Зоица Иванова
| Зоица Иванова | |
| българска революционерка | |
| Родена | |
|---|---|
| Починала | не по-рано от 1943 г.
|
Зоица Александрова Иванова, по баща Иванова Кокутанова, е българска революционерка, деятелка на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Родена е през месец май 1882 година в град Радовиш, тогава в Османската империя, в семейството на Анастасия и Иван Кокутанов. В 1901 година завършва 4-ти клас в Скопското българското девическо училище. След това е назначена за екзархийска учителка в радовишкото село Инево, а след това учителства и в Дедино. По време на работата си като учителка взема дейно участие в националноосвободителните борби на българите в Македония и е членка на ВМОРО. Активно подпомага подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, като пази архива на организацията, прави знамена (като това на Радовишката чета[2]) и помага на четниците. След като османските власти научават за революционната дейност и за цялата подготовка в Дедино, Зоица става нелегална и влиза в четата на Коста Мазнейков. Заедно с четата взема дейно участие в боевете срещу османските сили по време на въстанието. След потушаването на въстанието и смъртта на Мазнейков Зоица бяга в Свободна България и се установява първо в Дупница, а след това в Кюстендил. Задочно е осъдена на смърт от османските власти заради революционна дейност, но по-късно е амнистирана и се завършва в родния си град.[1] В Радовиш продължава просветната си дейност в струмишките и беровските села като екзархийска учителка. След като Радовишко попада в Югославия след Пъвата световна война, Зоица отказва да е сръбска учителка.[3]
На 2 февруари 1943 година, като жителка на Радовиш, Зоица Александрова Иванова подава молба за българска народна пенсия,[1] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[3]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 196.
- ↑ Александрова, Елена. Женски активности на българската общност в Македония и Одринска Тракия (втората половина на XIX – началото на ХХ в.). София, Иврай, 2022. ISBN 978-954-9388-00-8. с. 178.
- ↑ а б Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 197.
