Емил Александров
| Емил Александров | |
| български офицер от Държавна сигурност | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | 22 СУ "Георги Стойков Раковски" Софийски университет |
| Партия | Българска комунистическа партия[1] |
Емил Ангелов Александров е български офицер от Държавна сигурност (подполковник) и политик от Българската комунистическа партия (БКП).
През 70-те години на XX век той е един от близките сътрудници на Людмила Живкова – дъщеря на диктатора Тодор Живков и председател на Комитета за култура – първоначално като началник на Културно-историческото разузнаване в Държавна сигурност, а след това и като заместник-председател на Комитета. През 1982 година, малко след смъртта на Живкова, той е осъден на 6 и половина години затвор за корупция.[2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Емил Александров е роден на 26 август 1934 година в Мокреш, Ломско, в семейството на учител, който по това време работи в селото.[3] Баща му симпатизира на комунистите, включва се активно в последвалите Деветосептемврийския преврат от 1944 година насилия в Лом, след което за известно време работи в Народната милиция.[3]
През 1952 година Александров завършва Втора мъжка гимназия в София, а през 1956 година и право в Софийския университет „Климент Охридски“.[4] След обичайния юридически стаж, през 1958 година става юрисконсулт в предприятието „Печатни произведения“, а на 5 декември 1960 година започва работа във Второ управление (контраразузнаване) на Държавна сигурност със звание младши лейтенант.[5]
Първоначално Емил Александров работи в 02 отделение на 01 отдел на Второ управление, където отговаря за наблюдението на посолството на Аржентина, а малко след това и за новооткриващото се посолство на Бразилия.[6] Същевременно започва аспирантура по международно публично право в Софийския университет, на 26 септември 1962 година е повишен в лейтенант, а на 16 ноември 1963 година – в старши лейтенант (предсрочно заради висшето му образование).[7] През август 1964 година е изпратен на осеммесечна специална школа в Съветския съюз, където се жени за дъщеря на местен партиен функционер.[8]
След връщането си от Съветския съюз през 1965 година Александров е прехвърлен в Първо управление (разузнаване) на Държавна сигурност, където работи в неговия 04 отдел (контраразузнаване), отговорен и за т.нар. „вражеска емиграция“.[8] През 1967 година е повишен в капитан, а през следващата година му е разрешено да започне работа и в Катедрата по международно право в Софийския университет, в която, по собствената му оценка, почти половината персонал са щатни или нещатни служители на Държавна сигурност.[9] На 15 юни 1968 година заема длъжността заместник-началник на отделение, а през следващата пролет е повишен и началник на отделение за участието си в акцията срещу дисидентите Петър Бояджиев и Фреди Фосколо.[10] По това време той представя на ръководството на разузнаването цялостен план за проникване в академичните, журналистическите и обществените среди като средство за подобряване на прикритието на офицерите, изпращани в чужбина.[11]
На 31 август 1970 година Емил Александров заминава за Париж като представител на контраразузнавателния 04 отдел под прикритието на консул в българското посолство.[12] На 29 август 1972 година е повишен в майор, а малко след това и в длъжност заместник-началник на отдел.[12] По това време се запознава с посетилия Париж траколог Александър Фол и служителя на разузнаването в Лондон Живко Попов, които го свързват с Людмила Живкова.[12]
На 1 септември 1973 година Александров се връща в България и оглавява създадения малко преди това 14 отдел (културно-историческо разузнаване) в Първо главно управление на Държавна сигурност.[12] По това време той е прехвърлен от работата си на прикритие в Юридическия факултет на Софийския университет в Института за външна политика „Иван Башев“, а през 1975 година – като началник на Главно управление „Културни връзки с чужбина“ в Комитета за култура.[13] На 29 август 1975 година предсрочно е повишен в подполковник.[14] На 18 април 1978 година заема политическия пост на заместник-председател на Комитета за култура с ранг на първи заместник-министър, като същевременно става и заместник-председател на координационния комитет, организиращ инициираните от Людмила Живкова помпозни чествания на 1300-годишнината от основаването на средновековната българска държава.[15] На 1 февруари 1979 година е освободен от ръководството на 14 отдел, но запазва привилегиите си на началник на отдел в Държавна сигурност,[16] а на 31 декември заедно с десетина други офицери от разузнаването е окончателно освободен от Държавна сигурност заради „преминаване на отговорна работа“.[17]
След смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 година започва разследване срещу множество нейни приближени за финансови злоупотреби около честванията на 1300-годишнината.[17] Емил Александров е освободен от политическия си пост на 20 януари 1982 година, а малко след това е осъден от военен съд на шест и половина години затвор, като основен съучастник на главния обвиняем Живко Попов.[18] Освободен е предсрочно през 1987 година, като през следващите години се представя за невинна жертва на режима.[18] През 1991 година издава мемоарната книга „Аз работих с Людмила Живкова: Култура и лична власт“, в която дори не споменава работата си в Държавна сигурност.[18] До 2001 година е съветник в Агенцията за българите в чужбина.[19]
Емил Александров умира на 27 март 2012 година.[20]
Награди
[редактиране | редактиране на кода]- Медал „МВР“ III степен (1971)[12]
- Медал „За заслуги за сигурността и обществения ред“ (1974)[14]
- Медал „100 години от Освобождението на България“ (1978)[15]
- Почетна значка на МВР (1979)[15]
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Ирландия, зелената загадка (1970)
- Международноправни форми за политическо сътрудничество между НР България и другите социалистически страни (1975)
- Дипломатическо и консулско право в практиката на НР България (1978)
- Децата – надежда на света (1979)
- Ленин за единството на мира и културата (1980)
- Международната културна политика на социалистическа България (1980)
- Международноправна закрила на културните ценности и обекти (1980)
- ООН в служба на децата (1980)
- Дипломация на динамичен век: Същност, особености и еволюция на съвременната дипломация (1981)
- Учението на Кант за вечния мир: Международноправни аспекти (1981)
- ЮНЕСКО: Международно-правни въпроси на статута и дейността на организацията (1981)
- Аз работих с Людмила Живкова: Култура и лична власт (1991)
- Културното ни откриване към света: Мемоари и съвременност (1995, ISBN 9540800137)
- Ирландия : Детелина, арфа и светци (1998, ISBN 9545201274)
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Държавна сигурност: предимство по наследство.
- ↑ Методиев 2015, с. 586.
- ↑ а б Методиев 2015, с. 586 – 587.
- ↑ Методиев 2015, с. 587.
- ↑ Методиев 2015, с. 587 – 588.
- ↑ Методиев 2015, с. 588 – 589.
- ↑ Методиев 2015, с. 589.
- ↑ а б Методиев 2015, с. 590.
- ↑ Методиев 2015, с. 593, 597.
- ↑ Методиев 2015, с. 593 – 594.
- ↑ Методиев 2015, с. 595 – 599.
- ↑ а б в г д Методиев 2015, с. 599.
- ↑ Методиев 2015, с. 600.
- ↑ а б Методиев 2015, с. 601.
- ↑ а б в Методиев 2015, с. 602.
- ↑ Методиев 2015, с. 601 – 602.
- ↑ а б Методиев 2015, с. 603.
- ↑ а б в Методиев 2015, с. 604.
- ↑ https://plus.cobiss.net/cobiss/bg/bg/conor/457573?search=conor%3Fquery%3D%25D0%25B5%25D0%25BC%25D0%25B8%25D0%25BB%2B%25D0%25B0%25D0%25BB%25D0%25B5%25D0%25BA%25D1%2581%25D0%25B0%25D0%25BD%25D0%25B4%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B2%26max%3D10%26sort%3Ddef
- ↑ Методиев 2015, с. 605.
- Цитирани източници
- Методиев, Момчил и др. Държавна сигурност: предимство по наследство. София, Институт за изследване на близкото минало, 2015. ISBN 978-954-28-1937-0.
|
