Иван Тулешков
| Иван Тулешков | |
| български генерал | |
| Звание | |
|---|---|
| Служи на | Царство България |
| Род войски | |
| Командвания | 8-и конен полк |
| Войни | Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война |
| Дата и място на раждане | |
| Дата и място на смърт | 1959 г.
|
Иван Давидов Тулешков е български офицер (генерал-майор) и политик от БЗНС, участник в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), адютант на 3-та конна бригада през Първата световна война (1915 – 1918).
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Иван Тулешков е роден на 1 април[1] или 14 август[2] 1886 г. в Търново, Княжество България. През 1906 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище и по-късно Военната академия в София (от 1912). Служи в 10-и конен полк. През Първата световна война (1915 – 1918) капитан Тулешков служи като адютант на 3-та конна бригада, като на 14 октомври 1917 г. е произведен в чин майор. През септември 1918 г. е ранен тежко. За бойни отличия и заслуги във войната през 1918 г. е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2-ри клас, а през 1921 г. със заповед № 355 г. по Министерството на войната е награден с IV степен, 1-ви клас на същия орден.[3][4] Записва се да учи в Юридическия факултет на Софийския университет, но не го завършва. След войната от 20 декември 1920 – 29 октомври 1923 е командир на 8-и жандармерийски конен полк. Допълнително е служил в 7-и конен полк[5]. На 9 юни 1923 е уволнен от служба. Срещу него два пъти са направени опити за убийство от офицери от Военната лига. Организира бягството на затворените в Софийския затвор земеделски министри Александър Оббов, Христо Стоянов и Недялко Атанасов и емигрира заедно с тях в Югославия[6]. Получава две задочни смъртни присъди.
В Белград е направен военен министър на Задграничното правителство на БЗНС. През 1940 г. след обща амнистия се завръща в България. Работи като чиновник в дирекция „Храноизнос“ във Великотърновско. Бил е председател на Върховния съд при Постоянното присъствие на БЗНС. След 9 септември 1944 г. влиза в българската армия и през 1945 г. е повишен в чин генерал-майор. Към февруари 1946 г. е офицер за поръчки към кабинета на министъра на войната.[7] Уволнен от армията през 1947 г. Сътрудничи на сп. „Земя и труд“. Членува в Задграничното представителство на БЗНС и е подпредседател на Славянския комитет. Член е на УС на БЗНС и на ОФ. Работи в Българо-югославското дружество и в ЦК на СППФ. През 1948 г. излиза книгата му „Дейци на южнославянското единство“.
Умира в София през октомври 1959 г. На 22 март 2021 г. е обявен за почетен граждани на Велико Търново[8].
Военни звания
[редактиране | редактиране на кода]- Подпоручик (19 септември 1906)
- Поручик (22 септември 1909)
- Капитан (5 август 1913)
- Майор (14 октомври 1917)
- Подполковник (20 август 1920)
- Генерал-майор (1945)
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Недева, Т. Търновските генерали 1878 – 1944. Изд. Абагар, 2008, с.116
- ↑ ЦДА 12, оп. 1, Ф.768К
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 452, л. 306
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 261 – 262
- ↑ Предложение относно Удостояване със звание „Почетен гражданин на град Велико Търново“, с. 9 // Архивиран от оригинала на 2024-07-12. Посетен на 2021-03-30.
- ↑ Недева, Т. Търновските генерали 1878 – 1944. Изд. Абагар, 2008, с.117
- ↑ „Държавна сигурност и офицерите от БНА (1944-1960)“, КРДОПБГДСРСБНА, 2014, с. 122
- ↑ Връчиха званието „Почетен гражданин“ и Наградата „Велико Търново“ на празничния 22 март
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 356.
