Дифамация

Дифамацията (Шаблон:Lang-la «разгласяване, разпространение на сплетня; скверност») е лъжлив слух посредством който се оклеветява лице или се накърнява репутацията на организация, лъжлива мълва.

Разликата спрямо клеветата е в това, че срещу оклеветяването потърпевшия може да се защити в съда, докато срещу дифамацията това е обективно невъзможно, понеже е налице на практика своеобразно изстрелян медиен информационен коктейл от неверна, изкривена и манипулирана информация спрямо потърпевшия от дифамация. Дифамацията засяга честта, достойнството и доброто име, т.е. репутацията на лице или организация.

Защитата и противодействието срещу дифамация е много трудно, понеже по съществото си налага ограничителен режим върху средствата за масово осведомяване, а това de jure е недопустимо, а и по съществото си дифамационните обществени отношения се регламентират от правилата на журналистическата етика, които имат препоръчителен характер. Обичайно на засегнатия/засегнатите лица или организации се дава право на отговор в медията разпространила или причинила дифамация, като се разчита на доброволното спазване на медийната етика и култура на общуването.

Исторически, в Европа през 19 век, на дифамацията се е гледало като на частноправен случай на престъпление против свободата на печата. Юридически се разграничават три вида дифамация:

умишлено разпространение на невярна информация;
неумишлено разпространение на невярна информация под формата на слух;
разпространение на достоверна информация опозоряваща лице или организация.

По принцип само първата форма от тези три вида дифамация подлежи на юридическа отговорност, понеже другите влизат в противоречие със свободата на словото, мисълта и съвестта, т.е. могат да се приемат като налагане на цензура.

Действащият към 2013 г. български наказателен кодекс, приет през 1968 г., не разглежда дифамацията като самостоятелен състав на престъпление, в отлика от обидата и клеветата.

Източници

С. В. Потапенко, Диффамация и российская судебная практика в контексте опыта Европейского суда по правам человека.
А. А. Власов, Диффамация и ее место в гражданском праве России.
Кони А. За последние годы.
Бернштам Вл. Диффамация по русским законам. «Русское богатство». 1901. № 5.
Lilienthal. Üble Nachrede und Verleumdung. «Vergleichende Darstellung d. Deutsch. und Ausl. Strafrechts». Шаблон:Ref-de
Rubo. Zur Lehre von der Verleumdung. Шаблон:Ref-de
Познышев С. В. Понятие чести (§ 63) Архив на оригинала от 2013-03-10 в Wayback Machine.. «Особенная часть русского уголовного права. Сравнительный очерк важнейших отделов особенной части старого и нового уложений» Архив на оригинала от 2012-09-07 в Wayback Machine.. Издание 3-е, исправленное и дополненное. 1912.

Вижте също

Външни препратки

Дифамация — речник на остарели, редки, чуждици и диалектни думи

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Диффамация“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.