Направо към съдържанието

Йордан Вълчев

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Йордан Вълчев
български писател
Роден
Починал
1998 г. (73 г.)
Националност България
Учил вСофийски университет
Литература
ПсевдонимИшбул (в. „Народно земеделско знаме“)
Жанровероман, разказ, есе
Дебютни творби„Оз е сейп, оз е сейп…“ (разказ, 1945)
„Боеве“ (сборник с разкази, 1946)
Известни творби„Куциян“, „От нулата нагоре“, „Боеве“, „Родихме се змейове“
ПовлиянИсак Бабел[1]
Семейство
СъпругаВладка Вълчева[2]
ДецаБоян Вълчев

Йордан Тодоров Вълчев е български писател, известен с историческите си романи, с теорията си за прабългарския календар и с мемоарите си за концлагера „Куциян“.[3]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 юни 1924 г. в Кула. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и право в Софийския университет „Климент Охридски“ (1949). 9 септември 1944 година го заварва школник в Школата за запасни офицери във Велико Търново. Участва като запасен офицер в последната фаза на Втората световна война, в сраженията на територията на Унгария (1944 – 45), за което е награден с орден за храброст II степен. Не крие симпатията си към монархията.[4] Вкаран е в лагера „Куциян“ (11 август 1947 – 11 март 1948)[5], който описва в едноименната си книга.[6] В ранната есен на 1952 г. заради участието си в Дъбованско-Гигенската конспирация срещу властта е арестуван в Перник и изпратен в Плевенския затвор. През 1958 г. е изпратен в Старозагорския затвор за разказване на вицове по адрес на Никита Хрушчов.[5]

Работи като бетонджия към „Инжстрой“ през есента на 1949 г., през зимата и пролетта на 1950 г. е хамалин в „Пренос-превоз“, зидар е в „Софстрой“ през лятото и есента на 1951 г., закупчик е в ТЕЦ „Република“ през пролетта и лятото на 1952 г., началник склад в „Заводски строежи“ през 1953 г., снабдител в „Заводски строежи“, продавач на ябълки, череши и варена царевица през 1954 – 1955 г., старши снабдител е към ДСО Враца през 1955 – 1956 г., организатор към сп. „Септемврийче“ между 1 януари 1957 и 12 май 1958 г., снабдител в Промкомбинат Своге – през зимата на 1959 – 1960 г. В Промкомбинат Своге става началник на материалното снабдяване (1963 – 1964), през 1964 г. поема и Промкомбинат Петърч, след което за една година е началник снабдяване и в ТПК „Свобода“.[5]

От 1 януари 1968 г. до 10 април 1969 г. с ходатайството на Христо Радевски става уредник към сп. „Пламък“, а от 11 май 1969 г. до 30 декември 1985 г. е уредник към списание „Славейче“.[5]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Дебютната книга на Йордан Вълчев е сборникът с 14 разказа „Боеве“, излязъл на 20 декември 1946 г. с марката на издателство „Хемус“. Тогава авторът е 22-годишен недипломиран още юрист.[5]

Някои от разказите имат публикация в периодиката преди отпечатването на книгата. В „Народно земеделско знаме“ излизат цели пет: „Оз е сейп, оз е сейп...“ (бр.6 от 11 януари 1946 г.), „Трифончо“ (бр.8 от 13 януари), „Знамето на полка“ (бр.10 от 16 януари), „На една страна захвърлил пушка“ (бр.11 от 17 януари) и „Подпоручик Порняков“ (бр.37 – 38 от 17 – 19 февруари 1946 г.). В „Литературен фронт“ са отпечатани два разказа – „Среща“ (бр.3 от 1946) и „Иде Салабашев“ (бр.17 от 12 януари 1947 г.). Два разказа излизат в списание „Изкуство“, издавано от Атанас Далчев и Константин Константинов: „Между Кемиш и Харкан“ и „Бьожика“ (кн.4 – 5 от 1946 г.).[5]

Твърдения

[редактиране | редактиране на кода]

В публикуваните посмъртно „Дневници“ на Йордан Вълчев се твърди, че романът „Време разделно“ е написан от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев[7].

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Боеве. Разкази. 1946.
    • 2 изд. 1981.
    • 3 изд. 1990.
  • Надбягване с пътищата. Из бележника на един снабдител. 1956.
    • 2 изд. 1986.
  • Напред знамената. Лято 840. Роман. 1963.
  • Цар Симеон. Исторически очерк. 1965.
  • Бунт на владетеля. Лято 863. Исторически роман. 1967.
  • Родихме се змейове. Разкази. 1969.
    • 2 изд. Велико Търново: Слово, 2002, 415 с.
  • Сигнали за атака. Разкази. 1969.
  • Стъпала към небе. Роман. 1969, 637 с.
    • 2 изд. Варна: Георги Бакалов, 1979, 462 с.
    • 3 изд. 1990.
  • Сватба. Разкази. 1970.
  • Тошко и Божко. Разказ за деца. 1973.
  • На педал. Разкази. София: Български писател, 1978, 178 с.
  • Исперих. Опит на тема Владетелят и свободата. София: Военно издателство, 1979, 117 с.
    • 2 изд. 1991.
  • Отстъпление няма. Добър ден, капитане. Повести. София: Отечество, 1981, 149 с.
  • Старо злато. Разкази. 1983.
  • Цар Симеон. Хроника. Пловдив: Христо Г. Данов, 1984, 132 с.
  • Календар и слово. Есета. София: Български писател, 1986, 200 с.
  • Надбягване. Роман. 1986.
  • Наклонената пиза в Кула. Разкази. София: Профиздат, 1988, 207 с.
  • Куциян. Мемоари. 1990.
  • Мими Мимоза. Повест. 1991.
  • Две изречения на Исус Христос. София: Тангра ТанНакРа, 1998, 87 с.
  • Календар и хронология. София: Тангра ТанНакРа, 1999, 229 с.
  • От нулата нагоре. София: Карина М, 1999, 156 с.
  • Дневниците на писателя дисидент. Велико Търново: Национален институт Нова българска литература & Издателство Слово, 2004, 391 с.[8][9][10][11]
  • Древният български календар. София: Тангра ТанНакРа, 2008, 516 с. (ISBN 954-378-030-7)
  • Съчинения в 6 тома. Велико Търново: Слово, 2011-:

За него

[редактиране | редактиране на кода]
  • Змей със змейовете и човек с човеците. Йордан Вълчев: Изследвания. Материали. Спомени. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2005, 339 с.
  • Иван Радев. Homo Epistularum и животът вчера. Велико Търново: „Слово“, 2007, 270 с. (ISBN 978-954-439-877-4)
  • Милен Нанков. „Политзатворникът, крачещ в снега на вечността“, ИК „Сафо“, 2014.[12]

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

През 2015 г. в Русенския университет е създадена Лаборатория за научно изследване на езиковедското наследство на Йордан Вълчев.[13][14]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Владимир Янев, „Сборникът „Боеве“ на Йордан Вълчев (Особености на рецепцията; рецепция на особеностите)“, liternet.bg, 26 януари 2009.
  2. ↑ „Съпругата на Йордан Вълчев дари архива на писателя на университета“, в-к „Утро“ (Русе), 24 октомври 2015.
  3. ↑ Христо Христов, „Куциян: живата памет за преживяното в първите лагери на комунизма“, рец. на мемоарите на Йордан Вълчев за лагера „Куциян“, desebg.com, 7 октомври 2012.
  4. ↑ Милен Нанков, „За Йордановден, за Йордан Вълчев и още нещо“ Архив на оригинала от 2021-04-22 в Wayback Machine., в-к „Сега“, 6 януари 2005.
  5. ↑ а б в г д е Борислав Гърдев, „По стръмния път на писателското майсторство“, блог, 22 април 2019 г.
  6. ↑ Биографична справка и два разказа на Йордан Вълчев Архив на оригинала от 2012-12-25 в Wayback Machine. в Северозападния български сайт за разкази.
  7. ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
  8. ↑ Йордан Ефтимов, „Тайните дневници на Бай Йордан“ Архив на оригинала от 2010-12-20 в Wayback Machine., рец. във в. „Литературен вестник“, бр. 2, 19 януари 2005 г.
  9. ↑ Симеон Янев, „Староверецът-предтеча“, рец. във в. „Култура“, бр.5, 11 февруари 2005.
  10. ↑ Пламен Дойнов, „Дневникът на Йордан Вълчев между честта и скандала“, електронно списание LiterNet, 21 април 2005, № 4 (65).
  11. ↑ Вихрен Чернокожев, „Дневниците на старовереца Йордан Вълчев и постмодернистичното им продължение“, електронно списание LiterNet, 22 април 2005, № 4 (65).
  12. ↑ Кой и как посрещна писател дисидент в Ловеч, „Ловеч Медия“, 16 юли 2014 г.
  13. ↑ „Доц. Руси Русев: Сбъдваме мечтата на писателя Йордан Вълчев за речник на прабългарските думи“, в-к „Утро“ (Русе), 28 юли 2016.
  14. ↑ Катя Димитрова, „Студенти от Русенския университет подготвят издаването на речник с прабългарски думи“, nauka.offnews.bg, 18 юли 2016.
  • Петър Велчев, „Йордан Вълчев“. – В: Речник по нова българска литература. София: Хемус, 1994, с.68 – 69.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йордан_Вълчев&oldid=12404922“.