Направо към съдържанието

Данте Алигиери

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Данте)
Данте Алигиери
Dante Alighieri
италиански поет, писател, литератор, философ и политически мислител
Сандро Ботичели, Портрет на Данте, 1495
Роден
Дуранте ди Алигиеро дели Алегиери
около 1265 г.
Починал
ПогребанРавена, Италия
Религиякатолицизъм[1]
Литература
Период1292 – 1321
ТечениеДолче стил нуово[2]
Известни творби„Божествена комедия“
„Нов живот“
Повлиян
 
Аристотел, Вергилий,[3][2] Овидий,[4] Боеций, Клавдий Птолемей,[5] Омир,[6] Тома Аквински[7]
Семейство
БащаАлигиеро ди Белинчоне
МайкаБела дели Абати
Братя/сестриСестра
Природени:
Гаетана Алегиери
Франческо Алегиери
СъпругаДжема Донати
ДецаЯкопо Алигиери
Пиетро Алигиери
Антония Алигиери
Джовани Алигиери
Уебсайт
Данте Алигиери в Общомедия

Данте Алигиери или Алегиеро (на италиански: Dante Alighieri/Aleghiero), кръстен Дуранте ди Алегиеро дели Алегиери (Durante di Alighiero degli Alighieri) и известен само като Данте (Dante; 1 4 май/13 юни ок. 1265, Флоренция, Флорентинска република, † 13/14 септември 1265, Равена, Папска държава[8][9][10]), от семейство Алегиери, е италиански поет, писател, литератор, философ и политически мислител.

Смятан е за бащата на италианския език. Неговото най-прочуто произведение е „Комедия“, по-късно получило името „Божествена комедия“ (La Divina Commedia), универсално считано за връхна точка в развитието на средновековната литература и основополагащо за развитието на съвременния италиански език.[11] Израз на средновековна култура, пречупен през лиризма на Долче стил ново, произведението е и алегорично средство за човешко спасение. Това се изразява чрез срещата с трагедиите на прокълнатите в Ада, страданията на Чистилището и величието на Рая. Така Данте предлага на читателя напречен разрез на морала и етиката.

Значим езиковед, политически теоретик и философ, Данте обхваща целия спектър на човешкото познание, белязвайки дълбоко италианската литература през следващите векове, и самата западна култура, дотолкова че получава прозвището „Върховният поет“ (на италиански: il Sommo Poeta) или, par excellence, „Поетът“ (на италиански: il Poeta)[12]. Данте, чиито останки се намират в Равена, в гробницата, построена през 1780 г. от Камило Мориджа, се превръща в основен символ на италианската национална идентичност в епохата на Романтизма[13]. Основната организация за разпространение на италианския език в света, Дружеството „Данте Алигиери“ (Società Dante Algehieri)[14] носи неговото име, докато критичните и филологическите му изследвания се поддържат живи от Италианското дружество на Данте (Società dantesca italiana).

Данте, Петрарка и Бокачо са известни като „трите фонтана“ или „трите корони“.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Рождена дата и мит на Бокачо

[редактиране | редактиране на кода]

Точната рождена дата на Данте остава неизвестна, макар че обикновено се приема за около 1265 г. Годината се основава на някои автобиографични препратки в произведението му „Нов живот“ и в известната песен на „Ад“, започваща с „На попрището жизнено в средата“. Ако се приеме, че Данте е считал 35-годишна възраст за половината от живота на човек[15][16] и че неговото въображаемо пътуване се е случило през 1300 г., би могло да се изчисли, че рождената му година е около 1265. Тази хипотеза се подкрепя допълнително от сведенията на съвременника му, флорентинския историк Джовани Вилани, който отбелязва в своята „Nova Cronica“, че Данте е починал в изгнание на възраст около 56 години.[17] Джовани Бокачо, в своите изследвания върху живота на Данте, съобщава, че поетът е споделил с приятел малко преди смъртта си през май, че е навършил 56 години[18]. И накрая, стихове от „Рай“ намекват, че Данте е роден под знака на Близнаци, т.е. между 14 май и 13 юни.[19][20]

Къщата на Данте във Флоренция

Денят на неговото кръщение обаче е сигурен: 27 март 1266 г., Страстна събота[21][22]. На този ден всички родени през годината са били довеждани до свещения купел за тържествен колективен ритуал. При кръщението той е получил името „Дуранте“, по-късно съкратено на „Данте“[23], в памет на гибелински роднина[24].

Има интересна легенда, разказана от Джовани Бокачо в Il Trattatello in laude di Dante, свързана с раждането на поета. Според Бокачо, майката на Данте имала пророчески сън, в който видяла себе си под много високо лаврово дърво на обширна поляна, заедно с новороденото. Детето протегнало ръка към клоните на дървото, вкусило плодовете му и след това се превърнало във великолепен паун – символ на слава и величие. Легендата е пълна с класически препратки и добавя мистичен елемент към историята на великия поет.[25][26]

Семейство

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Алигиери
Лука Синьорели, Данте, фреска, 1499-1502, детайл от Историите от последните дни, параклис „Сан Брицио“, Катедралата на Орвието

Данте е бил член на семейство Алигиери, което е имало сравнително второстепенно значение във флорентинската аристокрация, но е постигнало известна икономическа стабилност през вековете. Макар самият Данте да твърди, че семейството му се корени в древните римляни[27], най-ранният конкретно споменат от него предшественик е прапрадядо му Качагуида дели Елизеи[28] – флорентинец, живял около 1100 г. и рицар във Втория кръстоносен поход, следващ император Конрад III[29].

Както посочва Арналдо Д'Адарио в „Енциклопедия на Данте“, семейство Алигиери (носещо името си от семейството на съпругата на Качагуида[29]), е преминало от меритократичен благороднически статус[30] към богат буржоазен такъв, но с по-малък социален престиж[31]. Дядото на Данте, Белинчоне, всъщност е бил човек от народа и за подобен човек се е омъжила и сестрата на Данте[26]. Синът на Белинчоне и баща на Данте, Алегиеро II Алигиери или Алигиеро ди Белинчоне, се е занимавал с обмяна на пари, като така е осигурявал достоен живот на голямото си семейство[32][33]. Той е бил и лихвар, правейки пари чрез позицията си на съдебен адвокат в трибунала на Флоренция.[34] Алегиеро също е бил гвелф, но без политически амбиции: поради тази причина гибелините не са го заточили след битката при Монтаперти (1260), както са направили с други гвелфи, считайки го за безобиден противник[26].

Майката на Данте, Бела дели Абати, е била дъщеря на Дуранте Сколаро, на когото вероятно е кръстен Данте[35]. Тя е била член на важна местна гибелинска фамилия[26]. За нея има съвсем малко информация, понеже Данте никога не я споменава в своите писания. Данте губи майка си на пет или шест години, а баща му, който вероятно вече е на четиридесет, когато Данте се ражда[36] и който умира през 1282-1283 г.[37], се жени повторно, вероятно между 1275 и 1278 г.[38], за Лапа ди Киарисимо Чалуфи. От този брак се раждат Франческо и Тана (Гаетана) Алигиери,[39] и може би (макар че би могла да е дъщеря на Бела Дели Абати) още една дъщеря, спомената от Бокачо като съпруга на флорентинеца Леоне Поджи и майка на Андреа Поджи[38], която, според свидетелствата му, доста приличала на Данте.[40] Смята се, че Данте има предвид сестра си с неизвестно име в „Нов живот“ (XXIII, 11-12), наричайки я „млада и нежна жена.., в много близко родство помежду им“[38].

Интелектуално формиране

[редактиране | редактиране на кода]

Интересите на Данте са причината за запознаването му с провансалски поети и менестрели, както и на латинската култура, като особено му допада Вергилий.

Важно е да се отбележи, че по време на „Secoli Bui“ (Тъмните векове) Италия представлява механичен сбор от малки държави, така че политически и културно Сицилия се различава от Тоскана толкова, колкото и Прованс от Тоскана. В различните области не се говори общ език, а културата е различна в различните краища на Италия. Въпреки това може да се приеме, че Данте е един модерен интелектуалец с международни разбирания и интереси.

На 18-годишна възраст Данте се запознава с Гуидо Кавалканти, Лапо Джани, Чино да Пистоя, а скоро след това и с Брунето Латини. Заедно те стават водачи на течението Dolce Stil Novo. Брунето по-късно е споменат в „Божествена комедия“ (Ад, XV, 82), за това, на което е научил Данте.

Ранно образование и среща с Брунето Латини

[редактиране | редактиране на кода]
Джорджо Вазари, Шестима тоскански поети (отдясно: Гуидо Кавалканти, Данте, Бокачо, Петрарка, Чино да Пистоя и Гитоне д'Арецо ), маслена картина, 1544 г., Институт за изкуство в Минеаполис. Смятан за един от най-великите лирици на народния език на XIII век, Кавалканти е водачът и първият поетичен събеседник на Данте, който е само малко по-млад от него.

Не се знае много за образованието на Данте,[41] но се предполага, че той следва традиционния за времето учебен път. Това включва обучение с граматик (познат още като doctor puerorum), където първо усвоява основите на езика. След това преминава към изучаване на либералните изкуства, които са основният стълб на средновековното образование и се делят на две групи: Квадривиум:[42][43] аритметика, геометрия, музика и астрономия, и Тривиум: диалектика, граматика и реторика. От произведението му Convivio (II, 12, 2–4) става ясно, че латинският език е имал ключова роля в образованието му. Неговите знания се основават на прочитането на класически автори като Цицерон и Вергилий, както и на средновековни латински текстове, включително произведения на Ариго да Сетимело.[44] По негово време официалното образование е допълвано от неформални контакти с културни стимули, идващи понякога от висшестоящи градски среди и понякога от директен контакт с чуждестранни пътешественици и търговци, привнасящи в Тоскана философските и литературни новости от съответните им страни на произход.[45] Данте има щастието да се срещне през 1480 г. с флорентинския политик и учен Сер Брунето Латини, завръщащ се от дълъг престой във Франция едновременно като посланик на Флорентинската република, и като политически изгнаник.[46] Действителното влияние на Латини върху интелектуалното формиране на младия Данте е изследвано първо от Франческо Мацони[47] и след това от Джорджо Инглезе.[48] Данте, от своя страна, си спомня с вълнение фигурата на Латини в „Божествена комедия“ (XV, ст. 82-85), подчертавайки неговата човечност и обичта, която е получил.

Изучаване на философията

[редактиране | редактиране на кода]
Базиликата „Санта Мария Новела“ във Флоренция, където Данте изучава философия и теология.

След кончината на възлюбената Беатриче (между 1291 и 1294 или 1295 г.)[49] Данте насочва вниманието си към задълбочаване на философската си култура. Той учи в училищата на доминиканците от Санта Мария Новела и на францисканците от Санта Кроче.[50] Доминиканците са наследници на аристотеловото-томистко учение на Тома Аквински и това позволява на Данте да задълбочи, навярно благодарение на прякото слушане на известния учен Фра Ремиджо дей Джиролами,[51] ролята си на философ на средновековната култура.[52] В църквата „Санта Мария Новела“ освен това се преподава и томистка теология, поради което трябва да се вярва, че Данте в онези години е бил образован и по богословие.[53] Освен това прочитът на коментарите на интелектуалци, противопоставящи се на томистката интерпретация (като Авероес), позволява на Данте да приеме полифоничната чувствителност на Аристотелизма.[54]

Вероятен престой в Болоня и в Париж

[редактиране | редактиране на кода]

Някои критици като Джорджо Петроки[55] и Джулио Ферони[56] смятат, че Данте е останал в Болоня и е учил в Болонския университет, но няма доказателства за това.[57] Вместо това е много вероятно той да е останал в Болоня между лятото на 1286 г. и лятото на 1287 г.,[58] където се запознава с Бартоломео да Болоня,[59] към чиято теологична интерпретация на Емпирий частично се придържа. Що се отнася до престоя му в Париж обаче, има няколко съмнения: в пасаж от „Рай“[60], Данте намеква за Rue du Fouarre, където са се провеждали уроците в Сорбоната. Това кара някои коментатори да изказват хипотезата, че Данте би могло действително да е отишъл в Париж между 1309 и 1310 г.[61][62]

Среща с Кавалканти

[редактиране | редактиране на кода]

Данте има възможност да участва и в оживената литературна култура, въртяща се около простонародната лирическа поезия. През 1260-те години Тоскана започва да усеща влиянието на „Сицилианската школа“ – поетично движение, оформено около двора на Фридрих II. Това движение черпи вдъхновение от провансалската лирика и преосмисля любовните теми в контекста на италианската поезия. Тосканските поети, сред които са Джакомо да Лентини и Гуидо деле Колоне, развиват поезия, насочена към куртоазната любов, но също и към важни социални и политически теми.[63] Сред значимите фигури на Сицилианско-тосканската школа са Гуитоне д'Арецо и Бонаджунта Орбичани, чиито идеи намират последователи като Киаро Даванцати[64] във Флоренция. Въпреки това във Флоренция младите поети, водени от Гуидо Кавалканти, критикуват сложността на сицилианско-тосканския стил. Те предлагат нова естетика – по-мек и изразителен лиризъм, известен като Долче стил ново.[65]

Данте се оказа в разгара на този литературен дебат: в ранните му творби връзката (макар и слаба)[66] е очевидна както с тосканската поезия на Гуитоне и на Бонаджунта,[67] така и с по-чисто окситанската поезия.[68] Скоро обаче младият мъж се привързва към повелите на стилновистката поетика – промяна, благоприятствана от приятелството, което го свързва с по-възрастния Кавалканти.[69]

Брак с Джема Донати и среща с Беатриче

[редактиране | редактиране на кода]
Incipit vita nova, Данте и Беатриче в градината, 1903 г., произведение в стил прерафаелити от Чезаре Сакаджи да Тортона.
Incipit vita nova, Данте и Беатриче в градината, 1903 г., произведение в стил “Прерафаелити“ от Чезаре Сакаджи да Тортона

През 1277 г., когато Данте е на 12 години, той е обещан за съпруг на Джема, дъщеря на сер Мането Донати,[70] за която впоследствие се жени на 20-годишна възраст през 1285 г.[42][71] Семейство Донати, към което принадлежи Джема, е едно от влиятелните във Флоренция и притежава статут на магнати,[72] в контраст със семейството на Данте. По-късно Донати стават ключова опора на политическата фракция на Черните гвелфи – открити опоненти на Белите гвелфи, към които принадлежи Данте.

Хенри Холидей, Данте среща Беатриче на моста „Света Троица“, 1883 (Беатриче е в средата)

По това време обаче Данте вече обича друга – Беатриче Портинари, която среща когато е на 9 години, а тя на 8. Данте се влюбва почти моментално в нея, любов, която остава с него през целия му живот, въпреки че тя се омъжва за друг мъж, банкер през 1287 г. Беатриче умира три години по-късно, през юни 1290 г. на 24-годишна възраст. Данте продължава да обича и уважава тази жена и след смъртта ѝ, дори след като се жени за Джема Донати и има деца от нея. След смъртта на Беатриче той се отдава на интензивно учене и започва да пише стихове, посветени на нейната памет. Бракът му не е много щастлив, според традицията, събрана от Бокачо и възприета по-късно през XIX век от Виторио Имбриани.[73] Данте не посвещава нито един стих на съпругата си и до нас не достига информация относно нейното реално присъствие до него по време на изгнанието му. Все пак от брака се раждат двама сина и една дъщеря: Якопо, Пиетро, Антония и Джовани. Пиетро е съдия във Верона и единственият, който има наследници. Якопо има църковна кариера, а Антония става монахиня с името „сестра Беатриче“ в Оливетанския манастир в Равена.[71] Джовани, чието съществуване винаги е било поставяно под съмнение, е потвърден като негов син през 2016 г. с публикуването на новото издание на Corpo Diplomatico Dantesco.[74][75]

Мари Стилман, „Беатриче“, 1895

Според една от версиите Данте вижда Беатриче Портинари само веднъж и никога не е имал възможността да говори с нея. Трудно е да се разгадае в какво точно се състои тази любов, но се случва нещо от голямо значение за италианската култура: в името на тази любов Данте оставя своя отпечатък върху Stil Novo и кара поетите и писателите да обърнат по-голямо внимание на любовта. В своето „Житие на Данте“ първият биограф на Данте, Джовани Бокачо описва първата среща на Данте с Беатриче:

„ Случило се така, че един твърде почитан по онова време от съгражданите си мъж на име Фолко Портинари, на първия ден от месец май поканил на празненство у дома си заедно със своите съседи и вече споменатия Алигиери (бащата на Данте). И тъй като децата обикновено съпровождали родителите си, особено на места където има веселба, Данте, който още не бил навършил девет години, отишъл с него. И като се събрал със своите връстници – а в къщата на домакина имало много деца – и момчета, и момичета – след като поднесли първите блюда, започнал да прави същото, което можел да прави на тази крехка възраст – започнал да играе с другите.
Сред децата била и дъщерята на споменатия Фолко, казвали ѝ Биче – така я наричал той, а името ѝ било Беатриче; била може би осемгодишна, твърде изящна, много приятна и любезна а и държанието ѝ и словата ѝ били твърде сдържани за крехката ѝ възраст; освен всичко имала нежно, правилно лице, което освен красота излъчвало такава чистота, че мнозина я смятали за ангелче. Така както я описвам, а може би още по-красива се сторила тя на това празненство в очите на Данте, а той, ако и да е бил още дете, с такава обич съхранил в сърцето си прекрасния ѝ образ, че от този ден до края на дните си не се разделил с него. 		“

Когато Беатриче умира през 1290 г., Данте се опитва да намери спасение в латинската литература. От Convivio се знае, че той е прочел „De consolatione philosophiae“ на Боеций и De amicitia на Цицерон. След това той се отдава на изучаване на философията в религиозни училища като например доминиканското в Санта Мария Новела. Той взима участие в дебатите между двата главни монашески ордена, францисканския и доминиканския, които се водят открито или тайно във Флоренция, като първите били привърженици на мистицизма и учението на св. Бонавентура, а другите на постулатите на св. Тома Аквински. „Прекомерното“ увлечение по философията на Данте е по-късно критикувано от неговата героиня Беатриче в „Чистилище“.

Политически и военни ангажименти

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Бели и черни гвелфи и История на Флоренция
Джовани Вилани, Корсо Донати освобождава някои затворници, в Хроника, XIV век. Корсо Донати, водещ представител на Черните гвелфи, е яростен враг на Данте, който започва яростни атаки срещу него в своите писания.

Малко след женитбата си Данте започва да участва като рицар в някои военни кампании на Флоренция срещу външните й врагове, като тези срещу Арецо (битка при Кампалдино, 11 юни 1289 г.) и Пиза (превземане на Капрона, 16 август 1289 г.).[42] През 1294 г. е член на рицарската делегация, която придружава Карл Мартел Анжуйски пребиваващ във Флоренция по това време (Данте често го споменава в „Божествена комедия“[76]). Политическата кариера на Данте започва в началото на 1290-те години, в период на сериозни сътресения за Републиката. През 1293 г. влизат в сила Наредбите за правосъдието на Джано Дела Бела, които изключват старата аристокрация от участие в политиката и позволяват на членовете на буржоазията да получат роли в Републиката, при условие че са регистрирани в гилдия. Данте остава извън политическия живот до 6 юли 1295 г., когато са обнародвани Темпераменти – закони, които връщат на аристократите правото да заемат институционални длъжности, при условие че влязат в гилдия. Следователно Данте се записва в Гилдията на лекарите и аптекарите.[77][78]

Точната последователност на политическите длъжности на Данте остава неизвестна поради загубата на събрани протоколи. Въпреки това други източници дават възможност да се проследи голяма част от неговата политическа активност. От ноември 1295 до април 1296 г.[79][80] той е в Народния съвет, а после е в групата на Мъдреците, които през декември 1296 г. подновяват правилата за избор на приорите – ключови представители на гилдиите, които заемат най-важната роля в Републиката за срок от два месеца. От май до декември 1296 г. Данте е част от Съвета на стоте.[79] Понякога е изпращан като посланик, както през май 1300 г. е в Сан Джиминяно.[81] Според анализа на Барберо, основан на изказванията на Данте в различните органи на Флорентинската комуна, той последователно защитава умерена позиция, целяща да защити интересите на народа срещу вмешателството и насилието на магнатите.[82]

През този период във флорентинската гвелфска партия настъпва сериозно разцепление. Черните гвелфи, водени от семейство Донати, защитават консервативна и аристократична политика, докато Белите гвелфи, ръководени от семейство Черки, подкрепят умерено народна политика. Тези противоречия се задълбочават заради политически и икономически причини: Донати, представители на старата аристокрация, чувстват застрашен авторитета си от Черки, които разглеждат като новозабогатели претенденти (парвеню).[83] Това напрежение прераства във вътрешен конфликт, по време на който Данте заема умерена позиция, подкрепяйки Белите гвелфи.[84]

Данте става също така лекар и аптекар. Той няма намерение да се занимава с тези професии, но според закон от 1295 г. благородниците, които искат да заемат държавни постове, трябва да станат членове на някоя гилдия (обединени в Corporazioni di Arti e Mestieri), така че Данте е приет бързо в аптекарската гилдия и след това вече може да започне да прави политическа кариера. Професията, която той избира, не е съвсем неподходяща, тъй като по аптеките тогава се продават книги. Данте не постига нищо значимо като политик, но участва във властта години наред в град, обзет от политически вълнения.

Конфликт с папа Бонифаций VIII

[редактиране | редактиране на кода]
Папа Бонифаций VIII: средновековна фреска от стария Латерански дворец, понастоящем в Латеранската базилика. Автор: Джото, 1298/1300 г.

Гвелфите са разделени на две фракции: Бели (guelfi bianchi) и Черни (guelfi neri). Белите са водени от Виери дей Черки, а черните – от Корсо Донати. Техните „цветове“ са избрани, когато Виери дей Черки предоставя закрилата си на семейство Гранди от Пистоя, което било известно като „La parte bianca“ („Бялата партия“). Корсо Донати от своя страна дава закрилата си на съперника, „parte nera“, и по този начин тези цветове стават символи на двете флорентински „партии“.

През 1300 г. Данте е избран за един от седемте приори на Флоренция за периода 15 юни-15 август.[85][86] Въпреки принадлежността си към партията на гвелфите той винаги се опитва да се противопостави на намесата на своя лют враг папа Бонифаций VIII, на когото гледа като върховна емблема на моралния упадък на Църквата. С пристигането на кардинал Матео д'Акуаспарта, изпратен от папата като миротворец (но в действителност изпратен да намали мощта на Белите гвелфи, които по това време печелят надмощие над Черните [87][88]), Данте успява да попречи на работата му. Също по време на своя приорат Данте одобрява сериозната мярка, чрез която осем представители на Черните гвелфи и седем от Белите гвелфи са заточени, в опит да се възстанови мира в държавата, включително Гуидо Кавалканти, който умира скоро след това. Тази мярка има сериозно отражение върху развитието на бъдещите събития: не само се оказа безполезна разпоредба (Черните гвелфи се забавят, преди да заминат за Умбрия – мястото, предназначено за тяхното изгнание), но също така рискува държавен преврат от самите Черни гвелфи благодарение на тайната подкрепа на кардинал д'Акуаспарта. Освен това мярката привлича към своите поддръжници (включително самия Данте) както омразата на Черните гвелфи, така и недоверието на Белите: първото, очевидно, за нанесената рана, а последното – за удара, нанесен на тяхната партия от един от собствените й членове. Междувременно отношенията между Бонифаций VIII и правителството на Белите се влошават още повече, започвайки от септември, когато новите приори (които наследяват колегията, в която Данте е член) незабавно отменят прогонването на Белите, показвайки своята пристрастност и по този начин давайки възможност на папския легат кардинал д'Акуаспарта да хвърли анатема върху Флоренция.[89] С изпращането на Шарл дьо Валоа във Флоренция, изпратен от папата като нов миротворец (но всъщност завоевател) на мястото на кардинал от Акиаспарта, Републиката изпраща в Рим, в опит да разубеди папата от неговите хегемонистични цели, дипломатическа мисия, в която участва и Данте, придружен от Мазо Минербети и Кораца да Синя.[87]

Начало на изгнанието (1301 – 1304)

[редактиране | редактиране на кода]

Шарл дьо Валоа и падане на Белите гвелфи

[редактиране | редактиране на кода]

По онова време не е лесно да се занимаваш с политика, тъй като папа Бонифаций VIII обмисля военна окупация на Флоренция и градът е в центъра на италианските и международни политически съперничества. През 1301 г. Шарл дьо Валоа, братът на френския крал Филип IV, трябва да посети Флоренция, тъй като папата го назначава за помирител на Тоскана. Но правителството на града вече се е отнесло зле спрямо папските посланици няколко седмици по-рано, тъй като се стреми към независимост и откъсване от влиянието на папата. Подозирайки, че Шарл дьо Валоа може да е получил неофициални нареждания, градският съвет решава да изпрати делегация до Рим, за да се увери в истинността на намеренията на папата. Данте оглавява тази делегация. Папа Бонифаций VIII бързо отпраща другите представители и моли Данте да остане в Рим. Междувременно във Флоренция, при първите граждански вълнения, Шарл дьо Валоа използва претекста да подложи града на опустошителна атака. На 1 ноември 1301 г. Шарл дьо Валоа влиза във Флоренция заедно с Черните гвелфи, които през следващите шест дена убиват много от своите врагове.

Доменико Петерлини, „Данте в изгнание“, ок. 1860 г.

На 9 ноември 1301 г. завоевателите назначават за подест Канте Габриели от Губио – представител на фракцията на Черните гвелфи в родния му град. С това започва политика на систематично преследване на политическите представители на Белите гвелфи – партия, враждебна на папата: факт, който в крайна сметка води до тяхното убийство или експулсиране от Флоренция. С две последващи присъди, тази от 27 януари и тази от 10 март 1302 г., засегнали и множество членове на семейство Черки, Данте е осъден задочно от съдия Паоло да Губио да бъде изгорен на клада, а домовете му – унищожени за престъпване на забраната. От този момент нататък Данте никога повече не вижда родината си. Данте е осъден на изгнание за 2 години и трябва да плати голяма сума пари. Поетът е все още в Рим, където папата му „предлага“ да остане, и поради това той е обявен за беглец. Данте не може да си плати глобата и накрая е осъден на доживотно изгнаничество. Ако флорентински войници го хванат, той ще е незабавно екзекутиран.

Опити за завръщане и битка при Ластра (1304 г.)

[редактиране | редактиране на кода]

След неуспешните преврати от 1302 г., Данте, в качеството си на капитан на армията на изгнаниците, съвместно със Скарпета Орделафи – лидер на гибелинската партия и господар на Форли, където Данте е намерил убежище – организира нов опит да се върне във Флоренция. Опитът се оказва неуспешен: кметът на Флоренция, Фулчиери да Калболи (враг на Орделафи), постига надмощие в битката близо до замъка Пуличано край Арецо. Дори дипломатическите усилия на кардинал Николо Алберти – папски легат на папа Бенедикт XI, в когото Данте възлага големи надежди, се провалят през лятото на 1304 г. На 20 юли същата година Белите гвелфи се събират в Ластра – местност на няколко километра от Флоренция, и решават да предприемат нова военна атака срещу Черните гвелфи. Данте, вярвайки, че трябва да изчака политически по-благоприятен момент, се противопоставя на идеята за още една въоръжена битка. Това го поставя в малцинство и поражда подозрения за предателство срещу него сред най-непримиримите; затова той решава да не участва в конфликта и да се дистанцира от групата. Както предвижда самият Данте, битката при Ластра се оказва катастрофален провал, довел до смъртта на четиристотин мъже от редиците на Гибелините и Белите гвелфи.

Първа фаза на изгнание (1304 – 1310)

[редактиране | редактиране на кода]
Присъда за изгнанието на Данте, в копие от 1465 г.

След битката при Ластра Данте намира гостоприемство в различни дворове и семейства в Романя, включително при Орделафи. Престоят му във Форли е кратък, тъй като изгнаникът отива първо в Болоня (1305 г.), после в Падуа (1306 г.) и накрая в Тревизанската марка при Герардо III да Камино. Оттук Данте е призован в Луниджана от кондотиера Мороело Маласпина ди Джовагало, с когото поетът вероятно е влязъл в контакт благодарение на общ приятел, поетът Чино да Пистоя. В Луниджана, през пролетта на 1306 г., той участва в дипломатическа мисия, целяща да постигне мир между мощната фамилия Маласпина, контролираща ключови територии в региона, и епископа-граф на Луни, Антонио Нуволоне да Камила. Като упълномощен представител на Маласпина, Данте успява да постигне мирното споразумение от Кастелнуово, подписано на 6 октомври 1306 г. и от двете страни, което му носи уважение и признание от неговите покровители. Гостоприемството на фамилия Маласпина е възхвалено от Данте в песен VIII на „Чистилище“, където той отдава почит на Корадо Маласпина Младши.

През 1307 г., след заминаването си от Луниджана, Данте намира убежище в Казентино (долина в днешна Провинция Арецо), гостувайки на Гуидо Салватико – член на графовете Гуиди, графове на Батифоле и господари на Попи. Именно там той започва да пише своя „Ад“.

Идване на Хайнрих VIII (1310 – 1313)

[редактиране | редактиране на кода]

Престоят на Данте в Казентино продължава много кратко, като между 1308 и 1310 г. вероятно той първо пребивава в Лука при мадам Джентука, която го настанява удобно (по-късно е спомената в знак на благодарност в „Чистилище“, XXIV,37) , а след това в Париж. Все пак трансалпийският му престой остава несигурен. Барберо, изследвайки свидетелствата на ранните и по-късни коментатори, предполага, че Данте може да е стигнал най-много до папския двор в Авиньон, макар че тази хипотеза има слаби основания. По-вероятно е Данте да се намира във Форли през 1310 г., където през октомври получава новината за идването в Италия на новия император Хайнрих VII.

Данте гледа на експедицията на императора с голяма надежда, виждайки в нея възможност за прекратяване на политическата анархия в Италия и вероятност да се върне във Флоренция. Императорът е посрещнат с ентусиазъм от италианските гибелини и изгнаниците от гвелфските фракции – обединение, което подтиква Данте към сближаване с имперската фракция, водена от фамилия Скалиджери от Верона. Между 1308 и 1311 г. Данте пише своето произведение De Monarchia, в което разкрива явните си имперски симпатии. На 31 март 1311 г. той изпраща яростно писмо срещу флорентинците – единствени от италианските комуни, които не са изпратили свои представители в Лозана, за да отдадат почит на императора. Съдейки по съдържанието на писмото, Данте вероятно се среща с Хайнрих VII в частен разговор. Не е изненадващо, че Уго Фосколо по-късно определя Данте като „гибелин“. Във Флоренция Балдо д'Агулионе амнистира голяма част от белите гвелфи, които са в изгнаничество, и им позволява да се завърнат в града. Данте обаче не е помилван поради писмата, които праща на Ариго.

Междувременно император Хайнрих VII, след като разрешава някои проблеми в Северна Италия, се отправя към Генуа и след това към Пиза, един от най-големите му съюзници. Има предположения, че Данте може да е бил част от антуража на императора по време на това пътуване. На 1 август 1312 г. Хайнрих VII е коронясан в Латеранската базилика от папския легат Николо Алберти, а след това, от 19 септември до 1 ноември, обсажда Флоренция в опит да я подчини. Въпреки усилията му градът отказва подчинение. Той побеждава черните гвелфи, но няма доказателство, че Данте е замесен. Според някои той се отказва да участва в нападението на чуждестранен нашественик в родния му град, а според други името му става неприятно дори за Белите гвелфи и те заличават всяка следа от неговия преход.

Надеждата на Данте за Renovatio Imperii – възстановяване на имперския ред, е разбита на 24 август 1313 г., когато императорът внезапно умира в Буонконвенто. Тази загуба нанася тежък удар върху стремежа на Данте да се завърне окончателно във Флоренция. Насилствената смърт на Корсо Донати, настъпила на 6 октомври 1308 г. в ръцете на Роселино Дела Тоза, вече е сериозно разклатила надеждите на поета. Смъртта на императора обаче окончателно слага край на тези надежди.

Последни години

[редактиране | редактиране на кода]

Престой във Верона (1313 – 1318)

[редактиране | редактиране на кода]
Андреа дел Кастаньо, „Данте Алигиери“, ок. 1450

След внезапната смърт на император Хайнрих VII Данте приема поканата на Кангранде I дела Скала да живее в неговия двор във Верона.[62] Градът, на върха на своята мощ през тези години, не е нов за Данте – между 1303 и 1304 г. той вече е бил гост на Бартоломео I дела Скала, по-големия брат на Кангранде.[90] След смъртта на Бартоломео през март 1304 г., Данте е принуден да напусне града, защото наследникът Албоино I дела Скала не поддържа добри отношения с него.[91] Със смъртта на Албоино на 29 ноември 1311 г.,[92] управлението поема брат му Кангранде, един от водачите на итлаианските гибелини и приятел и покровител на Данте.[93] Кангранде кани флорентинския изгнаник и неговите синове Пиетро и Якопо във Верона, като им осигурява защита от многобройните врагове, които са натрупали през годините. Връзката между двамата мъже се основава на дълбоко приятелство и взаимно уважение, което Данте изразява чрез възхвала на Кангранде в песен XVII от „Рай“ (ст. 70-75 и 85-90). В тази част на своята поема Данте отдава почит на своя щедър покровител чрез образа на прародителя Качагуида дели Елизеи.

През 1315 г. Флоренция е принудена от Угучоне дела Фаджуола, военния офицер, който контролира града, да амнистира флорентинците, които са в изгнание. Данте фигурира в списъка на изгнаниците, но отказва да се върне в родния си град, тъй като Флоренция иска изгнаниците да се съгласят да се отнасят към тях като към обществени престъпници в една религиозна церемония. Когато Угучоне най-накрая побеждава във Флоренция, смъртната присъда на Данте се заменя със затвор, като единственото условие е той да отиде във Флоренция и да се закълне, че никога повече няма да влезе в града. Данте не прави това. Неговата смъртна присъда се запазва и се прехвърля по-късно на неговите синове.

През 2018 г. Паоло Пелегрини, професор в университета във Верона, открива писмо, което вероятно е написано от Данте през август 1312 г. и изпратено от Кангранде I дела Скала до император Хайнрих VII. Това откритие би могло значително да промени традиционното разбиране за живота на Данте, като измести датата на пристигането му във Верона до 1312 г. и да отхвърли хипотезата, че той е пребивавал в Пиза или Луниджана през периода 1312–1316 г.[94]

В по-напреднала възраст Данте все още таи надежди, че един ден ще го поканят във Флоренция при благоприятни условия. За Данте изгнаничеството е вид смърт, която го лишава от голяма част от неговата самоличност. Данте говори за болката от изгнаничеството в Песен XVII на „Рай“, където Cacciaguida, неговият прапрадядо го предупреждава какво да очаква:

...Tu lascerai ogne cosa diletta

più caramente; e questo è quello stral eche l'arco de lo essilio pria saetta. Tu proverai sì come sa di sale lo pane altrui, e come è duro calle lo scendere e 'l salir per l'altrui scale...

... Ти ще оставиш всичко, което обичал си силно:

това е стрелата, която лъкът на изгнанието първом изстрелва. Ще познаеш горчивия вкус на чуждия хляб и солта, и ще знаеш колко тежък е пътят за онзи, който по чуждите стълби се изкачва и слиза...(Рай, XVII, 55 – 60).

Относно надеждата да се върне във Флоренция, той я описва с голям копнеж в Песен XXV на Рай, като че ли вече осъзнал, че неговата мечта е нереалистична:

Se mai continga che 'l poema sacro

al quale ha posto mano e cielo e terra, sì che m'ha fatto per molti anni macro, vinca la crudeltà che fuor mi serra del bello ovile ov'io dormi' agnello, nimico ai lupi che li danno guerra; con altra voce omai, con altro vello ritornerò poeta, e in sul fonte del mio battesmo prenderò 'l cappello...

Ако нявга това ще да се случи, ако тази свещена поема,

тази творба поделена от рай и земя, която ме накара да слабея дълги години, може нявга да победи жестокостта, която ме залостваше от истинска прегръдка, в която да заспя, агне, което се противи на вълци, воюващи с него, накрая с друг глас, и с друга осанка, ще се завърна като поет и ще сложа на моето кръщелно място лавров венец... (Рай, XXV)

Това никога не се случва, неговите кости се намират все още в Равена, а не във Флоренция.

Престой в Равена (1318 – 1321)

[редактиране | редактиране на кода]
Андреа Пиерини, Данте чете „Божествена комедия“ в двора на Гуидо Новело, 1850 г.

През 1318 г. Данте напуска Верона и се установява в Равена, където намира убежище в двора на Гуидо Новело да Полента.[95] Там той завършва „Рай“. Причините за неговото напускане на Верона остават неизвестни, особено като се вземат предвид отличните му отношения с Кангранде I дела Скала. Според Аугусто Торе, една от хипотезите е, че Данте е бил изпратен на политическа мисия в Равена от своя покровител.[96] Други предполагат, че напускането му се дължи на криза в отношенията му с Кангранде или на желанието му да бъде част от двор, доминиран от писатели, сред които и самият Гуидо Новело.[97] Съществува и хипотеза, че гордият и независим характер на Данте е бил несъвместим с ролята на придворен, и затова той е решил да се сбогува със сем. Скалиджери.[98] Все пак отношенията му с Верона не са прекъснати напълно. Данте е засвидетелстван във Верона на 20 януари 1320 г., когато представя трактата си Quaestio de aqua et terra – неговото последно произведение на латински.[99]

Статуя на Данте Алигиери във Флоренция

През последните три години от живота си Данте намира сравнително спокойствие в Равена, където създава литературен кръг, посещаван от неговите синове Пиетро и Якопо,[66] както и от млади местни писатели като Пиерачо Тедалди и Джовани Куирини. Към него се присъединява и останата част на семейсвото, включително вероятно съпругата му. Освен творческите си занимания Данте изпълнява политически мисии от името на господаря на Равена.[100] Една от тези мисии го отвежда във Венеция, която е в конфликт с Равена заради нападения срещу венециански кораби от галери на Равена.[101] Дожът на Венеция, разгневен от ситуациите, се съюзява с Форли, за да води война срещу Гуидо Новело. Осъзнавайки, че няма достатъчно средства да се противопостави на подобно нашествие, Гуидо Новело моли Данте да се застъпи пред венецианския сенат. Учените продължават да обсъждат причините, поради които Гуидо Новело избира именно Данте за тази важна мисия. Някои предполагат, че Данте е бил приятел на Орделафи, господарите на Форли, и затова може би е имал по-лесен достъп до решения за разрешаване на конфликта.[102]

Смърт

[редактиране | редактиране на кода]
Гробницата на Данте в Равена, дело на Камило Мориджа. Епиграфът на латински гласи: «Iura Monarchiae, Superos, Phlegetonta lacusque Lustrando cecini, voluerunt fata quousque. Sed quia pars cessit melioribus hospita castris Actoremque suum petiit felicior astris, Hic claudor Dantes, patriis extorris ab oris, Quem genuit parvi Florentia mater amoris.»

През последните дни от живота си Данте завършва мисията си в полза на безопасността на Равена, но тя се оказва с трагичен завършек. Завръщайки се от Венеция, великият поет се заразява с малария, преминавайки през блатистите долини на Комакио. Заболяването се развива бързо и води до смъртта му в Равена през в между 13 и 14 септември 1321 г.,[97][103] когато той е на 56 години.

Погребението на Данте се отличава с голяма тържественост и се провежда в църквата „Сан Пиер Маджоре“ (днес известна като „Сан Франческо“) в Равена, в присъствието на висши градски власти и неговите деца.[104] Загубата му предизвиква огромно съжаление в литературния свят, което ярко се отразява в песента на Чино да Пистоя Su per la costa, Amor, de l'alto monte.

Впоследствие флорентинското правителство отменя изгнанието на Данте и моли многократно за пренасянето на тленните му останки във Флоренция. Молбите им не са удовлетворени, като тялото на Данте остава в гробницата, издигната му в Равена през 1483 г. Въпреки това през 1829 г. във Флоренция е издигната гробница на Данте, която все още стои празна. На нея стои надпис от трета песен на „Ад“, гласящ „Почитайте най-славния поет“.

В началото Данте е погребан в мраморна урна, поставена в църквата, където е извършено и самото погребение. През 1483 г., след като Равена попада под контрола на Венецианската република, подестът Бернардо Бембо възлага на архитекта Пиетро Ломбардо да изгради голям паметник за украса на гробницата на поета. В началото на XVI век, след като градът отново става част от Папската държава, гробницата е изоставена и скоро изпада в разруха. През следващите два века са предприети само два опита за нейното възстановяване. През 1692 г. кардинал-легатът Доменико Мария Корси и пролегатът Джовани Салвиати, и двамата от знатни флорентински семейства, инициират реставрация. Въпреки това, след няколко десетилетия, погребалният паметник отново се разрушава заради промяна в нивото на земята под църквата. През 1780 г. кардинал-легатът Луиджи Валенти Гонзага поръчва на архитекта Камило Мориджа да проектира неокласически храм, който и до днес може да се види в Равена.

Споровете относно тленните останки на Данте между жителите на Равена и Флоренция започват само няколко десетилетия след смъртта му. Флорентинците, водени от чувството на съпричастност към съгражданина си, настояват за връщането на останките му още през 1429 г., когато Комуната се обръща към семейство Да Полента. От своя страна жителите на Равена вярват, че поетът трябва да остане там, където е починал, обвинявайки флорентинците, че не са го оценявали приживе. С цел да защитят останките от евентуална кражба, францисканските монаси тайно ги преместват. През 1810 г., когато Наполеон разпорежда закриването на религиозните ордени, монасите допълнително скриват останките в зазиданата врата на съседен ораторий. Те остават скрити до 1865 г., когато при ремонт случайно са открити в дървена кутия, съдържаща надпис, удостоверяващ автентичността на скелета. Скелетът е повторно съставен и за кратко изложен в кристална урна, след което отново е погребан в храма на Мориджа, този път в орехов ковчег, защитен от оловен. В същата гробница се намира и епиграфът на латински, изработен по искане на Гуидо Новело да Полента, гравиран през 1357 г. и дело на приятеля на поета Бернардо Каначо: „За правата на монархията, за висшите богове и блатата на Флегетон, като ги посещавах, пях, стига съдбата да искаше. Но тъй като душата отиде да гостува на по-добри места и по-благословено достигна своя Създател сред звездите, аз, Данте, съм затворен тук, изгнаник от родната земя, родила Флоренция, майка на малка любов.“

Произведения

[редактиране | редактиране на кода]

Божествена комедия

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Божествена комедия

„Божествена комедия“ описва пътуването на Данте през Ада (Inferno), Чистилището (Purgatorio) и Рая (Paradiso), като той отначало е воден от римския епически поет Виргилий, а по-късно от възлюбената си Беатриче (с която той никога не разговарял и която видял само веднъж). Докато Адът е представен ярко от гледище на съвременния читател, богословските подробности, представени в другите части на произведението, изискват много търпение и начетеност, за да бъдат разбрани. Чистилището е най-лиричната и състрадателна от всичките три части. Раят е с най-голяма богословска насоченост и съдържа възторжени мистични откъси.

По сериозната цел, по литературната си величина и по стилистичната и тематична гама на своето съдържание, Комедията скоро става крайъгълен камък в развитието на италианския език като литературен език. Данте е по-наясно от предишните италиански писатели относно многообразието на италианските диалекти и нуждата да се създаде литература извън границите на латинския и обединен италиански език. В този смисъл той е предшественик на Ренесанса с неговия опит да създаде литература, написана на народния език, конкурираща се със старите класически автори. Задълбоченото познание на Данте относно римската античност и неговото очевидно възхищение от някои аспекти на езическия Рим също сочат към 15 век. По ирония на съдбата, докато самият той е почитан след смъртта му, през вековете Комедията излиза от мода: тя е считана за твърде средновековна, твърде груба и трагична и не е стилистично обработена по начина, който се изисква от литературата през Ренесанса.

Статуя на Данте във Флоренция

Данте пише „Комедията“ на език, който нарича „италиански“, но който всъщност е смесен литературен език, базиран най-вече на местния диалект в Тоскана, с някои елементи на латинския и другите местни диалекти. Целта е да достигне читателска аудитория из цяла Италия. Създавайки поема с епическа структура и философска цел, Данте разбира, че италианският език е подходящ за изразяването на най-висши мисли и идеи, и едновременно с това въвежда тосканския диалект като стандарт за италианския език. Във френския език италианския често е наричан „езикът на Данте“. Публикувайки творбата на този език, Данте е сред първите, които успяват да се освободят от правилото за публикуване единствено на латински. Това създава прецедент, който позволява повече литература да достигне до по-голяма аудитория, давайки път на по-големи нива на грамотност в бъдещето. Въпреки това, за разлика от Бокачо, Милтън и Ариосто, Данте не става популярен в Европа чак до Романтизма. За романтиците Данте, както Омир и Шекспир, е главен пример за „оригиналния гений“, който поставя собствените си правила, създава персонажи със съкрушителна големина и дълбочина и далеч надхвърля всякаква имитация на предишните майстори, които от своя страна, не могат да бъдат имитирани. През 19 век репутацията на Данте се увеличава и затвърждава и до годишнината си през 1865 г., той вече е твърдо установен като една от най-великите литературни икони на Западния свят.

Читателите често не могат да разберат как такава сериозна творба може да бъде наречена „комедия“. По времето на Данте всички сериозни творби се пишат на латински (традиция, която се запазва до последните години на Просвещението) и творби, написани на друг език, са считани за незначителни. Освен това думата „комедия“ в класическия смисъл се отнася за произведения, които отразяват вярата в подредена вселена, в която действията не само се движат към щастлив край, но и краят е повлиян от провидението, което подрежда всичко. По това значение на думата, както Данте пише в писмата си, прогресията на дългото пътуване от Ада до Рая е парадигматичния израз на комедията, понеже творбата започва с моралното объркване на пътуващия и завършва с видението на Бог.

Други произведения

[редактиране | редактиране на кода]
„За народното красноречие“ (De vulgari eloquentia), 1577

Сред другите произведения на Данте са „Пир“ (Convivio)[105] – колекция от най-дългите му стихотворения (незавършена) с алегоричен коментар накрая; „Монархия“ (Monarchia)[106] резюме трактат по политическа философия на латински, който е прокълнат и изгорен след смъртта на Данте[107][108] от папския легат Бертрандо дел Погето който твърди, че съществува необходимост от универсална или глобална монархия, за да се установи всеобщ мир в този живот, и взаимоотношенията на тази монархия с Римокатолическата църква като ръководство за вечен мир; „За народното красноречие“ (De vulgari eloquentia)[109]; „Нов живот“ (La Vita Nuova)[110] – историята на любовта му към Беатриче Портинари, която също служи като краен символ на спасението в комедията. Vita Nuova съдържа много от любовните стихове на Данте на тоскански, което не е безпрецедентен случай, простонародният език се ползвал за любовни поеми и преди Данте да напише това произведение, през целия 13 век, но то съдържа обяснителни бележки на простонароден език, докато за тази цел се ползвал обикновено латинския. Едно от най-известните стихотворения е Tanto gentile e tanto onesta pare, което много италианци могат да рецитира наизуст.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ 04628a // Посетен на 13 август 2023 г. His theological position as an orthodox Catholic has been amply and repeatedly vindicated, recently and most notably by Dr. Moore, who declares that "there is no trace in his writings of doubt or dissatisfaction respecting any part of the teaching of the Church in matters of doctrine authoritatively laid down".
  2. ↑ а б www.enciklopedija.hr // Хърватска енциклопедия. Посетен на 5 април 2024 г.
  3. ↑ www.123helpme.com // Посетен на 13 август 2023 г.
  4. ↑ Alyssa Granacki. sites.duke.edu // Университет Дюк. Посетен на 13 август 2023 г.
  5. ↑ Jeff Bary & Deborah Parker. www.worldofdante.org // Посетен на 13 август 2023 г.
  6. ↑ sites.google.com // Посетен на 13 август 2023 г.
  7. ↑ www.aquinasinstitute.org // Посетен на 13 август 2023 г.
  8. ↑ Dante Alighieri, в Treccani.it – Enciclopedie on line, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana. Посетено на 26 март 2025 г.
  9. ↑ Guglielmo Gorni, Dante: Storia di un visionario, Laterza, 2011
  10. ↑ Alessandro Barbero, Alighieri Durante, detto Dante, Rai Storia, на 9 min 04 s. Посетено на 26 арт 2025 г.
  11. ↑ Bloom, Harold. The Western Canon. 1994. (на английски)
  12. ↑ Sara Marchesi e Maria Grazia Vasta (a cura di). Dante Alighieri
  13. ↑ Il Sommo italiano. Dante e l'identità della nazione. Roma, Carocci editore, 2021.
  14. ↑ Società Dante Alighieri – il Mondo in Italiano
  15. ↑ Данте излага това свое убеждение в Convivio IV, XXIII 9: «Là dove sia lo punto sommo di questo arco, per quella disaguaglianza che detta è di sopra, è forte da sapere; ma ne li più io credo tra il trentesimo e quarantesimo anno, e io credo che ne li perfettamente naturati esso ne sia nel trentacinquesimo anno».
  16. ↑ Италианските литературни критици като Умберто Боско и Джовани Реджо твърдят, че Данте е бил повлиян от един пасаж от Библията: «L'opinione era ricalcata d'altronde su un passo biblico: "Dies annorum nostrorum sunt septuaginta anni" )» (Dante Alighieri, La Divina Commedia, a cura di Umberto Bosco e Giovanni Reggio, Vol. 1 Inferno, p. 7).
  17. ↑ Giovanni Villani, Istorie Fiorentine di Giovanni Villani, vol. V, Milano, Società Tipografica de’ Classici Italiani, 1802, с. 135
  18. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 61
  19. ↑ Giulio Ferroni, Dante e il nuovo mondo letterario: la crisi del mondo comunale (1300-1380), in Giulio Ferroni (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 2, Milano, Mondadori, 2006, с. 3
  20. ↑ „Рай“, XXII, 151–154. В статията си „Dante“ в том 4 на Dictionary of the Middle Ages Робърт Холандър коментира, че рождената дата на Данте е „вероятно в края на май“. Според свидетелство на Бокачо самият Данте е казвал, че е роден през май. Виж „ALIGHIERI, Dante“ в Dizionario Biografico degli Italiani.
  21. ↑ Giambattista Moreali, Il Duomo in chiaro – Pietre, versi ed enigmi, Modena, Edizioni SIGEM, 2014, с. 457
  22. ↑ Enrico Malato, Dante, collana Storia della letteratura italiana, vol. 1, Milano, RCS MediaGroup, 2015, с. 31
  23. ↑ Умалителните имена са били често срещани в Средновековна Флоренция (Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 63)
  24. ↑ Cesare Marchi, Dante, Milano, RCS, 2006, с. 15
  25. ↑ Giovanni Boccaccio, Trattatello in Laude di Dante. Capitolo II – Patria e maggiori di Dante.
  26. ↑ а б в г Cesare Marchi, Dante, Milano, RCS, 2006, с. 14
  27. ↑ Ад, XV, ст. 76.
  28. ↑ Рай, XV. ст. 135.
  29. ↑ а б Società dantesca italiana. Cacciaguida // Dante online.
  30. ↑ Относно дебата за благородническия произход на сем. Алегиери вж. Umberto Carpi, La nobiltà di Dante, Firenze, Polistampa, 2004 и Michele Barbi, Nuovi studi sulla famiglia Alighieri, в Studi Danteschi, n. 10, 1925, с. 101-104
  31. ↑ Arnaldo D'Addario sull'Enciclopedia dantesca
  32. ↑ Arnaldo D'Addario, Alighieri, Alighiero, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 2, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1960
  33. ↑ Andrea Mazzucchi. I genitori
  34. ↑ Dante, "il padre Alighiero di Bellincione era un usuraio: la prova in due pergamene"
  35. ↑ Enrico Malato, Dante, collana Storia della letteratura italiana, vol. 1, Milano, RCS MediaGroup, 2015, с. 32
  36. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 37-38
  37. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 51
  38. ↑ а б в Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 12
  39. ↑ Не всички са съгласни да припишат на Тана майчинството на Лапа ди Киарисимо Чиалуфи. Гуардас: «И така Тана беше сестра на Данте, дъщеря на Алигиеро и Бела...»
  40. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 66
  41. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 84
  42. ↑ а б в Giulio Ferroni, Dante e il nuovo mondo letterario: la crisi del mondo comunale (1300-1380), in Giulio Ferroni (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 2, Milano, Mondadori, 2006, с. 4
  43. ↑ Luigi Di Marco, La compagnia dei magi: per la formazione degli strateghi d'impresa, Milano, F. Angeli, 2004, с. 56
  44. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 15
  45. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 13
  46. ↑ Andrea Mazzucchi, Brunetto Latini, на internetculturale.it, Internet culturale, 2012
  47. ↑ Francesco Mazzoni, Latini, Brunetto, in Umberto Bosco (a cura di), Enciclopedia Dantesca, Roma, Istituto della Enciclopedia Italiana, 1970
  48. ↑ Giorgio Inglese, Brunetto Latini, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 64, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2005
  49. ↑ Andrea Mazzucchi, I francescani di Santa Croce e i domenicani di Santa Maria Novella, на internetculturale.it, Internet Culturale
  50. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 86
  51. ↑ Barbara Reynolds, Dante: la vita e l'opera, a cura di Alessio Catania, Milano, Longanesi, 2007, с. 20
  52. ↑ Etienne Gilson, Dante e la filosofia, a cura di Sergio Cristaldi, Milano, Jaca Book, 1987, с. 136-137
  53. ↑ Enrico Malato, Dante, collana Storia della letteratura italiana, vol. 1, Milano, RCS MediaGroup, 2015, с. 39-40
  54. ↑ Andrea Mazzucchi, Dante Alighieri. Aristotele: 'l maestro di color che sanno, на internetculturale.it, Internet Culturale
  55. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 22
  56. ↑ Cronologia della vita di Dante - 1287. Посетен на 2 октомври 2019 (архивирано от оригинала на 1 април 2015
  57. ↑ Carlo Marchesi, Dante Alighieri. Soggiorno a Bologna, на bolognaracconta.com. Посетено на 16 ноември 2017(архивирано от оригинала на 22 юли 2014
  58. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 90
  59. ↑ Egidio Guidubaldi, Bartolomeo da Bologna, в Enciclopedia Dantesca, Roma, Istituto della Enciclopedia Italiana, 1970
  60. ↑ Paradiso, X, 133-138
  61. ↑ Andrea Mazzucchi, I primi anni dell’esilio (1302-1310), на internetculturale.it, Internet Culturale
  62. ↑ а б Giulio Ferroni, Dante e il nuovo mondo letterario: la crisi del mondo comunale (1300-1380), в Giulio Ferroni (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 2, Milano, Mondadori, 2006, с. 6
  63. ↑ Loredana Chines, Giorgio Forni, Giuseppe Ledda e Elisabetta Menetti, Dalle Origini al Cinquecento, a cura di Ezio Raimondi, collana La letteratura italiana, Milano, Bruno Mondadori, 2007, с. 35
  64. ↑ Gianfranco Contini, Letteratura italiana delle origini, 3ª ed., Firenze, Sansoni Editore, 2006, с. 75-76
  65. ↑ Loredana Chines, Giorgio Forni, Giuseppe Ledda e Elisabetta Menetti, Dalle Origini al Cinquecento, a cura di Ezio Raimondi, collana La letteratura italiana, Milano, Bruno Mondadori, 2007, с. 39
  66. ↑ а б Giulio Ferroni, Dante e il nuovo mondo letterario: la crisi del mondo comunale (1300-1380), in Giulio Ferroni (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 2, Milano, Mondadori, 2006, с. 7
  67. ↑ По въпр. вж. полемическите отношения с Орбичани в „Чистилище“ XXIV, vv. 52-62, където се дава една първа дефиниция на „Стил ново“
  68. ↑ Познанията на Данте по провансалски могат да бъдат реконструирани както от цитатите, съдържащи се в De vulgari eloquentia така и от провансалските стихве, включени в „Чистилище“ (Песен XXVI, ст. 140-147)
  69. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 35-48
  70. ↑ Chimenz, S.A. Dizionario Biografico degli Italiani. Enciclopedia Italiana. (на италиански)
  71. ↑ а б Renato Piattoli, Donati, Gemma, in Umberto Bosco (a cura di), Enciclopedia dantesca, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1970
  72. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 125
  73. ↑ Andrea Mazzucchi, La moglie: Gemma Donati, на internetculturale.it, Internet culturale
  74. ↑ Laura Regnicoli, Nuovi documenti sul padre e su un figlio di Dante, in Enrico Malato e Andrea Mazzucchi (a cura di), Dante fra il settecentocinquantenario della nascita (2015) e il settecentenario della morte (2021), II, Roma, Salerno Editrice, 2016, с. 817-833
  75. ↑ Si chiamava Giovanni il primo figlio maschio di Dante Alighieri, в La Stampa, 26 dicembre 2016
  76. ↑ Божествена комедия (Рай VIII, ст. 31 и IX, ст. 1)
  77. ↑ Andrea Mazzucchi, L’Arte dei Medici e degli Speziali, на internetculturale.it, Internet culturale, 2012
  78. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 129
  79. ↑ а б Giulio Ferroni, Dante e il nuovo mondo letterario: la crisi del mondo comunale (1300-1380), в Giulio Ferroni (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 2, Milano, Mondadori, 2006, с. 126
  80. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 128
  81. ↑ Orazio Bacci, Dante ambasciatore di Firenze al comune di San Gimignano: discorso letto nella sala del comune di San Gimignano il 7 maggio 1899, Firenze, L.S. Olschki, 1899
  82. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 134
  83. ↑ Guido Pampaloni, Bianchi e Neri, in Umberto Bosco (a cura di), Enciclopedia Dantesca, Roma, Istituto della Enciclopedia Italiana, 1970
  84. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 136
  85. ↑ Giulio Ferroni, Dante e il nuovo mondo letterario: la crisi del mondo comunale (1300-1380), в Giulio Ferroni (a cura di), Storia della letteratura italiana, vol. 2, Milano, Mondadori, 2006, с.5
  86. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с.80
  87. ↑ а б Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008,с. 79
  88. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, . 141-142
  89. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 82
  90. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 94
  91. ↑ Самият Данте в Convivio IV, XVI, 6 не възхвалява човешките му качества. Вж. Gian Maria Varanini, Della Scala, Alboino, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 37, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1989
  92. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 247
  93. ↑ Andrea Mazzucchi, Cangrande della Scala, на internetculturale.it, Internet Culturale
  94. ↑ Anna Maria Liguori. Scoperta una nuova lettera di Dante che riscrive il suo esilio
  95. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 258
  96. ↑ Augusto Torre, L'ambasceria di Dante a Venezia, in Almanacco Ravennate, Ravenna, Camera di commercio industria e agricoltura di Ravenna, 1959
  97. ↑ а б Marco Santagata, Cronologia della vita di Dante, на lavitadidante.it, Mondadori, 2012
  98. ↑ Alessandro Barbero, Dante, Bari-Roma, Editori Laterza, 2020, с. 255
  99. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 199
  100. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 198-199
  101. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 221
  102. ↑ Pietro Desiderio Pasolini Dall'Onda, Delle antiche relazioni fra Venezia e Ravenna, Firenze, M. Cellini e c., 1874, с. 158
  103. ↑ Giorgio Petrocchi, Vita di Dante, 5ª ed., Roma; Bari, Editori Laterza, 2008, с. 222
  104. ↑ Comitato cattolico per l'omaggio a Dante Alighieri (a cura di), Il VI centenario dantesco: Bollettino del Comitato cattolico per l'omaggio a Dante Alighieri, vol. 1-4, Ravenna, Bollettino, 1914, с. 6
  105. ↑ Banquet // Dante online. Посетен на 2 септември 2008.
  106. ↑ Monarchia // Dante online. Посетен на 2 септември 2008.
  107. ↑ Anthony K. Cassell, The Monarchia Controversy Архив на оригинала от 2015-12-08 в Wayback Machine.. „Монархия“ остава в Index Librorum Prohibitorum от издаването си чак до 1881 г.
  108. ↑ Giuseppe Cappelli, La divina commedia di Dante Alighieri.
  109. ↑ De vulgari Eloquentia // Dante online. Посетен на 2 септември2008.
  110. ↑ New Life // Dante online. Посетен на 2 септември 2008.

Грешка при цитиране: Таг <ref> с име „Barberop. 66“, дефиниран в <references>, не е използван в предхождащия текст.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Стефанов, П., архим. Данте и Библията. – В: Библия, фолклор, литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1996, 24 – 34.
  • Gardner, Edmund Garratt (1921). Dante, London, Pub. for the British academy by H. Milford, Oxford University Press. ((en))
  • Hede, Jesper. (2007). Reading Dante: The Pursuit of Meaning. Lanham, MD: Lexington Books. ((en))
  • Raffa, Guy P. The Complete Danteworlds: A Reader's Guide to the Divine Comedy. University of Chicago Press, 2009. ISBN 9780226702704. ((en))
  • Scott, John A. (1996). Dante's Political Purgatory, Philadelphia, University of Pennsylvania Press. ((en))
  • Seung, T. K. (1962). The Fragile Leaves of the Sibyl: Dante's Master Plan. Westminster, MD: Newman Press. ((en))
  • Toynbee, Paget (1898) A Dictionary of the Proper Names and Notable Matters in the Works of Dante. London, The Clarendon Press. ((en))
  • Whiting, Mary Bradford (1922). Dante the Man and the Poet. Cambridge, England. W. Heffer & Sons, ltd. ((en))
  • Allitt, John Stewart. (2011). Dante, il Pellegrino, Villa di Serio (BG), Edizioni Villadiseriane ((it)).

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Данте Алигиери.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Данте_Алигиери&oldid=12538643“.