Димитрий Ласкарис Леондарис
| Димитрий Ласкарис Леондарис Δημήτριος Λάσκαρις Λεοντάρης | |
| византийски военачалник | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 6 септември 1431 г.
|
Димитрий Ласкарис Леондарис (на средногръцки: Δημήτριος Λάσκαρις Λεοντάρης) е византийски аристократ, военачалник и администратор от края на XIV и началото на XV век, служил при императорите Мануил II Палеолог (упр. 1391–1425) и Йоан VIII Палеолог (упр. 1425–1448).[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Няма данни за ранния живот на Леондарис с изключение на сведението от историка Дука, че Леондарис се е отличил като военачалник в Морея и Тесалия в 90-те години на XIV век.[1] Леондарис се появява в източниците в 1403 година, когато като близък приятел и довереник на император Мануил ΙΙ, придружава Йоан VII Палеолог до Солун, втория град във Византийската империя, даден на Йоан VII като полунезависимо владение от Мануил ΙΙ. Леондарис остава в града и служи като съветник на Йоан VII и връзка с Мануил ΙΙ до смъртта на Йоан VII в 1408 година.[2][3] Тогава Мануил II го назначава за учител и наставник на младия си син деспот Андроник Палеолог, който наследява Йоан VII като управител на Солун.[4][5]
Леондарис остава в Солун като практически управител до 1415/1416 година,[6] когато османският принц Мустафа Челеби и Джунейд бей Измироглу бягат в града след неуспешен опит да откъснат османските европейски владения от султан Мехмед I (упр. 1413 – 1421). Мехмед иска тяхното предаване, но Леондарис препраща искането му към Мануил II в Константинопол. В крайна сметка е постигната сделка, според която Мустафа ще бъде задържан в изгнание на византийския остров Лемнос, а Джунейд - в Константинопол срещу годишна субсидия от 300 000 аспри. Леондарис лично ескортира Мустафа на кораба до Константинопол.[1][7]
В края на 1420 година - началото на 1421 година и отново в май 1421 година Леондарис е изпратен от Мануил II при Мехмед I за умилостивяване, тъй като сведенията за засилване на подготовката на османски щурм на Константинопол се увеличават. Първата среща е по време на пресичането на Босфора от Мехмед. Леондарис, начело на група византийски аристократи и служители, посреща с подаръци Мехмед при константинополското предградие Кутулос, вероятно съвременното Куртулуш и го придружава до Диплокионион, където в своята галери ги чакат императорът и синовете му. Втората среща е посолство в султанската резиденция Одрин в май 1421 година, може би свързано с предполагамата промяна на завещанието на Мехмед, което да направи Мануил настойник на двамата му синове. Леондарис е сърдечно приет, но преговорите се провалят поради смъртта на Мехмед на 21 май. За да се предотврати нова война за наследството, смъртта му е крита известно време, а Леондарис на практика е под домашен арест. С трудности той успява да получи новини за смъртта на султана и ги изпраща в Константинопол.[8]
След смъртта на Мехмед във византийския двор започва да доминира войнствената партия, оглавявана от сина на Мануил II и съимператор Йоан VIII, който получава от баща си ефективен контрол върху държавата.[9] Леондарис пуска Мустафа и Джунейд и на османския принц е обещана имперска подкрепа срещу Мурад II, ако той предаде стратегически важната крепост Галиполи. С византийска подкрепа Мустафа обсажда и превзема Галиполи и успява бързо да установи контрол върху османските европейски владения. Но когато Леондарис пристига да получи контрол върху Галиполи, той му е отказан. В крайна сметка Мустафа е разбит от Мурад през пролетта на 1422 година, изоставен от привържениците си, заловен и екзекутиран.[1][10]
Леондарис се появява отново в 1427 година, когато командва византийския флот в последната му победа над силите на епирския деспот Карло I Токо (упр. 1411 – 1429) в битката при Ехинадските острови.[1][11]
По-късно Леондарис се оттегля в манастир под монашеското име Даниил и умира вероятно на 6 септември 1431 година. Погребан е в манастира Петра в Константинопол.[1][12] Марк Евгеник и Генадий Схоларий пишат погребални слова в негова чест.[1][13]
Семейство
[редактиране | редактиране на кода]Сведенията за семейството на Леондарис са малко - той е имал братя и е бил женен с един син Йоан Ласкарис Леондарис.[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з Trapp, Erich; Beyer, Hans-Veit; Walther, Rainer; Sturm-Schnabl, Katja; Kislinger, Ewald; Leontiadis, Ioannis; Kaplaneres, Sokrates. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit, Nr. 14676. Vienna, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1983, 6. ISBN 3-7001-3003-1. (на немски)
- ↑ Barker, John. Manuel II Paleologus (1391–1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1969. ISBN 0-8135-0582-8. с. 245.
- ↑ Necipoğlu, Nevra. Byzantium between the Ottomans and the Latins: Politics and Society in the Late Empire. Cambridge, Cambridge University Press, 2009. ISBN 978-1-107-40388-8. с. 39, 160.
- ↑ Barker, John. Manuel II Paleologus (1391–1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1969. ISBN 0-8135-0582-8. с. 279.
- ↑ Necipoğlu, Nevra. Byzantium between the Ottomans and the Latins: Politics and Society in the Late Empire. Cambridge, Cambridge University Press, 2009. ISBN 978-1-107-40388-8. с. 39, 44.
- ↑ Donald M, Nicol. The Last Centuries of Byzantium, 1261–1453. II. Cambridge, Cambridge University Press, 1993. ISBN 978-0-521-43991-6. с. 326, Note #14.
- ↑ Barker, John. Manuel II Paleologus (1391–1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1969. ISBN 0-8135-0582-8. с. 340 - 344.
- ↑ Barker, John. Manuel II Paleologus (1391–1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1969. ISBN 0-8135-0582-8. с. 351 - 354.
- ↑ Barker, John. Manuel II Paleologus (1391–1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1969. ISBN 0-8135-0582-8. с. 355 - 356.
- ↑ Barker, John. Manuel II Paleologus (1391–1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1969. ISBN 0-8135-0582-8. с. 357 - 359.
- ↑ Setton, Kenneth M. The Papacy and the Levant (1204–1571), Volume II: The Fifteenth Century. Philadelphia, The American Philosophical Society, 1978. ISBN 0-87169-127-2. с. 18 - 19.
- ↑ Sideras, Alexander. Die Byzantinischen Grabreden: Prosopographie, Datierung, Überlieferung. 142 Epitaphien und Monodien aus dem Byzantinischen Jahrtausend. Vienna, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1994. ISBN 978-3-7001-2159-6. с. 425.
- ↑ Sideras, Alexander. Die Byzantinischen Grabreden: Prosopographie, Datierung, Überlieferung. 142 Epitaphien und Monodien aus dem Byzantinischen Jahrtausend. Vienna, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1994. ISBN 978-3-7001-2159-6. с. 424.
