Биенале на Венеция
Венецианското биенале (на италиански: La Biennale di Venezia) е наименование на събитието биенале, което се организира и провежда във Венеция от културната организация „Фондация Биенале“ (Биенале фондацията).
В активния период (в нечетни години) се нарича „Арт биенале“, за да се разграничи от другите изложби, които се организират – кино, театър, танци, архитектура, музика.[1]
Биенале фондацията организира следните събития, в рамките на биеналето:
Наименование | Официално наименование | от | Честота |
---|---|---|---|
Арт биенале | Международна изложба (изложение) на изкуството | 1895 | нечетни години |
Биенале Музика | Международен фестивал за съвременна музика | 1930 | |
Биенале Театър | Международен театрален фестивал | 1934 | |
Венециански филмов фестивал | Международен филмов фестивал на Венеция | 1934 | ежегодно |
Венецианско биенале на архитектурата | Международна изложба на архитектурата | 1980 | четни години (от 2000 г.) |
Биенале Танци | Международен фестивал за съвременен танц | 1999 г.[2] | нередовни[3] |
Международен детски карнавал | 2009 |
История
[редактиране | редактиране на кода]1895 – 1947
[редактиране | редактиране на кода]На 19 април 1893 г. Венецианският градски съвет приема резолюция, с която организира изложба на италианско изкуство („Esposizione biennale artistica nazionale“), за да отпразнува сребърната годишнина на крал Умберто I и Маргарита Мария Савойска.
Година по-късно, Съветът приема три способа за избор на участващи художници – по изрична покана; квота за чуждестранни художници; трети, целящ признаване творбите на непоканени италиански художници, избрани от жури.[4]
Първото издание на биеналето (Първата международна художествена изложба на град Венеция) [„I Esposizione Internazionale d'Arte della Città di Venezia (1st International Art Exhibition of the City of Venice)“], (макар, първоначално да е планирано за 22 април 1894 г.), е открито на 30 април 1895 г., от крал Умберто I и Маргарита Мария Савойска.
Първата изложба е видяна от около 224 000 посетители.
През първите две десетилетия на 20 век, събитието става преимуществено международно. От 1907 г. на няколко държави е позволено да построят свой национален „дом на изкуството“ в парка на изложението, наречени национални павилиони. Първи е изграден павилионът на Белгия (1907 г.). През 1910 г., първите международно известни художници били показани – зала била посветена на Густав Климт; зала – самостоятелна изложба на Реноар и др. Творбите на Пикасо били премахнати от испанския салон в Централния дворец (Palazzo Centrale), поради опасения, че обществеността би могла да се скандализира.
До 1914 г. са установени седем павилиона – на Белгия (1907), Унгария (1909), Германия (1909), Великобритания (1909), Франция (1912), Русия (1914) и в т.ч. – Италия.
По време на Първата световна война, арт събитията за 1916 и 1918 година били отменени.
През 1920 г. длъжностите кмет на Венеция и председател на биеналето са отделени.
Новият генерален секретар на биеналето (председателят) Виторио Пика довежда на изложението за първи път авангардното изкуство, особено импресионистите и постимпресионистите.
Година 1922 е свидетел на изложба на африкански скулптори.
Между двете световни войни много известни модерни художници излагат своите творби в салоните на биеналето.
През 1928 г. е открит Историческият институт за съвременно изкуство (Istituto Storico d'Arte Contemporanea), който се явявал ядро на архивните колекции на биеналето. През 1930 г. наименованието му е променено на Исторически архив на съвременното изкуство.
През 1930 г., с кралски декрет № 33 от 13-01-1930, биеналето е преобразувано в автономна комисия (Ente Autonomo).
Впоследствие, контролът върху биеналето преминава от Венецианския градски съвет към националното фашистко правителство, под ръководството на Бенито Мусолини.
В резултат на това преструктуриране и свързаните с него финансови приходи са създадени няколко нови секции към изложението, включително „Биенале музика“ – през 1930 г., наричано още Международен фестивал на съвременната музика; „Биенале театър“ през 1934 г., наричано още Международен театрален фестивал, а в същата година и филмовият фестивал, наричан още Международен филмов фестивал на Венеция.
През 1933 г. Венецианското биенале организира изложба на италианското изкуство в чужбина. От 1938 г., се присъжда Гран при (Голямата награда).
По време на Втората световна война, дейността на биеналето е прекъсната, като изданието от 1942 г. е последно.
Филмовият фестивал се възобновява през 1946 г., музикалният и театралният фестивали – през 1947 г., а изложбата за изкуство – през 1948 г.
1948 – 73
[редактиране | редактиране на кода]Арт биеналето е възобновено през 1948 г. с голяма рекапитулационна изложба. Кураторът на биеналето – историкът на изкуство Родолфо Паллучини подновява традицията, като кани импресионисти и именити представители на изкуството, сред които Шагал, Паул Клее, Жорж Брак, Пол Делво, Джеймс Сидни Енсор и Рене Франсоа Гислен Магрит, както и ретроспекция на произведенията на Пикасо.
Пеги Гугенхайм е поканена да покаже прочутата си Нюйоркска колекция, която впоследствие настанява в дома си, в Ca 'Venier dei Leoni, на Канал Гранде. Същата е там и днес.
През 1949 г. е възродено вниманието към авангардните движения в европейските, а по-късно – към световни течения, в модерното и съвременно изкуство. Абстрактният експресионизъм е показан през 50-те години на миналия век.
От 1948 до 1972 г. италианският архитект Карло Скарпа прави серия от забележителни промени по изложбените пространства на биеналето, касаещи интериора и екстериора.
През 1954 г. остров Сан Джорджо Маджоре става домакин на първите в Европа театрални представления на Ногаку ((Но) – японско театрално изкуство от 14 век).
От 1956 г. участващите филми вече не се състезават на национален принцип – „филм – държава участник“.
Златният лъв от 1957 г. е присъден на Сатиаит Рей, въвел индийското кино в Запада.
Студентските протести от 1968 г., представляват криза за биеналето, като затрудняват неговото откриване. Следва период на институционални промени, завършващи с нов статут през 1973 г.
През 1969 г. след протести, присъждането на Гран при е прекратено до 1980 г., когато е възобновено за кинофестивала, а през 1986 г. – за художествената изложба.
Куратори на биеналето
[редактиране | редактиране на кода]- 1948 – Rodolfo Pallucchini
- 1950 – Rodolfo Pallucchini
- 1952 – Rodolfo Pallucchini
- 1954 – Rodolfo Pallucchini
- 1956 – Rodolfo Pallucchini
- 1958 – Gian Alberto Dell'Acqua
- 1960 – Gian Alberto Dell'Acqua
- 1962 – Gian Alberto Dell'Acqua
- 1964 – Gian Alberto Dell'Acqua
- 1966 – Gian Alberto Dell'Acqua
- 1968 – Maurizio Calvesi and Guido Ballo
- 1970 – Umbro Apollonio
- 1972 – Mario Penelope
- 1974 – Vittorio Gregotti
- 1976 – Vittorio Gregotti
- 1978 – Luigi Scarpa
- 1980 – Luigi Carluccio
- 1982 – Sisto Dalla Palma
- 1984 – Maurizio Calvesi
- 1986 – Maurizio Calvesi
- 1988 – Giovanni Carandente
- 1990 – Giovanni Carandente
- 1993 – Achille Bonito Oliva
- 1995 – Jean Clair
- 1997 – Germano Celant
- 1999 – Harald Szeemann
- 2001 – Harald Szeemann
- 2003 – Francesco Bonami
- 2005 – Maria de Corral and Rosa Martinez
- 2007 – Robert Storr
- 2009 – Daniel Birnbaum
- 2011 – Bice Curiger
- 2013 – Massimiliano Gioni
- 2015 – Okwui Enwezor
- 2017 – Christine Macel[5]
- 2019 – Ralph Rugoff[6]
Роля на пазара на изкуство
[редактиране | редактиране на кода]При своето основаване, една от целите на биеналето е да създаде възможност за нов пазар, на съвременно изкуство. Между 1942 и 1968 г. отделът за продажби подпомага художниците при намирането на клиенти – услуга, за която се начислява комисионна в размер на десет процента. Продажбите са неразделна част от биеналето до 1968 г., когато тази практика е преустановена.
-
Арсенале, Венеция
-
Arsenale Biennale, 2015
-
Арсенале отвътре, 2011
-
Арсенале Изложбена площ
-
Докове на Арсенале
-
Пристан на Арсенале
Централен павилион и Арсенале
[редактиране | редактиране на кода]Основната част на Венецианското биенале е разположена в парковото пространство „Джардини“ (Giardini) и в бившата флотска корабостроителница от времето на Венецианската република с прилежащите ú складове „Арсенале“. Това са и постоянните, основни експозиционни площи.
Към тях се присъединяват различни дворци, апартаменти, галерии и дори пространства в молитвени храмове, както и плавателни съдове на док или зони с улични инсталации.
Giardini (от италиански: градини) е парковото пространство, в което са изградени основните експозиционни павилиони на отделните държави (национални домове на изкуството) и Централният павилион [Палацо Чентрале] (Palazzo Centrale), който включва изложбени зали за тематична изложба, зададена от куратора на биеналето.
За изданието през 2013 г., бюджетът на основната изложба е около 2,3 млн. щатски долара. Повече от 2 милиона долара са отпуснати предимно от частни лица, фондации и филантропи.
От 1980 година, в Арсенале най-често се излагат творбите на млади автори, които не са част от националните павилиони.
Национални павилиони
[редактиране | редактиране на кода]В Джардини се помещават 31 постоянни павилиона, в това число павилионът на Венеция и Централният павилион, построен през 1894 г. (по-късно преструктуриран и разширяван няколко пъти).
Националните павилиони са 29, построени в различни периоди и стилове, от различните държави. Собственост са на съответната държава и се управляват от министерствата на културата или организации.
Държавите, които не притежават павилион в Джардини, излагат експозициите си на разни места във Венеция. Броят на представените държави нараства. През 2005 г. Китай участва за първи път, последван от Африканския павилион и Мексико – 2007 г.; Обединените арабски емирства (2009 г.), Индия (2011 г.).
Няма единен формат за начина, по който всяка държава управлява и поддържа своя павилион. Павилионите обикновено се финансират от правителствата, но частните фондове играят все по-голяма роля.
През 2015 г. павилионите на Ирак, Украйна и Сирия са изцяло финансирани от частния сектор.
Павилионът на Великобритания е управляван от Британския съвет, докато САЩ възлагат своята отговорност на галерия, избрана от Държавния департамент, която от 1985 г., насам е Колекцията „Пеги Гугенхайм“.
Държавите в Арсенале, които пожелаят временно изложбено пространство, заплащат такса – наем на квадратен метър.[7]
Списък на павилионите
[редактиране | редактиране на кода]- Палацо чентрале
- Белгия
- Унгария
- Германия
- Великобритания
- Франция
- Нидерландия
- Русия
- Испания
- Чехия и Словакия
- САЩ
- Дания
- Венеция, Сърбия, Египет, Полша, Румъния
- Австрия
- Гърция
- Израел
- Швейцария
- Венецуела
- Япония
- Финландия
- Канада
- Уругвай
- Скандинавските страни
- Бразилия
- Австралия
- Република Корея
Някои национални павилиони
[редактиране | редактиране на кода]-
Павилион на Бразилия, 2011. Биенале на Венеция, Джардини
-
Френски павилион в Джардини, Биенале на Венеция, 2009
-
Павилион на Република Корея, биенале Венеция, градини, 2009
-
Немски павилион в Джардини, 2009
-
Швейцарски павилион в Джардини, 2009
България на биеналето
[редактиране | редактиране на кода]През 2019 г. България е представена от Рада Букова и Лазар Лютаков с експозицията „Как живеем“, представена в Палацо Джустиниан Лолин.[8]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Биенале на Венеция – официален сайт // Посетен на 16.11.2019.
- ↑ Dance // La Biennale di Venezia. Посетен на 22 октомври 2011.
- ↑ La Biennale di Venezia – History of Dance Biennale // Venice Biennale. Посетен на 2 октомври 2015.
- ↑ La Biennale di Venezia – From the beginnings until the Second World War // labiennale.org, 2014. Посетен на 28 септември 2014.
- ↑ Christine Macel Appointed Artistic Director of 2017 Venice Biennale // Посетен на 27 януари 2016.
- ↑ Фондация Биенале на Венеция. Биенале Арте, 2019 // Посетен на 16.11.2019.
- ↑ Gareth Harris (15 май 2013), Down but not out, European countries invest in Venice Biennale pavilions The Art Newspaper.
- ↑ Диана Попова. България на Венецианското биенале – по всички правила // 03.05.2019 г. Посетен на 18.11.2019 г.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- В Общомедия има медийни файлове относно Биенале на Венеция
- History of the Venice Biennale's International Art Exhibition at Venice Biennale official website.
- Official Central Asia Pavilion website Архив на оригинала от 2017-06-14 в Wayback Machine.
- Official Dutch Pavilion website
- History of the British Council's involvement with the British Pavilion at the Venice Biennale.
- Satellite image of the Biennale buildings from Google Maps
- Artefacta Архив на оригинала от 2010-05-13 в Wayback Machine. about 52nd Venice Biennale.
- Artupdate Venice Biennale Guide 2015 Map showing exhibition locations and listings.
- www.biennale-venezia.ch General overview of all official Swiss contributions to the Venice Biennale since 1920.
- la Biennale di Venezia – Biennale Arte at Google Cultural Institute
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Venice Biennale в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |