Направо към съдържанието

Гражданство на Европейския съюз

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Гражданството на Европейския съюз, наричано неправилно европейско гражданство, е правен статут на гражданите на страните-членки на Европейския съюз.

То не премахва националното гражданство на отделните страни-членки, а го допълва със съвкупност от допълнителни права. Гражданството на Европейския съюз е учредено с Договора от Маастрихт, подписан през 1992 г. В преамбюла на договора страните – членки на ЕС, заявяват, че са „решени да създадат общо гражданство за гражданите на своите държави“[1], чиято цел е „да укрепва закрилата на правата и интересите на гражданите на държавите членки“[2]. Въвеждането на гражданство на Съюза показва желанието на страните членки да установят пряка политическа връзка между ЕС и конкретното физическо лице, да спомогнат за по-активното му участие в социално-икономическия и политическия живот в държавата членка, на територията на която то пребивава, без да бъде неин гражданин.[3] Същевременно гражданството на Съюза е една от особеностите на Европейския съюз, която отдалечава Съюза от класическото разбиране за международна организация.[4]

Кой е европейски гражданин?

[редактиране | редактиране на кода]

Самата правна уредба на европейското гражданство се съдържа в Част II на Договор за функциониране на Европейския съюз – ДФЕС (предишен Договор за Европейската общност – ДЕО) и в редица други документи.

„ Член 20
(предишен член 17 от ДЕО)
1. Създава се гражданство на Съюза. Всяко лице, което притежава гражданство на държава членка, е гражданин на Съюза. Гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство.[5] 		“

Така формулираното определение за гражданството на Съюза дава основание да се направи заключението, че придобиване на европейско гражданство е невъзможно без предшестващо притежаване или придобиване на национално гражданство на държава членка на ЕС. Така според договорите личният и неделим статус на гражданин на дъжава – членка на ЕС, води до фактическо положение, при което той става субект на права и задължения, свойствени на ЕС, които се закрилят не само в рамките на Съюза, но и извън него.[3] Притежаването на национално гражданство на страна – членка на Съюза, е абсолютно изискуемо условие за придобиване на гражданство на Съюза.[3] Обратната хипотеза обаче е невъзможна – Гражданството на Съюза не може да бъде използвано, за да се придобие гражданство на друга държава членка, различна от държавата членка, чиито гражданин е съответното лице. Същевременно Договорът от Рим не изземва правото на отделните страни – членки на Съюза, сами да определят условията за придобиване и изгубване на националното си гражданство.[4]

Съдържание на европейското гражданство

[редактиране | редактиране на кода]

На този етап правната уредба на статута на гражданина на ЕС не е изчерпателна, а представлява една поредица от права. В понятието гражданство на ЕС преди всичко се обобщават отделни права, без да може да се открои ясно единна, обща и последователна концепция.[3] За сега няма и ясно дефинирани задължения, които произтичат от европейското гражданство: няма задължителна европейска военна или цивилна служба, няма дори европейски данък.[6]

Основните права и задължения на европейските граждани са определени от изискванията на националното им гражданство и европейските институции се ангажират да ги спазват, зачитат и гарантират.[6] Допълнителното европейско гражданство е източник и на някои допълнителни права, които са уникални и само европейските граждани имат подобни. Все пак според Хартата на основните права на ЕС „упражняването на тези права налага отговорности и задължения.[6]

Права на европейските граждани

[редактиране | редактиране на кода]

Правата, които са съдържанието на института на европейското гражданство и се предоставят на гражданите на страните – членки на Съюза, са изброени в Част II – Недискриминация и гражданство на Съюза, на Договора за функциониране на Европейския съюз (чл. 20 – 25).

„ Член 20
(предишен член 17 от ДЕО)
2. Гражданите на Съюза се ползват с правата и имат задълженията, предвидени от Договорите. Те имат, inter alia:

а) правото да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки;

б) правото да избират и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент, както и в общинските избори в държавата-членка, в която пребивават, при същите условия, както и гражданите на тази държава;

в) правото да се ползват, на територията на трета страна, в която държавата-членка, на която те са граждани, няма представителство, от закрилата на дипломатическите и консулските власти на всяка държава-членка при същите условия, както и гражданите на тази държава;

г) правото да отправят петиции до Европейския парламент, да подават жалби до Европейския омбудсман, както и правото да се обръщат към институциите и към консултативните органи на Съюза на някой от езиците на Договорите и да получават отговор на същия език.

Тези права се упражняват при условията и в границите, определени от Договорите и от мерките, приети по тяхното прилагане.[5]

“

Право на свободно придвижване в рамките на Съюза

[редактиране | редактиране на кода]

Чл. 21. на ДФЕС (предишен чл. 18 от ДЕО) т.1 гарантира правото на свободно придвижване на европейските граждани и пребиваването им на територията на държавите членки на Съюза. Това право не е безусловно, а се прилага при спазването на ограниченията и условията, предвидени в правото на ЕО. Тези ограничения се съдържат както в разпоредбите в останалите части от Договора, така и в актовете по неговото прилагане. На практика от това право не могат да се възползват европейските граждани, които нямат средства за самоиздръжка на територията на приемащата страна-членка. С ограничено право на свободно придвижване в рамките на съюза са и европейските граждани, които не могат да бъдат допуснати на територията на останалите страни членки от съображения, касаещи обществената сигурност, обществения ред и общественото здраве. На практика от това право в пълнота могат да се възползват само работещите в другите страни членки, туристите или материално осигурените, които могат да живеят в чужбина, без да им се налага да работят.[7] Гражданите на Съюза имат право на пребиваване на територията на друга държава членка за срок до три месеца без никакви условия или формалности, освен изискването да притежават валидна карта за самоличност или паспорт.[8] За срокове на пребиваване по-дълги от три месеца приемащата държава членка може да изиска от гражданина на Съюза да се регистрира при съответните власти.[9]

Активно и пасивно избирателно право

[редактиране | редактиране на кода]

Член 22 на ДФЕС (предишен чл. 19 от ДЕО) постановява, че всеки гражданин на Съюза, който живее на територията на страна членка, на която той не е гражданин, има право да избира и да бъде избиран в местни избори в държава членка, на територията на която пребивава, при същите условия, както и гражданите на тази държава. (т.1) или да избира и да бъде избиран в изборите за Европейски парламент в държавата членка, където пребивава при същите условия, както и гражданите на тази държава. (т.2).

Активните и пасивните избирателни права на гражданите на ЕС в посочените избори също не са абсолютно безусловно. Те също могат да бъдат ограничени, когато това се налага поради специфични за дадена държава членка проблеми. Освен това условията за участие в съответните избори се определят според вътрешното право на съответната държава членка, на чиято територия те се провежда, но и в рамките на условията в Директива на Съвета от 1995 г., която предвижда, че отделната държава сама определя продължителността на пребиваване на нейна територия, за да може конкретният гражданин на ЕС, който не е неин гражданин, да участва в посочените избори.[10]

Право на дипломатическа защита извън границите на ЕС

[редактиране | редактиране на кода]

Чл. 23 на ДФЕС (предишен чл. 20 от ДЕО) постановява, че гражданите на ЕС, намиращи се на територията на трета страна, в която държавата членка на ЕС, на която те са граждани, няма дипломатическо или консулско представителство, имат право на дипломатическа или консулска защита от органите друга страна – членка на ЕС, която има дипломатическо представителство във въпросната трета страна. Когато националната държава на гражданина на ЕС има представителство в третата страна, то чл. 22 не се прилага.

Право на петиции до Европейския парламент

[редактиране | редактиране на кода]

Чл. 24 от ДФЕС (предишен чл. 21 от ДЕО) гарантира правото на гражданите на ЕС да отправят петиции до Европейския параламент. Кръгът от субекти на това право освен гражданите на ЕС обхваща и физически и юридически лица, които пребивават законно или имат седалище в някоя страна – членка на Съюза.

Право да се сезира Европейския омбудсман

[редактиране | редактиране на кода]

Всички европейски граждани, както и всички физически и юридически лица със законно пребиваване или седалище в някоя страна членка, съгласно чл. 24 могат да сезират Европейския омбудсман относно случаи на лошо администриране в действията на институциите или органите на Съюза, с изключение на Съда и на Общия съд при изпълнение на техните съдебни функции.[11]

Право на използване на един от официалните езици на Общността

[редактиране | редактиране на кода]

Според чл. 24. от ДФЕС европейските граждани могат да се обръщат писмено към всяка институция или орган на Европейския съюз на един от официалните езици на Общността и да получават писмен отговор на същия език.

Други права

[редактиране | редактиране на кода]

Освен посочените в Част II на Договора за функциониране на Европейския съюз права на европейските граждани, множество допълнителни права европейските граждани получават и по силата на разпоредбите на останалата част от договора и от вторичното законодателство на съюза (Регламенти, Директиви и т.н.). Става въпрос за допълнителни граждански, социални, икономически и политически права, като право на социално осигуряване в рамките на Съюза, право на безопасни условия на труд, право на чиста околна среда, право на здравословни и безопасни храни и потребителски стоки и услуги, право на защита на личните данни и т.н. Освен това всички граждани на ЕС имат право на достъп до информация относно работата и решенията на европейските институции, както и на свободен достъп до Европейското законодателство. Едно от най-важните права на европейските граждани, които се съдържат в разпоредбите на Европейските договори, е правото им да търсят от Съда на Европейския съюз закрила на правата си, които произтичат от статута им на граждани на ЕС.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Консолидиран текст на Договора за Европейския съюз. Преамбюл
  2. ↑ Консолидиран текст на Договора за Европейския съюз. Дял I. Общи разпоредби
  3. ↑ а б в г Цанков (2005): 31
  4. ↑ а б Министерство на правосъдието
  5. ↑ а б Консолидиран текст на Договора за функционирането на Европейския съюз, чл. 20
  6. ↑ а б в ГПЧЕ РОМЕН РОЛАН – СТАРА ЗАГОРА
  7. ↑ Цанков (2005): 33
  8. ↑ Директива 2004/38/ОЕ, чл. 6.1
  9. ↑ Директива 2004/38/ОЕ, чл. 8.1
  10. ↑ Цанков (2005): 34
  11. ↑ Паси: 2
Цитирана литература
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Гражданство_на_Европейския_съюз&oldid=11259238“.