Сръбско-турска война (1877 – 1878)
| Сръбско-турска война | |||
| Сръбско-османски войни | |||
 Борбата за освобождение на Враня | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 13 декември 1877 – 5 февруари 1878 | ||
| Място | Княжество Сърбия | ||
| Резултат | Сръбска победа | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
| Сръбско-турска война в Общомедия | |||
Сръбско-турската война (1877 – 1878) води до освобождаване на Сърбия от васалния статут спрямо Османската империя. Друг резултат от войната е присъединяването на южното Поморавие (с Ниш и Враня) към Сръбското княжество – предпоставка за бягството на над 70 000 местни мюсюлмани (албанци и турци)[1] и за сръбското разширение към Македония през 1912.[2]
Поради тясната връзка между военните операции и преговорите за прекратяването им, този конфликт често е разглеждан и като част от водената по-същото време Руско-турска война. Известен е още и като Втора сръбско-турска война, в отличие от конфликта от 1876 година.
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Предистория
[редактиране | редактиране на кода]
Поражението във войната през 1876 година осуетява плановете на Сърбия за териториално разширение. Съвсем скоро след мирния договор обаче военната намеса на Русия в Източната криза дава втора възможност на сърбите. Решението за включване в руско-турската война се забавя поради материалното изтощение на страната, опасността от австро-унгарска окупация и неочаквания развой на бойните действия в Северна България.
Въпросът за участие на сърбите като съюзници на Русия в евентуална война срещу Османската империя е повдигнат от Петербург още в края на 1876, но сръбските искания за финансово обезпечение на мобилизацията остават за дълго без положителен отговор, а на срещата в Плоещ през април 1877 цар Александър II предупреждава княз Милан да не подновява преждевременно борбата с турците.[3] Само след неуспехите при Плевен и Стара Загора (юли 1877) руснаците призовават Милан за бърза намеса. Правителството на Йован Ристич обаче се бави, мотивирано не само от паричните затруднения, но и от страх, че поражение и оттегляне на руснаците оттатък Дунав ще доведе до ново турско нашествие и разгром на Сърбия.[4] Ристич решава да обяви война на турците едва на 18 ноември, след поредния апел от руската главна квартира и няколко парични транша от Петербург. Поради бавното съсредоточаване на сръбските войски по границите самото обявяване става чак на 1 декември.[5]
Сили и планове на противниците
[редактиране | редактиране на кода]С Будапещенската конвенция (януари 1877) Русия поема задължение пред Австро-Унгария да не разпростира операциите на предстоящата война в Босна и Херцеговина.[6] Сърбия е предупредена да не праща войски в Босна (основната цел на предишната ѝ война с турците), а също и в Новопазарския пашалък (Санджак). Затова, а също и за да подпомогне руското настъплениие през Стара планина, сръбското командване съсредоточава главните си сили (46 000 от общо 90 000 войници и 128 от общо 198 оръдия[7]) в Поморавието за настъпление към Ниш и София. Особени отряди получават задачата да действат във Видинско и да охраняват границите откъм Босна и Нови пазар.[8]
Съсредоточило основните си сили за защита на линията София – Одрин – Цариград от руснаците, османското командване се стреми да изолира сръбските от руските войски чрез отбрана на укрепленията при Ниш и в долината на Нишава. В началото на декември 1877, когато сърбите нападат, то разполага с общо 20 000 бойци, разхвърляни по протежение на границата от Нови пазар до Бела паланка. Повече сили (40 000 души) са съсредоточени между Пирот, София и Орхание за отпор срещу отряда на генерал Гурко. Около 15 000 войници се намират в Босна, но те не оказват съществено влияние върху бойните действия.[7] Още османски войски има в Северозападна България, но те са заети в борба срещу румънците, настъпващи към Видин.
Бойни действия
[редактиране | редактиране на кода]Сърбите настъпват няколко дни след падането на Плевен, променило съотношението на силите решително във вреда на турците. Благодарение на численото си превъзходство, Тимошкият, Моравският и Шумадийският корпус обкръжават Ниш и превземат силно укрепените Бела паланка и Пирот, съдействайки за преминаването на Балкана от генерал Гурко. На 22 декември, когато руснаците влизат в опразнената от турците София, сърбите са само на 4 часа път от града, при Сливница.[9] Зайчарско-тимошкият отряд завзема Кула и част от Видинско.[10]
След превземането на Ниш (29 декември) сръбската армия настъпва към Прищина по два маршрута. Моравският и Тимошкият корпус превземат без бой Куршумлия, но са спрени от албанско опълчение при Самоково. Шумадийският корпус разбива турците при Гърделица и Враня и достига Гниляне. При това положение операциите са прекратени на 22 януари – три дни след като руснаците и турците сключват примирие в Одрин.[11]
Сърбия по договорите от Сан Стефано и Берлин
[редактиране | редактиране на кода]Сърбия влиза във войната без предварително споразумение с Русия за териториите, които ще получи. До примирието правителството на Ристич формулира исканията си, в които, освен завзетите области, са включени Косово, Нови Пазар и голяма част от Македония (със Скопие, Велес, Щип и Дебър). В преговорите с руснаците княз Милан пожелава и Видин.[12] Тези претенции влизат в разрез с намеренията на Русия да създаде голяма българска държава като плацдарм към Цариград и Проливите. По Санстефанския договор Сърбия запазва само част от завладените земи с Ниш. Като компенсация за Пирот и Враня, които са отредени на България, тя трябва да получи територии до Нови пазар и Митровица, но без тези два града. С помощта на Австро-Унгария правителството на Ристич издейства промяна в тези условия. Берлинският конгрес утвърждава независимостта на Сърбия и властта ѝ над Пирот и Враня за сметка на разширението в югозападна посока.[13]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 2. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934. Посетен на 13.03.2016. Архив на оригинала от 2016-03-13 в Wayback Machine.
- Скоко, Саво. Воjвода Радомир Путник. Књига 1. Београд, Београдски издавачко-графички завод, 1985.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Jagodić, Miloš. The Emigration of Muslims from the New Serbian Regions 1877/1878 (Balkanologie. Revue d'études pluridisciplinaires. Т. 2, №2, декември 1998). Посетен на 22.12.2012
- ↑ Jовановић 1934, стр. 241
- ↑ Jовановић 1934, стр. 143 – 146
- ↑ Jовановић 1934, стр. 147 – 149
- ↑ Jовановић 1934, стр. 151 – 156
- ↑ Советская историческая энциклопедия. Том 12. Москва, „Советская энциклопедия“, 1969, стр. 346
- ↑ а б Скоко 1985, стр. 86 – 87
- ↑ Jовановић 1934, стр. 179 – 181
- ↑ Jовановић 1934, стр. 182 – 184
- ↑ Jовановић 1934, стр. 195 – 196
- ↑ Jовановић 1934, стр. 185 – 187
- ↑ Jовановић 1934, стр. 156, 195 – 197
- ↑ Jовановић 1934, стр. 197 – 198, 216 – 218