Изгубената кауза на Конфедерацията

„Изгубената кауза“ е най-известната картина на Хенри Мослер. Той я завършва 3 години след края на Американската гражданска война

Изгубената кауза на Конфедерацията, или само Изгубената кауза, е американска псевдоисторическа негационистична идеология, която поддържа твърдението, че каузата на Конфедерацията по време на Американската гражданска война е била справедлива и героична. Идеологията поддържа привидните ценности на довоенния юг, и гледа на войната като борба, на първо място, за съхраняване на начина на живот в Американския юг, или като защита „правата“ на отделните щати срещу „северната агресия“. В същото време, поддръжниците на идеологията за изгубената кауза омаловажават или отричат напълно централната роля на робството в назряването и избухването на войната.

Особено интензивни периоди на пропагандиране на „Изгубената кауза“ са времената на Първата световна война, когато умират последните ветерани от Конфедерацията, и започва борба за запазване на тяхната памет и наследство, както и по време на Движението за граждански права през 50-те и 60-те години на 20. век, като реакция към нарастващата обществена подкрепа за расовото равенство. Целта на мероприятия от тези периоди, като вдигане на паметници на ветерани на Конфедерацията, и идеологизирането на учебниците по история, е формирането на бъдещите поколения бели в Юга, за които „истинските“ причини на Юга за борба със Севера да са изгубената кауза и „северната агресия“, и те да подкрепят политики за расова дискриминация. Така, „изгубената кауза“ се превръща в основен наратив на поддръжниците на расистките движения в САЩ.

Идеолозите на „Изгубената кауза“ обикновено представят каузата на Конфедерацията като благородна и нейните лидери като образци на старомодно кавалерство, които били победени от армиите на Съюза поради техния числен и технически превес, които надделели над превъзходните военни умения и смелост на Юга. Привържениците на „Изгубената кауза“ също осъждат програмите за възстановяване след Гражданската война, за които твърдят, че са умишлен опит на северните политици и спекуланти да задържат Юга надолу. Темата за изгубената кауза също се превръща в основен елемент при определяне на половите роли в белия юг, като им вменява запазването на „семейната чест“. Изгубената кауза е вдъхновила множество паметници, мемориални комплекси и религиозни нагласи в Юга.

В последното десетилетие се наблюдава възникването на нео-конфедеративното движение, което поддържа историческия ревизионизъм за Американската гражданска война.

Възникване

Основно твърдение на „Изгубената кауза“ е, че робството не е основната причина за Гражданската война. За да достигнат до това заключение, поддръжниците на идеологията пренебрегват декларациите за отцепване на конфедеративните щати, декларациите на конгресмените, напуснали Конгреса, за да се присъединят към Конфедерацията, и конституционното уреждане на въпроса с робството в Конфедеративната конституция. Те също отричат или омаловажават писанията и изказванията на военни лидери на конфедерацията както във военно, така и в следвоенно време (Виж напимер Корнърстоунската реч). Привържениците поддържат отцепването на южните щати като защита срещу заплаха от Севера на техния начин на живот, и твърдят, че съюзът нарушава правата на щатите, гарантирани от Конституцията. Те смятат, че всеки щат е имал правото да се отцепи, което Северът отрича категорично. Изгубената кауза представя Юга като по-привързан към християнските ценности от „алчния Север“. Изгубената кауза представя робството като по-скоро доброволно, отколкото жестоко, като твърди, че това е дало на робите християнството и „цивилизацията“. Историите за щастливи роби често се използват като пропаганда в опит да се защити робството. Една от най-важните конфедерационистки организации, Организацията на единните дъщери на Конфедерацията, организира „Комитет на мемориала на верния роб“ и издига мемориала Хейуърд Шепърд в Харпърс Фери, Западна Вирджиния. Историите за щастливи роби са били използвани за обяснение и пропаганда на робството сред северняците. Техен основен наратив са собствениците на роби, които са мили към своите роби.

Сервилните инстинкти [на робите] им позволяват да са доволни от това, което имат, а упоритият им труд благославя земята, на която живеят, с неизмерими богатства. Тяхното себеотдаване им дава сигурна работа…никога не е съществувала по-щастлива взаимна зависимост между труд и капитал. Изкусителят дойде, като змията от Еденската градина, и ги разврати с вълшебната дума „свобода“. Той сложи оръжия в ръцете им, и приучи тяхната скромна, но емоционална природа, на актове на насилие и кръвопролитие, и ги изпрати да разорят техните благодеятели.

—Президентът на Конфедерацията Джеферсон Дейвис, The Rise and Fall of the Confederate Government (1881)

Идеологията на „Изгубената причина“ разпространява заблуди относно отношенията между роби и техните господари.

Основни положения на „Изгубената кауза“

За своите поддръжници, „Изгубената кауза“ се състои основно в следните положения:

• Точно както щатите са избрали да се присъединят към федералния съюз, те също могат да изберат да се оттеглят;
• Защитата на правата на щатите, а не запазването на робството, била основната причина, поради която единадесет южни щата се отцепват от съюза;
• Отцепването е оправдан и конституционен отговор на северната културна и икономическа агресия срещу южния начин на живот, от който робството е част. Югът се бори за своята независимост;
• Северът не атакува Юга от чист, макар и основан на заблуда мотив: да се прекрати робството. Мотивите му са били икономически и търговски;
• Робството е положително явление. То не се основава на икономическа алчност; и робите са щастливи и лоялни към добронамерените си господари. Робството е било добро за робите, чийто живот е бил много по-добър, отколкото би бил в Африка, или това, което те биха имали като свободни чернокожи на Север, където има многобройни расистки безредици. (Черните се възприемат като чужденци, имигранти, които отнемат работа от белите, като работят за по-малко, а също така са сексуално агресивни.) На робството не е бил присъщ расизма, и не е имало масови изнасилвания, варварски условия на труд, бруталност, бой с камшик, принудителна раздяла на семейства и други унижения;
• Allgood идентифицира „идеалът на южния кавалер“ в Изгубената кауза. Той присъства силно в трудове върху конфедеративни партизани, които се сражават в тила на Съюза, като Нейтън Бедфорд Форест, Търнър Ашби, Джон Сингълтън Мосби и Джон Хънт Морган. Писатели възвеличават тяхната смелост в предварително загубена битка, както и тяхната мъжественост, умения по езда и боен дух;
• Конфедеративните генерали, като например Робърт Е. Лий, Алберт Сидни Джонстън и Стоунъул Джексън олицетворяват добродетелите на южното благородство и се бият смело и честно. От друга страна, северните военни лидери се характеризират с ниски морални стандарти, като пример за това е Шерманският поход и опожаряването на долината Шенандоа от Филип Шеридан през 1864 г. Генералът от Съюза Юлисис Грант често се представя като алкохолик;
• Загубите на бойното поле били неизбежни, като се има предвид превъзходството на Севера в икономическите ресурсите и човешката сила. Бойните загуби често са резултат от предателство и некомпетентност от страна на някои подчинени на генерал Лий, като генерал Джеймс Лонгстрийт, който не се доверил на Лий в Гетсбург;
• Изгубената кауза се фокусира основно върху Лий и Източния фронт на войната, в Северна Вирджиния, Мериленд и Пенсилвания. За Изгубената кауза, Гетисбург е повратна точка на войната, а не победите на Съюза в Тенеси и Мисисипи, след които нищо не може да спре унизителното настъпление на армията на Съюза през Джорджия, Южна Каролина и Северна Каролина, завършващо с капитулацията на армията на Северна Вирджиния в Апоматокс;
• Генерал Шърман унищожава имоти от подлост. Опожаряването на Колумбия, Южна Каролина, която преди войната е огнище на отцепването, няма стратегическа военна цел. То е било само с цел унижение и разрушаване на богатството;
• Даването на право на гласуване на новоосвободените роби е политическа бедствие. Те са неспособни да гласуват интелигентно и могат лесно да бъдат подкупени или подведени. Планът за реконструкцията след войната е катастрофа, като облагодетелства само северните негодници (scalawags). Струваше много време и усилия на белите мъже да възстановят бялото господство, което освен всичко останало било това, което Бог искал.

Символи

Конфедерация генерали

Къстис Лий на кон пред паметника на Джеферсън Дейвис в Ричмънд на 3 юни 1907 г., преглеждайки парада на Обединението на Конфедерацията.

Най-силните символи на Изгубената кауза са образите на Робърт Е. Лий, Алберт Сидни Джонстън и митът за атаката на Пикет. Дейвид Улбрих пише: „Вече почитан по време на войната, образът на Робърт Е. Лий бе обгърнат от мистицизъм, разпространен в южната култура след нея. Запомнен като водач, чиито войници лоялно ще го последват във всяка битка, колкото и да е невъзможна, Лий се превръща в икона на Изгубената кауза и идеала на довоенния южен джентълмен, честен и благочестив човек, който безкористно служи на Вирджиния и конфедерацията. Тактическият блясък на Ли при Секънд Бъл Рън и Чансълърсвил се превръща в легенда, и въпреки че поема пълната си отговорност за поражението в Гетисбург, Лий остава до голяма степен непогрешим за южняците и той пощаден от критиките на историците.

Алберт Сидни Джонстън е първият офицер, назначен за генерал от Джеферсън Дейвис и водач на конфедеративните сили в на западния фронт. Смъртта му по време на първия ден на битката при Шило вероятно е довела до поражението на Конфедерацията в този конфликт.

Романите на Томас Диксън-младши, популяризиращи Изгубената кауза

Петната на леопарда

В заглавната страница на книгата Диксън цитира Йеремия 13:23: „Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард – петната си?“ като продължава, че както леопардът не може да промени своите петна, така и негърът не може да промени природата си. Романът има за цел да засили превъзходството на „англосаксонската“ раса и да проповядва идеологията за бялото господство над чернокожите, и за сегрегацията двете раси. Историкът Алън Кук, биограф на Диксън Ричард, пише „негърът според Диксън е груб, а не гражданин: дете на изродена раса, донесена от Африка“. Диксън излага тези възгледи във „Дъ Таймс (Филаделфия)“, в представяне на романа през 1902 г.: „Негърът е човешко магаре. Можеш да го тренираш, но не можеш да направиш от него кон." Диксън описа „извисяващата се фигура на освободения негър“ като „все по-зловеща, засенчваща бедността, глада, скръбта и опустошенията на Юга, хвърляйки сянката си върху бъдещите поколения, истинска черна смърт за земята и нейните хора." Като използва герои от Чичо томовата колиба, той описва „щастливия роб“, който макар и свободен, е манипулиран от политически опортюнисти, непродуктивен и неуважителен. Диксън вярва, че освободените роби постоянно целят сексуални отношения с бели жени. В творчеството на Диксън героичният Ку Клукс Клан защитава американските жени. „Това е мъжка книга“, каза Диксън пред „Таймс“ .

В крайна сметка са продадени повече от 1 млн. книги, появяват се множество чуждестранни преводи; славата на Диксън е световна.

Диксън настоява, че романът му е основан на реалността.

„Огненият кръст на старите шотландски хълмове.“

Раждането на една нация

Друг виден и влиятелен популяризатор на „Изгубената кауза“ е Д. В. Грифит, с отбелязалия значителен успех филм „Раждането на една нация“ (1915 г.), базиран на романа „Мъжът от клана“ на Диксън. Диксън и Грифит си сътрудничат при „Раждането на нацията“. Историкът Дейвид Блайт пише:

Порочната идея на Диксън, че чернокожите са причинили Гражданската война със самото си присъствие, и че северният радикализъм по време на Реконструкцията развращава чернокожите като раса във варварство, става рамка на мита за героичната бдителност на Юга. С неохота членовете на Ку Клукс Клан – бели мъже – трябвало да вземат закона в свои ръце, за да спасят южните жени от сексуалната бруталност на черните мъже. Визията на Диксън обобщава отношението на хиляди и създава, в колективната памет, мита за това как войната може да е загубена, но Реконструкцията е спечелена – от Юга и мирната нация. Под формата на бяла кавалерия, Ку Клукс Клан спира корумпираното правителство, предотвратява анархията на „негърското управление“ и най-вече спасява бялото превъзходство.

И в романа, и във филма, Ку Клукс Клан (KKK) е представен като организация с цел продължаване на благородните традиции на Юга от довоенното време, и на героичния войник на Конфедерацията, като защитава южната култура от посегателства, и южната жена, от изнасилванията и покушенията на политическите опортюнисти от севера и освободените роби. Възраждането на ККК пред 1910-те и 1920-те се отдава на Раждането на една нация. Филмът остава трайна следа в историята на американския расизъм; емблематичните изгаряния на кръстове от KKK са базирани на романа на Диксън и филма, направен по него – KKK никога преди това не са горили кръстове. Този ритуал е бил шотландска традиция, наречена „Crann Tara“, предназначена да събира кланове за война.

По-късна литература и филми

Литература след 1920 г.

В романите си за Сарторис, Уилям Фолкнер говори за привържениците на „Изгубената кауза“, но същевременно отбелязва, че самият идеал е погрешен и остарял.

Отнесени от вихъра

„Изгубената кауза“ достигна десетки милиони американци в най-продавания роман от 1936 г.: Отнесени от вихъра на Маргарет Мичъл, и едноименния филм, от 1939 г., носител на „Оскар“. Хелън Тейлър пише:

Отнесени от вихъра изпълниха своята идеологическа задача. Това произведение запечата в масовата култура една въодушевена носталгия за бляскавата плантация и подреди едно йерархично общество, в което робите са част от „семейството“ и са в мистична връзка със собственика им и щедрата земя, на която тези роби работят за него. Романът засегна красноречиво големите теми – макар и от елитарна гледна точка – война, любов, смърт, расови и класови конфликти, пол и поколение), които са общозначими, без значение граници и култури.

Блайт допълва:

Тези поддръжници на „Изгубената кауза“ обединиха Америка в едно чисто, невинно състояние, характеризиращо се с дълбокото убеждение, че тези конфликти от нейното минало са били наложени от външни на нея световни сили. Страната, която загуби, придоби увереността, че каузата ѝ е правилна и добра. Една от идеите, която изгубената кауза насади дълбоко в националната култура е, че дори когато американците загубят, те печелят. Такова беше посланието, несломимият дух, който Маргарет Мичъл въплъти в героинята си Скарлет О'Хара в „Отнесени от вихъра“.

Южна песен

Филмът на Дисни „Южна песен“ от 1946 г. е първият, който съчетава игрални кадри с анимационни. В него актьорът Джеймс Баскет играе чичо Рем, освободен роб, пълен с радост и мъдрост от живота си в робство. Критиката за него казва „Подобно на други подобни филми от периода, чиято тема също е предвоенния Юг, робите във филма всички са добродушни, услужливи, досадно весели, доволни и винаги готови да помогнат на бял човек в нужда с някакъв ценен житейски урок, който са научили по време на робството. Всъщност те никога не се наричат роби, а са представени като квартални работници, които доброволно помагат на доброжелателни собственици на плантации." Компанията Дисни не издава този филм на DVD, за разлика от другите си стари филми.

Богове и генерали

Филмът от 2003 г. „Богове и генерали“ за гражданската война в САЩ, базиран на едноименния роман на Джеф Шаара от 1996 г., е пример за съвременно отстояване на идеологията на „Изгубената кауза“ с представяне на Конфедерацията в благоприятна светлина.

В статията си за Journal of American History, историкът Стивън Е. Уудърт характеризира филма като съвременен преразказ на мита за „Загубена кауза“. За Уудуърт този филм е „най-проконфедеративният филм от Създаването на една нация, истинско възвеличаване на робството и предателството“.

Съвременни разбирания

Консенсусът в съвременната историческа наука гласи, че въпросът за запазване и разширяване на робството е най-съществената причина, дала начало на отцепването на конфедеративните щати от Съюза. Според историка Кенет М. Стамп всяка страна подкрепя щатската или федералната власт, според това което им удобно по всеки въпрос. Така например, Александър Стивънс, вицепрезидент на Конфедерацията, е пример за южен лидер, който в началото на войната поддържа публично твърдението, че робството е крайъгълен камък на Конфедерацията, а след края на войната поддържа твърдението, че войната не е била заради робството, а за правата на щатите. Според Стамп, Стивънс е един от най-пламенните защитници на идеологията на „Изгубената кауза“.

Историкът Уилям К. Дейвис обръща особено внимание на факта, че Конфередативната конституция изрично урежда робството:

На старата си федерация те бяха казали, че федералната власт няма право да се намесва в работите на щата по въпросите на робството. На новата си нация те казаха, че конфедерацията няма право да налага конфедеративна забрана на робството. От многото свидетелства за факта, че робството, а не правата на щатите, наистина лежат в основата на техните действия, това беше най-красноречивото от всички.

Дейвис отбелязва също така, че „Причините и последиците от войната са манипулирани и митологизирани, за да отговарят на политическите цели, минали и настоящи“. Историкът Дейвид Блайт допълва, че „употребата на мнимото превъзходство на бялата раса, както като средство, така и като цел“ е ключова характеристика на Изгубената кауза. Историкът Алън Нолан пише:

... наследството на Изгубената кауза в историята е карикатура на истината. Карикатура, която изцяло погрешно представя и изкривява материята. Със сигурност е време да преосмислим разбирането си за този решаващ елемент от нашето минало и да го направим от гледището на историята, неподправена от изкривяванията, лъжите и романтичната сантименталност на мита за изгубената кауза.

Уилям К. Дейвис разказва за множество „несериозни“ митовете около войната, като опитите на „Конфедеративни партизани“ гражданската война да се „преименува“ в историческата памет на „Война на Северната агресия“, или по думите на Александър Стивънс, „Междущатска война“: опити да се отрече, че Гражданската война е действителна гражданска война.

Библиография

• • Bailey, Fred Arthur. „The Textbooks of the“ Lost Cause": Censorship and the Creation of Southern State Histories." Georgia Historical Quarterly (1991): 507 – 33. in JSTOR
  • Bailey, Fred Arthur. „Free Speech and the Lost Cause in the Old Dominion.“ Virginia Magazine of History and Biography (1995): 237 – 66. in JSTOR
  • Barnhart, Terry A. Albert Taylor Bledsoe: Defender of the Old South and Architect of the Lost Cause (Louisiana State University Press; 2011) 288 pages
  • Blight, David W. Race and Reunion: The Civil War in American Memory. Belknap Press, 2001. ISBN 978-0-674-00332-3.
  • Boccardi, Megan B. „Remembering in black and white: Missouri women's memorial work 1860 – 1910“ (PhD. Dissertation), University of Missouri—Columbia, 2011, online, with detailed bibliography pp. 231 – 57
  • Coski, John M. The Confederate Battle Flag. (2005) ISBN 0-674-01722-6
  • Cox, Karen L. Dixie's Daughters: The United Daughters of the Confederacy and the Preservation of Confederate Culture (University Press of Florida, 2003)
  • Davis, William C. The Cause Lost: Myths and Realities of the Confederacy. 1st. Lawrence, Kansas, U.S.A., Univ Pr of Kansas, 1996. ISBN 978-0-7006-0809-6.
  • Davis, William C. Look Away: A History of the Confederate States of America. (2002) ISBN 0-684-86585-8
  • Dorgan, Howard. „The doctrine of victorious defeat in the rhetoric of confederate veterans.“ Southern Journal of Communication 38.2 (1972): 119 – 30.
  • Foster, Gaines M. Ghosts of the Confederacy: Defeat, the Lost Cause and the Emergence of the New South, 1865 – 1913. US, Oxford University Press, 1988. ISBN 978-0-19-505420-0.
  • Freeman, Douglas Southall, The South to Posterity: An Introduction to the Writing of Confederate History (1939).
  • Gallagher, Gary W. and Alan T. Nolan (ed.), The Myth of the Lost Cause and Civil War History, Indiana University Press, 2000, ISBN 0-253-33822-0.
  • Gallagher, Gary W., Jubal A. Early, the Lost Cause, and Civil War History: A Persistent Legacy (Frank L. Klement Lectures, No. 4), Marquette University Press, 1995, ISBN 0-87462-328-6.
  • Goldfield, David. Still Fighting the Civil War. (2002) ISBN 0-8071-2758-2
  • Gulley, H. „Women and the lost cause: Preserving a Confederate identity in the American Deep South.“ Journal of historical geography 19.2 (1993): 125
  • Hall, Jacquelyn Dowd. „'You must remember this': Autobiography as social critique.“ Journal of American History (1998): 439 – 65 in JSTOR.
  • Hattaway, Herman. Clio's Southern Soldiers: The United Confederate Veterans and History // Louisiana History XII (3). Louisiana State University, Summer 1971. с. 213 – 42.
  • Janney, Caroline E. Burying the dead but not the past: Ladies' Memorial Associations and the lost cause. U of North Carolina P, 2008. ISBN 978-0-8078-3176-2. Посетен на January 24, 2012.
  • Janney, Caroline E. „The Lost Cause.“ Encyclopedia Virginia (Virginia Foundation for the Humanities, 2009)
  • The Confederate and Neo-Confederate Reader: The „Great Truth“ about the „Lost Cause“. Jackson, University Press of Mississippi, 2010. ISBN 978-1-60473-218-4.
  • Osterweis, Rollin G. The Myth of the Lost Cause, 1865 – 1900 (1973) online
  • Reardon, Carol, Pickett's Charge in History and Memory, University of North Carolina Press, 1997, ISBN 0-8078-2379-1.
  • Simpson, John A. Edith D. Pope and Her Nashville Friends: Guardians of the Lost Cause in the Confederate Veteran. Knoxville, Tennessee, University of Tennessee Press, 2003. ISBN 9781572332119. OCLC 750779185.
  • Stampp, Kenneth. The Causes of the Civil War. (3rd edition 1991)
  • Ulbrich, David, „Lost Cause“, Encyclopedia of the American Civil War: A Political, Social, and Military History, Heidler, David S., and Heidler, Jeanne T., eds., W. W. Norton & Company, 2000, ISBN 0-393-04758-X.
  • Wilson, Charles Reagan, Baptized in Blood: The Religion of the Lost Cause, 1865 – 1920, University of Georgia Press, 1980, ISBN 0-8203-0681-9.
  • Wilson, Charles Reagan, „The Lost Cause Myth in the New South Era“ in Myth America: A Historical Anthology, Volume II. 1997. Gerster, Patrick, and Cords, Nicholas. (editors.) Brandywine Press, St. James, NY. ISBN 1-881089-97-5 ISBN 1-881089-97-5