Иран-Контра
Аферата Иран-Контра (на английски: Iran-Contra Affair; на персийски: ایران-کنترا; на испански: caso Irán-contras) е политически скандал в САЩ, който избухва през ноември 1986 г.
Висши служители на администрацията и президентът Роналд Рейгън тайно спомагат за продажбата на оръжия на Иран, който е предмет на оръжейно ембарго.[1] Някои американски служители също се надяват, че продажбата на оръжия ще осигури освобождаването на заложници и ще позволи на американските разузнавателни агенции да финансират никарагуанските контри. С поправката Боланд от Конгреса е забранено по-нататъшното финансиране на контрите от правителството.
Скандалът започва като операция да се освободят американски заложници, които се държат от терористични групи с ирански връзки. Планира се Израел да закара оръжия на Иран и след това САЩ ще доставят оръжия на Израел и ще получат израелското плащане. Иранските получатели обещават да направят всичко по силите си, за да постигнат освобождаването на 6 американски заложници, държани от ливанската шиитска ислямистка група Хизбула, която на свой ред е свързана с Армията на пазителите на ислямската революция. Планът се изражда в схема „оръжия срещу заложници“, в която членове на изпълнителната власт продават оръжия на Иран в замяна на освобождаването на американски заложници[2] Големи модификации на плана се изработват от подполковник Оливър Норт от Националния съвет за сигурност в края на 1985 г., според които част от средствата от продажбата на оръжие се пренасочва за финансиране на анти-сандинистките и антикомунистически бунтовници (наричани контри) в Никарагуа.[3][4]
Въпреки че президентът Рейгън е поддръжник на каузата на контрите,[5] не е намерено решаващо доказателство, че той е упълномощил отклоняването на парите, спечелени от оръжейни продажби на Иран на контрите.[2][6] Ръкописни бележки на министъра на отбраната Каспър Уайнбъргър сочат, че Рейгън е знаел за потенциални заложнически прехвърляния с Иран, както и за продажбата на ракети Hawk и TOW на така наричаните „умерени елементи“ в страната.[7] Оливър Норт, централна фигура в аферата, пише в книга: „Роналд Рейгън одобряваше и знаеше много от онова, което се случваше, както с иранската инициатива, така и с частни усилия за подкрепа на контрите и получаваше редовно подробни информирания и за двете.“ Норт добавя: "Не се съмнявам, че той знаеше за употребата на остатъци за контрите и че го одобряваше ентусиазирано.“[8]
След като продажбите на оръжия са разкрити през ноември 1986 г., Рейгън се появява на националната телевизия и заявява, че продажбите на оръжия наистина са се случили, но САЩ не са търгували оръжия за заложници.[9] Неясно е какво и кога Рейгън е знаел и дали продажбите на оръжия са били мотивирани от желанието му да спаси американски заложници. Бележките, направени на 7 декември 1985 г. от министъра на отбраната Уайнбъргър, сочат, че Рейгън е казал, че „може да отговаря на обвинения в нелегалност, но не може да отговаря на обвинения, че 'големият силен президент Рейгън е пропуснал шанс за освобождаване на заложници.'"[7]
На разследването се попречва, когато големи количества документи, свързани със скандала, са унищожени или удържани от следователите от служители на администрацията на Рейгън.[10] На 4 март 1987 г. Рейгън се обръща в националния ефир с обръщение към страната, поемайки пълна отговорност за действия, за които не е знаел, и признавайки, че „това, което започна като стратегическо отваряне към Иран, се влоши в своето приложение до търговия на оръжие срещу заложници“[11]
Последват няколко разследвания, включително от Конгреса на САЩ и тричленна Комисия на Тауър, назначена от Рейгън. Никое от тях не открива, че самият Рейгън е знаел за обхвата на многобройните програми.[2][6] В крайна сметка 14 служители на администрацията са подведени под отговорност, включително тогавашният министър на отбраната Kаспър Уайнбъргър. Следват 11 присъди, някои от които са анулирани при обжалване.[12] Последните от обвинените или осъдените са помилвани в последните дни на президентството на Джордж Х. У. Буш; Буш е вицепрезидент по време на аферата.[13] Неколцина от въвлечените в аферата Иран-Контра по-късно стават членове на администрацията на Джордж У. Буш, включително Елиът Адамс, Ото Райк, Джон Негропонте и Джон Поиндекстър. Само Елиът Адамс е осъден за 2 простъпки и след това е помилван.[14]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.gwu.edu
- ↑ а б в Reagan's mixed White House legacy // BBC, 6 юни 2004. Посетен на 22 април 2008.
- ↑ Hart, Robert. NYT's apologies miss the point // The Consortium for Independent Journalism, Inc, 2 юни 2004. Архивиран от оригинала на 2010-11-20. Посетен на 7 юни 2008.
- ↑ Gyeorgos C. Hatonn. Chaparral Serendipity. Phoenix Source Distributors, Inc., 1993. ISBN 9781569350003. с. 218.
- ↑ Reagan, Ronald (1990), p. 542
- ↑ а б The Iran-Contra Report // The American Presidency Project. Посетен на 17 май 2008.
- ↑ а б www.gwu.edu
- ↑ Johnston, David. North Says Reagan Knew of Iran Deal // The New York Times. 20 октомври 1991.
- ↑ Reagan, Ronald. Address to the Nation on the Iran Arms and Contra Aid Controversy // Ronald Reagan Presidential Foundation, 13 ноември 1986. Архивиран от оригинала на 2016-03-06. Посетен на 7 юни 2008.
- ↑ Excerpts From the Iran-Contra Report: A Secret Foreign Policy // The New York Times. 1994. Посетен на 7 юни 2008.
- ↑ Reagan, Ronald. Address to the Nation on the Iran Arms and Contra Aid Controversy // Ronald Reagan Presidential Foundation, 4 март 1987. Архивиран от оригинала на 2014-10-03. Посетен на 7 юни 2008.
- ↑ Dwyer, Paula. Pointing a Finger at Reagan // Business Week. Посетен на 22 април 2008.
- ↑ Pardons and Commutations Granted by President George H. W. Bush // United States Department of Justice. Посетен на 22 април 2008.
- ↑ Corn, David. Iran/contra: 20 Years Later and What It Means // The Nation. Посетен на 14 април 2011.