Исая (епископ на България)

Исая e епископ на България от IХ в., чието съществуване е безспорно засвиделствано с неговия официален молдивул (оловен печат) носещ надписa „Исайа епископ на България“ ^[1], но за когото не са запазени други сведения.

Вероятно именно той е първият български епископ^[2] пратен от Цариград да води покръстването на народа от Борис I в 865 г. и оглавил местната новосъздадена църква. С идването на епископите пратени от Рим в 867 г. византиската мисия приключва и първият епископ на България напуска страната.^[3]

Източници

↑ Бистра Николова, За „Исая епископ на България“ от един печат. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 3, ч. 2, 2007, 49-57.
↑ Печат на Исая, епископ на България (864-866)- Иван Йорданов, Корпус на печатите на средновековна България, изд. Агато, С.2001.
↑ когато трябваше да включа този печат (на „Исайа епископ на България“) в Корпуса на българските печати и съответно да го ситуирам във времето, то единствената възможност, която ми изглеждаше логична е времето след покръстването до появата в България на латинската мисия, т.е. 864-866 г., когато начело на българската църква е стоял епископ. – проф. Иван Йорданов, България при Борис I (852-889,+907). Приносът на сфрагистиката. Християнска култура в Средновековна България, В. Търново, Фабер, 2008, стр. 44-47.

[1] Бистра Николова, За „Исая епископ на България“ от един печат. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 3, ч. 2, 2007, 49-57.

[2] Печат на Исая, епископ на България (864-866)- Иван Йорданов, Корпус на печатите на средновековна България, изд. Агато, С.2001.

[3] когато трябваше да включа този печат (на „Исайа епископ на България“) в Корпуса на българските печати и съответно да го ситуирам във времето, то единствената възможност, която ми изглеждаше логична е времето след покръстването до появата в България на латинската мисия, т.е. 864-866 г., когато начело на българската църква е стоял епископ. – проф. Иван Йорданов, България при Борис I (852-889,+907). Приносът на сфрагистиката. Християнска култура в Средновековна България, В. Търново, Фабер, 2008, стр. 44-47.

[1]

[2]

[3]