев Толстой

Комунистически практики са широко прилагани сред последователите на различни религиозни учения. Например сред ранните християни в Йерусалим е съществувала практиката да споделят поравно и справедливо пари и труд помежду си.[116][117] Първите християнски общини са били комуни. Особен принос в развитието на раннохристиянските комуни имат християнските църкви, създадени на Балканския и Италийския полуострови, както и в Мала Азия и Палестина.[118] В началото на новата ера есеите по бреговете на Мъртво море също живеят в комуни.[119] През 5 век движението на Маздак в днешен Иран е описвано като „комунистическо“ заради оспорването на огромните привилегии на аристокрацията и духовенството, критиките към институцията на частната собственост и стремежа към егалитарно общество.[120]

По-късно различни християнски ереси, като тази на богомилите, основават ежедневния си бит на основите на комунистическите схващания. Земята се обработвала общо, общо се отглеждали и децата до определена възраст. Общ бил и дългът за защита на комуната.[121] Таборитите в Бохемия прокламират обща собственост и отказ от данъци.[122] Вследствие на Просвещението се достига до появата на редица учения, обосноваващи въдворяването на нов обществен ред, носещ все повече от белезите на комунизма. Комунистическите идеи в християнството достигат до Китай в 19 век и оказват влияние върху въстанието на тайпините.[123]

Комунистическите практики и предписания в религиите служат за оправдание на модерни държави като Венецуела при Чавес.[124]

Философска основа на комунизма

[редактиране | редактиране на кода]

Диалектически материализъм

[редактиране | редактиране на кода]

Диалектическият материализъм е научен философски мироглед, една от съставните части на марксисткото учение, негова философска основа. С възникването на диалектическия материализъм завърши историческият процес на обособяване на философията в отделна наука, имаща свой специфичен предмет на изследване. Неин предмет са най-общите закони на развитие на природата, обществото и мисленето, онези общи начала и основи на обективния свят и неговото отражение в човешкото съзнание, които дават правилен научен подход към явленията и процесите, метод за обяснение, познание и практическо преобразуване на действителността.[125]

Онтология

[редактиране | редактиране на кода]

Учение за най-общите закони на развитието на битието.[126]

Гносеология

[редактиране | редактиране на кода]

Теорията на познанието или гносеологията изучава взаимоотношението между субекта и обекта в процеса на познавателната дейност, отношението на знанието към действителността, възможността за познание на света от човека, критериите за истинност и достоверност на знанието.[127]

Обществознание

[редактиране | редактиране на кода]

Исторически материализъм или обществознание – съставна част на марксистко-ленинската философия, философска наука за обществото, изследваща общосоциологическите закони на историческото развитие, наука, която изследва общите закони и формите на тяхната реализация в дейността на хората. Теоретическа и методологическа база на социологията и други обществени науки.[128]

Комунизмът в България

[редактиране | редактиране на кода]
Разград – паметна плоча на комунистическия деец Тодор Бухтев

Първата документирана комунистическа структура в България е просъществувалата по време на Илинденско-Преображенското въстание „Странджанска комуна“.

Марксисткото разбиране за комунизма навлиза в България чрез кръга около Димитър Благоев. Негов изразител е БРСДП и впоследствие БКП.

В периода 1944 – 1948 Българската комунистическа партия завзема властта в България и установява тоталитарен режим. Комунизмът под формата на марксизъм-ленинизъм е прокламиран като държавна идеология, налагана масово, чрез сломяване на съпротивата на опозиционните сили, чрез насилствена промяна на формата на собственост и създаването на нов политически елит, чиято цел е оставането на власт с всички средства.[129] Официално комунистическата партия управлява държавата до 1990 г. Държавата е обявена официално за социалистическа народна република,[130] която върви по пътя към комунизма. В политически план управлението на НРБ често е наричано комунистическо, поради ръководната роля на комунистическата партия.[130] Официално тази ръководна роля приключва на 3 април 1990.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Communism // 2008. Посетен на 29 ноември 2009. (на английски)
  2. ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 275.
  3. ↑ Engels, Frederick. Socialism: Utopian and Scientific // marxists.org. marxists.org, 2011. Посетен на 3 юли 2011. (на английски)
  4. ↑ Full Communism – The Ultimate Goal // economictheories.org. economictheories.org, 2009. Посетен на 3 юли 2011. (на английски)
  5. ↑ Townson, D. The New Penguin Dictionary of Modern History: 1789 – 1945. London, 1994. p. 462 – 464. (на английски)
  6. ↑ а б ((en))Courtois, Stéphane. The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression. Harvard University Press, 1999. ISBN 0-674-07608-7.
  7. ↑ а б в г Взаимопомощта, фактор на еволюцията. Артиздат-5. Посетен на 22 август 2012.
  8. ↑ Scott, John и др. A Dictionary of Sociology. USA, Oxford University Press, 2007. ISBN 978-0-19-860987-2.
  9. ↑ Франсоа Волтер към Жан Жак Русо... // Посетен на 29 август 2012.
  10. ↑ Бабьоф, Франсоа. Франсоа Ноел Бабьоф – Против правото на частна собственост // ФАБ, 21 ноември 1795. Архивиран от оригинала на 2012-07-31. Посетен на 29 август 2012. Когато народът се пробуди, способен да разбира събитията от своята собствена позиция, той трескаво ще осъзнае тази безценна истина: „Плодовете са на всички, земята – на никого“. Когато това се случи, народът ще иска да живее в това т. нар. „комунитарно общество“ – единственото справедливо и добро общество.
  11. ↑ Diggers' Manifesto // Архивиран от оригинала на 2011-08-07. Посетен на 19 юли 2011. (на английски)
  12. ↑ ((en)) Eduard Bernstein, (1895). Kommunistische und demokratisch-sozialistische Strömungen während der englischen Revolution, J.H.W. Dietz, Stuttgart. OCLC 36367345 Sources available at Eduard Bernstein: Cromwell and Communism (1895) at www.marxists.org.
  13. ↑ Сп. Българска наука, Франция (978 – 1328) Публикувано Вт., 09/13/2011
  14. ↑ Ботев, Христо. Смешен плач // Дума на българските емигранти бр. 2. Посетен на 29 август 2012. Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.
  15. ↑ Stekloff, G.M. Development of The International. The International and Strikes // marxists.org. Посетен на 30 август 2012. (на английски)
  16. ↑ Манифест на Комунистическата партия
  17. ↑ Стефанов, Иво. Остарял ли е Бакунин? – отговор на отговора // Свободна мисъл.
  18. ↑ Идеята за пряка демокрация от гледна точка на анархизма
  19. ↑ а б в Хаджиев, Георги. Основи на безвластието.
  20. ↑ Ленин, Владимир. Теза и доклад за буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата // This ludicrous attempt to combine the Soviet system, i.e., proletarian dictatorship, with the National Assembly, i.e. bourgeois dictatorship, utterly exposes the paucity of thought of the yellow Socialists and Social-Democrats, their reactionary petty-bourgeois political outlook, and their cowardly concessions to the irresistible growing strength of the new, proletarian democracy. (на английски)
  21. ↑ 1977 Constitution of the USSR, Part I // www.departments.bucknell.edu. Посетен на 30 март 2022. The supreme goal af the Soviet state is the building of a classless communist society in which there will be public, communist self-government.
  22. ↑ John A., Armstrong. The Politics of Totalitarianism: The Communist Party of the Soviet Union from 1934 to the Present. New York, Random House, 1961.
  23. ↑ Ленин, Владимир. Третият интернационал и мястото му в историята // marxists.org. (на английски)
  24. ↑ Основите на философията / Комунизъм // (на английски)
  25. ↑ Еврокомунизмът е антикомунизъм // (на английски)
  26. ↑ Българска енциклопедия, Българска академия на науките Българска енциклопедия, Книгоиздателска къща „Труд“, София 2003, ISBN 954-8104-08-3; ISBN 954-528-313-0
  27. ↑ Jon Herskovitz и Christine Kim. North Korea drops communism, boosts „Dear Leader“ // Ройтерс, 28 септември 2009. (на английски)
  28. ↑ Куба въвежда пазарни реформи за големите държавни корпорации // Посетен на 6 март 2015.
  29. ↑ Wehling, Jason. Anarchist Influences on the Mexican Revolution // Архивиран от оригинала на 2012-06-11. Посетен на 4 май 2013. (на английски)
  30. ↑ 1956: The Hungarian revolution // ORGANISE!, 21 октомври 2006. Архивиран от оригинала на 2013-05-14. Посетен на 4 май 2013. (на английски)
  31. ↑ Енкел, Мариана. Кратка история на анархизма // Свободна мисъл. Посетен на 2 април 2013. Историята на анархизма пронизва границите и революциите на ХХ век...
  32. ↑ Парижката комуна // Свободна мисъл. Посетен на 26 март 1923.
  33. ↑ „Странджанската комуна“ – първа безвластническа комуна в България // Посетен на 16 ноември 2010.
  34. ↑ Аршинов, Пьотр. Руската безвластническа революция // Свободна мисъл. Посетен на 2 април 2013.
  35. ↑ Пападакис, Зисис. „Пътят на Махно“ на гръцки // Свободна мисъл. Посетен на 2 април 2013. Десетилетия наред тези събития бяха представяни като дело единствено на Руската комунистическа партия, на болшевиките, които успяха да наложат своя монопол върху цялата руска революция и да намалят значението на всички други сили, които са взели участие в Руската революция. Огромна роля в гражданската война всъщност са изиграли анархистите като цяло и махновците в частност.
  36. ↑ Marshall, Peter. Demanding the Impossible. PM Press, 2010. ISBN 978-1-60486-064-1. с. 473.
  37. ↑ Alexandre, Skirda. Nestor Makhno: Anarchy's Cossack. AK Press, 2004. ISBN 978-1902593685. с. 86.
  38. ↑ Кронщат 1921, Париж 1871 // Свободна мисъл. Посетен на 12 април 2013. Всяка инициатива на Комисиите минава през прякото одобрение на екипажи на кораби, артилерийски разчети, колективи на ремонтни цехове. А кой ръководи останалите житейски дейности на обитателите на крепостта? Никой. И всички. На общи събрания по местоживеене.
  39. ↑ Левал, Гастон. Събитието на века (Анархистическа Испания ’36-’39). ФАБ.
  40. ↑ ((en))Dolgoff, s. The Anarchist Collectives: Workers' Self-Management in the Spanish Revolution. In The Spanish Revolution, the Luger P08 was used as a weapon of choice by the Spanish. 1974. ISBN 978-0-914156-03-1.
  41. ↑ Училища на надеждата // Посетен на 5 май 2013.
  42. ↑ Сапатизмът – революционна автономия // Свободна мисъл. Посетен на 5 май 2013.
  43. ↑ Horrox, James. A Living Revolution: Anarchism in the Kibbutz Movement. 2009. ISBN 1904859925. с. 250.
  44. ↑ Degania Alef. Първият кибуц // Архивиран от оригинала на 2010-05-02. Посетен на 2011-01-11. (на английски)
  45. ↑ Репортаж в Хаарец, от 17.6.2010 // Архивиран от оригинала на 2010-06-21. Посетен на 2011-01-11.
  46. ↑ Ashkenazi, Eli. After 100 years, the kibbutz movement has completely changed // Haaretz.com, 2010. Посетен на 11 януари 2010. (на английски)
  47. ↑ 63 to Israel: Population of Israel // Ynet!, 8 май. Посетен на 8 май 2011. (на английски)
  48. ↑ Mort, Jo-Ann. The Kibbutz at 100 // forward.com. Forward Association, 2010. Архивиран от оригинала на 2011-06-23. Посетен на 3 юли 2011. (на английски)
  49. ↑ Кратка история на анархизма в България // Архивиран от оригинала на 2016-01-28. Посетен на 5 май 2013.
  50. ↑ Религиозният комунизъм в Русия // Посетен на 5 май 2013.
  51. ↑ Йорданов, Йордан. Marx and the Taipings // Посетен на 5 май 2013. (на английски)
  52. ↑ Flood, Andrew. Towards an anarchist history of the Chinese revolution // Посетен на 5 май 2013. (на английски)
  53. ↑ Кибуците – една провалена идея // Свободна мисъл. Посетен на 5 май 2013.
  54. ↑ а б Кропоткин, Пьотр. Анархисткият комунизъм: Неговите основи и принципи // Посетен на 14 май 2013. (на английски)
  55. ↑ а б Енгелс, Фридрих. Произход на семейството, частната собственост и държавата // 1884. Посетен на 5 май 2013. The gentile constitution was finished. It had been shattered by the division of labor and its result, the cleavage of society into classes. It was replaced by the state. (на английски)
  56. ↑ Константинов, Георги. Роботронната революция и края на държавата // Посетен на 15 май 2013. Така Анархокомунизмът – много по-близък до мечтите и стремежите на човешкия род и до естествената среда за неговата ускорена (и освободена) еволюция – става реализуем, необходим и неминуем, именно поради създадените от Р.Р. възможности
  57. ↑ Енгелс, Фридрих. Принципите на комунизма // 1847. Посетен на 8 май 2013. (на английски)
  58. ↑ ((fr))CABET, Etienne (1788 – 1856) Fondateur du communisme en France // Recherches sur l’anarchisme. Архивиран от оригинала на 2008-06-29. Посетен на 27 февруари 2007.
  59. ↑ а б Whitefield, Stephen. Communism // McLean, Iain (ed.) et al. The Concise Oxford Dictionary of Politics. Oxford University Press, 2003. ISBN 978-0192852885. (на английски)
  60. ↑ Ball, Terence et al. Political Ideologies and the Democratic Ideal. Pearson Education, 2006. ISBN 9780321269867. p. 118. (на английски)
  61. ↑ Marx, Karl et al. The Communist manifesto: a road map to history's most important political document. Haymarket Books, 1 октомври. ISBN 9781931859257. p. 60 – 63. Посетен на 12 април 2011. (на английски)
  62. ↑ Marx, Karl. The German Ideology. Moscow, Marx-Engels Institute. ISBN 978-1-57392-258-6. (на английски)
  63. ↑ Lenin, Vladimir. The State and Revolution // marxists.org. marxists.org, 2011. Посетен на 3 юли 2011. (на английски)
  64. ↑ ((en))Steele, David. From Marx to Mises: Post-Capitalist Society and the Challenge of Economic Calculation. Open Court Publishing Company, 1992. ISBN 978-0875484495. с. 44 – 45. By 1888, the term ‘socialism’ was in general use among Marxists, who had dropped ‘communism’, now considered an old fashioned term meaning the same as ‘socialism’...At the turn of the century, Marxists called themselves socialists...The definition of socialism and communism as successive stages was introduced into Marxist theory by Lenin in 1917...the new distinction was helpful to Lenin in defending his party against the traditional Marxist criticism that Russia was too backward for a socialist revolution
  65. ↑ Ленин, Владимир. Что такое „друзья народа“ и как они воюют против социал-демократов? // 1894. Посетен на 4 декември 2013. Равным образом и идея исторической необходимости ничуть не подрывает роли личности в истории: история вся слагается именно из действий личностей, представляющих из себя несомненно деятелей. (на руски)
  66. ↑ Ленин, Владимир. [www.marxists.org/russkij/lenin/1915/08/10a.htm  О лозунге Соединенные Штаты Европы] // marxists.org. Посетен на 4 декември 2014. Отсюда следует, что возможна победа социализма первоначально в немногих или даже в одной, отдельно взятой, капиталистической стране. (на руски)
  67. ↑ Фролов. Введение в философию // Социалистическая революция, утверждал Ленин, не обязательно должна произойти в наиболее развитых капиталистических странах, как считали Маркс и Энгельс. В условиях неравномерности капиталистического развития цепь империалистических государств может прорваться в „наиболее слабом звене“, слабом из-за переплетения в нем различных противоречий. Таким слабым звеном Ленин видел Россию в 1917 году. (на руски)
  68. ↑ Ленин. Пролетариат и крестьянство // 23 март 1905. Посетен на 5 декември 2013. (на руски)
  69. ↑ Ленин, Владимир. Империализм, как высшая стадия капитализма // Посетен на 5 декември 2013. (на руски)
  70. ↑ Кувшинов. И.В.Сталин. Цитаты // Посетен на 4 декември 2013. ...враги бывают разные. Есть классовые враги, которые не мирятся с Советской властью и добиваются ее свержения во что бы то ни стало. Есть и такие классовые враги, которые мирятся, так или иначе, с Советской властью. Есть враги, которые стараются подготовить условия для свержения диктатуры пролетариата. Это – меньшевики, эсеры, кадеты и прочие. Но есть и такие враги, которые сотрудничают с Советской властью и борются против тех, которые стоят на точке зрения свержения Советской власти, надеясь на то, что диктатура будет помаленьку ослабевать, перерождаться и пойдет потом навстречу интересам новой буржуазии. („VII расширенный пленум ИККИ“ т.9 стр.70.) (на руски)
  71. ↑ Димитров, Георги. Сталин и международният пролетариат // 2 декември 1939 г. Архивиран от оригинала на 2016-03-05. Посетен на 4 декември 2013. Предателството в политиката обикновено е започвало с ревизия в теорията. Така беше с опортюнистите от Втория интернационал. Така беше с меншевиките. Така беше с троцкистите, бухаринците, зиновиевците и с другите врагове на партията и на работническата класа. Борбата за чистота на революционната теория, непримиримостта към нейното опошляване и извращаване е неотделима от болшевизма.
  72. ↑ Дзъдун, Мао. A Proposal Concerning the General Line of the International Communist Movement // 30 март 1963. Посетен на 5 декември 2013. If anybody does not pursue the correct Marxist-Leninist line and policies, does not defend the unity of the socialist camp but on the contrary creates tension and splits within it, or even follows the policies of the Yugoslav revisionists, tries to liquidate the socialist camp or helps capitalist countries to attack fraternal socialist countries, then he is betraying the interests of the entire international proletariat and the people of the world. (на английски)
  73. ↑ A Proposal Concerning the General Line of the International Communist Movement // ЦК на ККП. Посетен на 5 декември 2013. Those representatives of the bourgeoisie who have sneaked into the party, the government, the army, and various cultural circles are a bunch of counter-revolutionary revisionists. Once conditions are ripe, they will seize political power and turn the dictatorship of the proletariat into a dictatorship of the bourgeoisie. Some of them we have already seen thorough, others we have not. Some are still trusted by us and are being trained as our successors, persons like Khrushchev, for example, who are still nestling beside us. Party committees at all levels must pay full attention to this matter. (на английски)
  74. ↑ Октомврийската революция и тактиката на руските комунисти // Архивиран от оригинала на 2012-08-19. Посетен на 2013-12-05. Противоречията, в които изпада работническото правителство в една изостанала страна с огромно мнозинство селско население, ще могат да намерят своето разрешение само в международен мащаб, върху арената на световната пролетарска революция
  75. ↑ Chavez accelerates on path to socialism // (на английски)
  76. ↑ ((en)) Marilyn Rueschemeyer. Women in the Politics of Postcommunist Eastern Europe. M.E. Sharpe, 1998. (pg. 200)
  77. ↑ Тито, Йосип. Workers Manage Factories in Yugoslavia // Посетен на 6 декември 2013. (на английски)
  78. ↑ Тито, Йосип. Historical Development in the World Will Move Towards the Strengthening of Socialism // Посетен на 6 декември 2013. We, Yugoslav Communists, do not believe that in the future the international situation must inevitably develop along lines whereby countries must align themselves to this or that camp; we consider that it will develop along lines leading to a weakening of the blocs and expansion in all countries of the forces which will carry historical development forward to add strength to socialism on a world scale. (на английски)
  79. ↑ Хаджиев, Радко. Какво искаше Унгарската революция от 1956 // сп. ТЕМА. Посетен на 5 декември 2013.
  80. ↑ 1968 г. – крахът на надеждата за социализъм с човешко лице
  81. ↑ Cerny, Petr. Czechoslovakia 1968: What socialism? What human face? // (на английски)
  82. ↑ ((en))Sebetsyen, Victor. Revolution 1989: The Fall of the Soviet Empire. New York City, Pantheon Books, 2009. ISBN 0-375-42532-2.
  83. ↑ Beams, Nick. World War I: The breakdown of capitalism // 21 септември 2005. Посетен на 6 декември 2013. (на английски)
  84. ↑ Константинов, Георги. Нескончаемият „мирен“ преход // Свободна мисъл, 15 ноември 2011. Посетен на 6 декември 2013. През 1975 г. Хелмут Зоненфелд, тогавашен зам.-държавен секретар на САЩ за източната им политика, в свой секретен доклад пред дипломатическия елит на първата свръхсила, заявява в резюме: „Империята на Москва преживява най-голямата революционна криза от началото на съществуванието си. Първата колония, в която ще се разрази социалната експлозия, е Полша. Но тъй като кризата в социалистическия лагер е всеобща, вероятно тя ще обхване като верижна реакция и останалите сателити, след което и метрополията (СССР)...“
  85. ↑ Ходжа, Енвер. Eurocommunism is anti – communism // 6 декември 2013. (на английски)
  86. ↑ Azcárate, Manuel. What is Eurocommunism? // 1978. Посетен на 6 декември 2013. (на английски)
  87. ↑ Константинов, Георги. „Еврокомунизъм“ (Барутни (по)мисли). София, Шрапнел, 2004. с. 87.
  88. ↑ Костантинов, Георги. Социология на „Социализма“ // Архивиран от оригинала на 2013-12-12. Посетен на 2013-12-09.
  89. ↑ Anarchist communism – an introduction // Посетен на 11 декември 2013. (на английски)
  90. ↑ а б в г Минева, Емилия. Класици на анархизма / Уилям Годуин. София, Кванти, 2005. ISBN 9549174719. с. 60 – 106.
  91. ↑ Бакунин, Михаил. Federalism, Socialism, Anti-Theologism // We are convinced that liberty without socialism is privilege, injustice; and that socialism without liberty is slavery and brutality. (на английски)
  92. ↑ Шаркан. Свобода или сигурност // Свободна мисъл. Посетен на 19 декември 2013.
  93. ↑ Арапов, Васил. Полицията – мит за ред и сигурност // Свободна мисъл, 15 септември 2011. Посетен на 19 декември 2013.
  94. ↑ а б Минева, Емилия. Класици на анархизма / Пиер Жозеф Прудон. София, Кванти, 2005. ISBN 9549174719. с. 195 – 266.
  95. ↑ а б в Бакунин, Михаил. Програма и организация на Интернационалното братство // Свободна мисъл.
  96. ↑ Бакунин, Михаил. The State and Marxism // Marxism, freedom and the state. (на английски)
  97. ↑ Прудон, Пиер-Жозеф. What is Property? // 1840. Посетен на 26 февруари 2014. (на английски)
  98. ↑ Бакунин, Михаил. God and the State // Посетен на 11 декември 2013. (на английски)
  99. ↑ Декларация на принципите и целите на ФАБ // Посетен на 26 февруари 2014.
  100. ↑ Бакунин, Михаил. Critique of Economic Determinism and Historical Materialism // Посетен на 11 декември 2013. (на английски)
  101. ↑ Гердерлоос, Питър. Anarchy works // 2010. Посетен на 26 декември 2014. When we see how differently other cultures have characterized human nature, we can recognize human nature as a cultural value, an idealized and normative mythology that justifies the way a society is organized. (на английски)
  102. ↑ Martin, Thomas. Anarchism and the Question of Human Nature // 28 юни 2006. Посетен на 26 декември 2014. Pinker is no doubt correct that we will never achieve utopia, and the reasons he lists are quite valid. However, we need not accept his conclusion that the only alternative is a free-market economy under an authoritarian government. Each of his points can be reconciled with anarchism and a free society. (на английски)
  103. ↑ Чомски, Ноам. Какво е да си американски анархист // Offnews.bg. Посетен на 25 март 2014.
  104. ↑ Кропоткин, Пьотр. Великата френска революция (1789 – 1793 г.). София, Печатница „Бр. Миладинови“, 1930.
  105. ↑ а б Дръндов, Иван. Анархизъм и анархосиндикализъм // ФАБ. Архивиран от оригинала на 2014-03-04. Посетен на 28 февруари 2014.
  106. ↑ Pernicone, Nunzio. Italian Anarchism, 1864 – 1892. AK Press. ISBN 9781904859970. (на английски)
  107. ↑ а б Price, Wayne. Що е анархо-комунизъм? // www.anarkismo.net, 2008. Посетен на 25 март 2014. (на английски)
  108. ↑ Минева, Емилия. Класици на анархизма / Михаил Бакунин. София, Кванти, 2005. ISBN 9549174719. с. 267 – 324.
  109. ↑ а б Бакунин, Михаил. Държавност и анархия. София, Изток-Запад, 2011. ISBN 9789543218875. Посетен на 6 март 2014. Архив на оригинала от 2014-03-06 в Wayback Machine.
  110. ↑ Бакунин, Михаил. Михаил Бакунин за революцията // Свободна мисъл. Посетен на 26 март 2014.
  111. ↑ а б в Кропоткин, Пьотр. Комунизъм и анархия // 1901. Посетен на 25 март 2013. (на английски)
  112. ↑ а б в Теллалов, Николай. Структурата на анархокомунистическото общество // Свободна мисъл, декември 2010. Посетен на 25 март 2014.
  113. ↑ Букчин, Мъри. Municipalization: Community Ownership of the Economy // Green Perspectives, 2 февруари 2986. Посетен на 25 март 2013. (на английски)
  114. ↑ Шубин, Александър. Анархия – мать порядка. Нестор Махно как зеркало Российской революции. Москва, Яуза, 2005. ISBN 9785699108985. Посетен на 26 март 2014. (на руски)
  115. ↑ Малатеста, Ерико. Една програма на социалната революция // Свободна мисъл, юли 1920. Посетен на 25 март 2014. Понеже държавата е тази, която създава законите и ограничава народните свободи, а ние нямаме още необходимата сила, за да я ликвидираме, трябва да се стремим към създаване на „контравласт“. На организация на народа, с която той да я ограничава и принуждава да употребява властта си колкото може по-малко, за да разшири полето на своите свободи.
  116. ↑ ((en))Hinson, E. Glenn. The early church: origins to the dawn of the Middle Ages, (1996) pp. 42 – 3
  117. ↑ Деяния на светите апостоли гл. 4 // Посетен на 16 март 2015. 32. А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. 33.... 34. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото
  118. ↑ в. „Свободна мисъл“, ноември 2007 „Философията на Толстой“, д. ф. н. Борис Чендов
  119. ↑ Йосиф Флавий, „История на юдейската война“ и „Юдейски древности“
  120. ↑ ((en)) The Cambridge History of Iran Volume 3, The Seleucid, Parthian and Sasanian Period, под редакцията на Ehsan Yarshater, части 1 и 2, стр. 1019, Cambridge University Press (1983)
  121. ↑ Антон Глогов Богомилското учение Хелиопол ISBN 954-578-190-4
  122. ↑ ((en)) Levinson, David, Christensen, Karen. Encyclopedia of Community: From the Village to the Virtual World Vol 2. Sage, 2003. с. 23o. Посетен на 13 ноември 2016.
  123. ↑ Жерне, Жак. Китайската цивилизация. Кама. ISBN 9549890546.
  124. ↑ With Marx, Lenin and Jesus Christ // The Economist, 11 януари 2007. Посетен на 1 април 2015. „Christ was an authentic communist, anti-imperialist and enemy of the oligarchy“, he said. (на английски)
  125. ↑ „Философски речник“, Второ допълнено издание под редакцията на проф. Михаил Бъчваров. Партиздат, София 1985, стр. 144;-стр.145;
  126. ↑ „Философски речник“, Второ допълнено издание под редакцията на проф. Михаил Бъчваров. Партиздат, София 1985,-стр.443;
  127. ↑ „Философски речник“, Второ допълнено издание под редакцията на проф. Михаил Бъчваров. Партиздат, София 1985,-стр.608;-стр.609;
  128. ↑ „Философски речник“, Второ допълнено издание под редакцията на проф. Михаил Бъчваров. Партиздат, София 1985,-стр.244;
  129. ↑ Знеполски, Ивайло. Българският комунизъм – социокултурни черти и властова траектория. София, Сиела, Институт за изследване на близкото минало, 2008. ISBN 9789542802365.
  130. ↑ а б Член първи на Конституцията на НРБ от 1971 съдържа:
    1. Народна република България e социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с Работническата класа.
    2. Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Комунизъм&oldid=12407484“.