Беседа:Трън

Как може тук да има такава невярна информация - нито телефонът, нито факсът, нито интернет адреса на община Трън са верни.--Предният неподписан коментар е направен от анонимен потребител с адрес 77.78.128.107 (беседа • приноси) .

Благодаря за Вашето предложение! Ако смятате, че дадена статия трябва да бъде написана или подобрена, моля чувствайте се свободни да направите тези подобрения. Уикипедия е уики, така че всеки може да редактира почти всяка статия просто като щракне бутона редактиране отгоре. Дори не е нужно да сте влезли (въпреки, че има много причини да го направите). Уикипедианската общност Ви окуражава да бъдете смели, когато редактирате статии. Не се притеснявайте, ако от време на време допускате неволни грешки — вероятно те ще бъдат открити и оправени бързо. Ако не сте сигурни как се редактира, вижте тук или потренирайте в пясъчника.--Мико 16:38, 6 март 2008 (UTC)

Между другото, това е статията за град Трън. За Община Трън страницата е друга... --Спири 17:04, 6 март 2008 (UTC)

Скрит текст от статията

Местя тук огромен скрит текст от статията, ако някой има желание да съкрати и вкара, но така скрит доста тежеше за редактиране на статията.--Алиса Селезньова (беседа) 17:14, 17 октомври 2018 (UTC)

Региона

В този край радват не само девствените и почти незасегнати от туристите или стопанска дейност природни красоти. Интересни са и традициите, съхранили старинна култура и бит, пазещ духа на миналато. Приветливите, упорити като всички балканджии, гостоприемни и естествени хора ценят богаството на своя край, пазят го, от сърце се гордеят с него и желаят да го споделят със своите гости. Дълбоката древност на най-старите неолитни поселения в този край е представена освен със споменатия обект до с. Еловица, и с още няколко обитавани от праисторически хора пещери, открити до с. Зелениград под връх Руй и до с. Ломница при каньона на Ерма, с находки на каменни брадви, длета, чукове и стъргалки в землищата на селата Ярловци, Реяновци, Забел, Бохова, Лилинци и др. При по-щателно изследване на месностите е много вероятно да се идентифицират скали, които са обожествявани, и мегалитни обекти на древните траки и заселилите се по-късно келти. В средните векове при Борис І Зелениград се утвърждава като седалище на българския воевода в Знеполе; през X век тук е установена Знеполската архиепископия и са издигнати християнски църкви и манастири. В 1019 г. за пръв път четем името „Знеполе“ в грамота на император Василий ІІ Българоубиец, с която районът се включва в Охридската българска архиепископия. Известно е, че през 1447 – 1455 г. тук, в с. Лялинци, се е намирала канцеларията на султанските писари.

Тръгвайки на северозад, античността напомня за себе си – при с. Забел (на 24 km по пътя към към Стрезимировци) тук е открит трако-римски некропол, съществувал от средата на II в. от н.е. до първата половина на IV в. от н.е., а над с. Зелениград (на 26 km по пътя към границата) е имало храм на Аполон, засвидетелстван от намерена плочка с надпис, дори самият император Константин Велики, покръстилят империята в християнството, роден в Ниш, е кажи-речи от този край и за малко не прави Сердика, а не Византион своя Константинопол. При с. Зелениград е била и средновековната крепост Зеленград, доминирала над Знеполе и важния знеполски път през него, съвпадащ в този участък с днешния път Трън – Стрезимировци.

При с. Ярловци, на 12 km източно от Стрезимировци, на хълмистата тераса край реката, е съществувала римската крепост Земен (Земун), където на времето са намирани стари тухли, блюдопобни медни късове, железни върхове на стрели и меч. Според преданието, „тук живели „латини“, по-късно те били прогонени от по-силен народ и основали град Земун срещу Белград”.

В с. Звонце е на 12-тина километра югозападно от с. Поганово е балнеосанаториумът „Звонски бани“, той е добра и евтина хотелска база. Звонски бани се посещават от хора с бъбречни и дерматологични проблеми. Най-подходящият път е през Калотина.

Най-високият в българската част на региона връх, по който минава и границата, е връх Руй (1706 m). Той е само на 3 km от с. Зелениград. От него се открива неповторима панорама не само към цялото Знеполе, но и към Стара планина, Витоша, Рила, Осогово, Милевските планини, а вечер дори се виждат светлините на София. Най-масови изходни пунктове за покоряването на връх Руй са с. Забел (след 4 km сръмен преход) и от с. Ломница (5 km по-плавен).

На 18 km след ГКПП Стрезимировци пътят отвежда до големия, пълен с пъстърва Власински планински язовир, покрил старите мочурища, погълнали много войници в сръбско-българските войни. Оттук той се разклонява към Босилеград на 31 km и към другия по-близък български град в сръбско – Сурдулица (на 18 km), наблизо е и най-високият връх на Западните покрайнини – връх Бесна кобила (1922 m) от планината Вило-коло.

Село Власи е също зад границата, на 3 km северозападно от с. Поганово. Скалистия амфитеатър тук е внушителен. Над селото се издига огромна скална стена с пещери, с влашкото име Мумул, която отгоре свършва с изрязани зъбци. Между тях се намира старо градище.

Тръгвайки от с. Горочевци на юг по сравнително добър планински асфалтов път, през любимото на Владимир Димитров – Майстора село Пенкьовци (на 11 km), където той е живял и рисувал немалко от своите български мадони, а днес на площада има негов паметник, може да достигнем гр. Земен с прочутите Земенски пролом и Земенски манастир със средновековна църква от времето на второто българско царство, чиито стенописи, според изкуствоведите, не отстъпват на тези в боянската църква. Земенският пролом на р. Струма е дълъг 22 km – от Земенския манастир до с. Ръждавица. Струма тече край високи до 400 m варовикови скали и карстови извори. През него минава ж.п. линията за Кюстендил. Земенската църква е построена от кюстендилския деспот Деян в ХІV в. Църквата е с архитектура характерна за епохата и този край. Тя е кубична, белокаменна, кръстокуполна, без притвор, квадратна в план. Куполът е в средата на покрива върху висок многостенен барабан със засводени прозорци с по една сляпа арковидна ниша над всеки от тях. Цъвквата е с една апсида фланкирана от две по-малки екседри на изток. В плоскостите на гладките каменни странични фасади са врязани по три високи слепи двустъпални арки. Стенописите са дело на местен майстор явно нешколуван в Константинопол или Търново. В сюжета на религиозните сцени, архитектурния декор, светлинното и простанствено решение има известен архаизъм. В сцените се забелязват източни и елинистични влияния. Тоновете са положени като цветни петна без нюанси. Контурите на фигурите, гънките на дрехите, овалите и чертите на лицата са очертани с твърда плътна линия. Изобразените персонажи са с правилни неиздължени пропорции. Това са широкоплещести, здрави, самоуверени и спокойни хора с индивидуални черти. Виждаме образи на конкретни лица от местното население ползвани като модели. Достоверно са показани съоръжения и предметите на бита и труда. Сюжета с изковаване гвоздеите за разпятието е единствен в средновековната монументална живопис. Личи, че портретите на ктиторите деспот Деян и деспотица Доя са достоверно рисувани от натура.

Тръгвайки от Горочевци по пътя север ще забележим бетонна арка. Макар да е поставена от пътните служби по думите на местните тя маркира вододелът на реките на Балканскея полуостров, от тук те тръгват: на запад към Синьо /Адриатическо/ море, на север и изток – към Черно море и на юг към Бяло /Егейско/ море. Следвайки пътя по живописната долина на Костуринска река между високи борове, скали и обсипани с планински цветя поляни, е скоро възобновения параклис „Св. Богородица“ където край аязмото със светена вода през лятото става голям народен събор. Следващата забележителност стигаме след разклона на 15 km от Горочевци на 2 km западно, е с. Студен извор. Тук е родната къща на откривателя на Lactobacilus bulgaricus д-р Стамен Григоров в която има музей на киселото мляко. На същия разкон на 2 km източно пътя води в с. Бусинци. Етнографския музей на бусинската керамика в селото показва съдове излезли изпод ръцете на безбройните бусински майстори, а в керамичното ателие към музея, майстор Богдан демонстрира тънкостите на занаята.

Бусинската грънчарска школа има важно място в българската материална култура. Подобно на Троян тук е един от значимите стари центрове на традиционно грънчарство в България. Разцвета на школата е през Възраждането. Тогава почти във всяка бусинска къща се е въртяло грънчарско колело, а местните майстори са разпространявали своята пордукция в цяла северозападна България. Тази керамика се отличава най-вече с пищното скулптурно изграждане на фигуралните композиции върху ритуалните съдове. Тъй като в областта медникарството не е било особено развито, грънчарите задоволяват всички нужди на народния бит. Те правели от глина дори съдове за варене на ракия и водопроводни тръби. Изключително оригинални са стомните с по две мъжки фигури, които се използват като ритуални съдове за вино при сватби. Особено характерни за бусинската школа са т.нар. рокатки – съдове за носене на едно или две ястия. Всички изделия са оцветени най-вече в различни нюанси на зеленото и жълтото, с богати орнаменти. Най-изявеният майстор от тази школа е Петър Гигов, чиито предмети са притежание на Лувъра и на Музея на човека в Париж, на музейни сбирки в САЩ, Япония и Русия.

На връх Любаш са намерени фрагменти от праисторическа керамика. Тук е намерена каменна брадва от неолитната епоха. Разкритата на връха крепостна стена е с приблизителна дебелина 2 м, която обхваща крепост с около 170х100 м. Антично селище е имало в местността Търговища, намерени са строителни материали, керамика и монети. В местността Градището на връх Любаш има останки от късноантично селище, намерени са плочи с надписи, тухли и монети.

В центъра на с. Лялинци се намира средновековната черква „Св. Никола“. Първоначално е била построена в местността Своге, на западния склон на Любаш, на около 1 km от селото. През късното средновековие е пренесена камък по камък в центъра на селото. По време на османската власт тя е била зарита с пръст и векове останала под земята за да бъде запазена и е възстановена през 1870 г.

При с. Гърло, на около 18 km по пътя след гр. Трън и 5 km преди гр. Брезник (на 22 km пряко от с. Горочевци), над живописен микроязовир в местността „Кула“ между останките на крепоста и римските баня и вила е открит най-значимия куполен подземен храм от мегалитната (бронзовата) епоха – второто хилядолетие (ХІV-ХІІв.) пр. Хр. Подобни, но строени след Х век пр.н.е., има само на средиземноморските острови около Италия. За съжаление целия комплекс е преровен от иманяри, но намереното златно съкровище в тази местност е спасено и е част от експозицията на Пернишкия музей.

Землището на гр. Трън

Отправяйки се към град Трън от запад непосредствено преди да влезем в града може да се посетим скалният пещерен параклис „Света Петка петричка“, известен и като Пещернята, тя функционира като религиозен център от времето на Средновековната Българска държава и е тясно свързана с покровителката на града и на Трънско –св.Петка Българска. Според легендата Света Петка се скрила в пещерата гонена от турците, замесила питка и запалила огън да я опече, агаряните наближили пещерата, но по дима от огъня светицата открила друг изход и през него избягала, дланта и крака ѝ оставили отпечатък в твърдята скала, турците влезли в пещерата и посегнали към топлата пита, в този момент тя се вкаменила от нечистивите им ръце, този каменен хляб стои на мястото си и до днес.

В края на града северно над пътя в кв. Баринци 1 km от центъра е голямата възрожденската църква посветена също на св. Петка въздигната в 1853 г. при гробището върху стара средновековна църква, чийто патрон бил св. Терапонтий, за когото Паисии съобщава в „История славянобългарска“, че бил свещеник в Трън. С него е свързана местната легенда за създаването на града и неговото име – в близост имало голям трън – дърво, при който имало минерален извор с лечебна вода, с която Терапонтий изцерявал болните. От старата църква днес са запазени само основите под сегашния храм. Иречек пише, че тя е имала план като манастирската църква „Св. Архангел Михаил“. Храмът е обявен за художествен паметник на културата. Той се отличава с уникална фасадна декорация с оригинални иконостасни икони от манастирската църква „Св. Богородица“ на известния в миналото Мисловщицки манастир и стенописи от изявени ученици на майстори от Самоковската художествена школа. Специален интерес представлява ктиторския портрет – миниатюра на архимандрит Михаил, явяващ се рядка живописна проява в изобразителното изкуство. Само в двете градски църкви („Св. Петка“ и „Св. Никола“) могат да се видят забележителните автентични икони на местния знеполски светец Терапонтий. Храмовият празник е на Петковден (14 октомври) и се чества с тържествена литургия и курбан за здраве.

В центъра на града до читалището е другата забележителна църква от това време св. Никола построена в 1850 г. върху основите на стар манастир, расипан при османското нашествие. Храмовият празник е Никулден (6 декември), честван с тържествена литургия и водосвет за здраве. Тя също, както св. Петка е обявена за художествен паметник на културата. Двете църкви са добре запазени и са от същият стилен тип като описаната в с. Горочевци. Те са построени от устабаши Миленко Блатешнички и брат му уста Дамян Стефанов Велев от с. Блатешница радомирско, чието най-известно дело е южното крило на Рилския манастир.

През града тече река Ерма. Този хидроним явно не е славянски и най-вероятно е тракийски, река в Родопите носи същото име, но не е невъзможно да е келтско-старонемски или прабългарско-тюркски. Някои свързват това име с римска богиня, но по-вероятна е връзката с Хермес, който е висшето старо тракийско божество, а легенда споменава, че е назована така от свещеник Тараконтия канонизиран за светец в ХІV в.

В центъра на градският площад сред зеленина до модерната за 80-те години сграда на културния дом се извисява черният масив на мемориален паметник от ХХв., а в северния му край има стар военен паметник от сръбско-българската война 1885 г. близо до него започва пътя за каньона на Ерма. На самият площад и в непосредствена близост са удобно разположени банката, съда, кметствово, данъчната служба, пощата, горското, болницата, автогарата и разни приятни и полезни заведения и магазини. Паркирането е разрешено и винаги има достатъчно свободни места. Трън е известен с любопитните факти, че тук е измерена най-ниската температура в България откакто се водят метереологични измервания -38,3ОС през 1947 г., а в с. Врабча светва първата крушка в България с ток получен от ветрогенератор. От тук е голямата народна певица Гюргя Пенджурова, а дядото на известния лекар проф. Димитър Шойлев е бил един от най-богатите чифликчии.

Първите жители се заселили край извора Ралча обграден от гъст трънлив храсталак, от където се счита, че идва името на града. От ХV в. градът се открива в турски регистри като рударско и пастирско селище с името Исенбол, а по-късно Тран и Трън. Той е войнушка освободена от данъци паланка, чието христстиянско население е имало право да ходи въоръжено и е бил пазарното средище на Знеполе. Поселението е имало активни връзки с Цариград, Одрин и Солун. Тук споменатия Карафеиз /Фейзи Черния / в края на ХVІІІв. харесъл каменна кула на десния бряг на Ерма в Спахийска махала с дълбоко подземие и три ката над него, настанил се в нея и преврнал тази малка крепост в свой конкак откъдето да граби и владее околността. Устройвал оргии с гювендии и се надсмивал над отслабналата султанска власт, а в подземието криел награбените съкровища. След Освобождението кулата е съборена, но богатствата не са открити. Те още мътят съзнанието на иманярите, които не са престанали да ги търсят. В младото българско княжество Трън става град, а в 1901 г. околийски център. Днес освен града общината обхваща и 51 села обслужвани от 27 кметства. В града има гимназия и разбира се строителен техникум. Най-голямото предприятие е машиностроителния завод за галови и пластинчати вериги „Ерма Балканкар“ ЕООД, фирмата има газово стопанство, пречиствателна станция, големи складови площи и отоплителна централа, но тази база не се ползува пълноценно и е възможно да се наема за други цели. Останалите предприятия са фабриката за многоцелеви полиетиленови тръби „Идеалпайп“ ЕООД и бившто шивашко предприятие „Знеполе“ ЕООД където днес се произвеждат детски катерушки и рекламни балони, в с. Милославци има тухларна, а в с. Банкя цех за пластмаси и бутилиране на минерална вода. Хижа Ерма в местността Пиена воденица в гр. Трън е с категория една звезда (санитарните възли са извън стаите), разполага с 26 легла, работи целогодишно, има кафе-бар, механа, ресторантска градина и столова, наблизо са пощата и такси стоянка. Безработицата в общината е голяма, същото важи и за броя на циганското население в града. Проникнала е сектата „евангелистката педесятницка църква“ и е направила свой молитвен дом в града. Има свободни общински сгради и терени, които се предлагат на инвеститорите. Условията за дърводобив и дъдвообработване, за отглеждане на животни, на картофи, хмел, фуражни култури, билки, шипки, малини и култивирани плодове не са лоши. В Трънско има залежи на барит, въглища и дори на злато – до 0,44 g/kg почва.

Голямо е богатството на района с минерални и натурални извори. Най-популярни са тези в с. Банкя известно и като Трънска Банкя (на 6 km северно от Трън) където се бутилира минералната вода „Трънска пролет“ или ”Трънски извор“ според превода на търговската ѝ марка Thorn spring. Водата на минералния извор над селото целогодишно е с постоянна температура 18О и още в 1923 г. Под извора е построен басейна на една от първите открити къпални в България до който се чете знаманателен надпис: „Пълното изтрезняване води до внезапна смърт!“. В селото обаче може да се види и нещо по-подтискащо от прословутата берлинска стена. Къща разкъсана на две от Ньойската граница. Половината е в окупираната от Сърбия част на западните покрайнини, а другата част – в България. Характерната за трънския край архитектура тук е запазена в старите къщи с впечатляващи големи чардаци.

Безспорно най-голямата природна забележителност на целия край е каньонът, известен като Ждрелото (гърло на руски) на река Ерма (или Ломнишко ждрело) при устието на Ломнишка река. То е на 5 km северно от Трън при рида Ломница на пътя за едноименното село. Обявено е за защитена територия с площ 87 декара още през 1961 г. и е един от 100-те национални туристически обекта. Има посока изток – запад. Същинската му част дълга около 100 m е изпъстрена с водни падове, бързеи, масивни канари попаднали в руслото на реката и извън него, входове на карстови пещери. Образувано е от вдълбаването на реката между отстоящите само на 3,5 m в най-тясната му част и издигащи се над 130 m височина твърди горноюрски варовикови скали. Западната е наречена Жилав камък. Под нея има пътека водеща, след стотина метра от автомобилния паркинг и хотелският комплекс с басейн, който отдавна е в реконструкция, до панорамна площадка. Стръмни стълби слизат до лек дъврен мост прехвърлен над бушувашата вода, при малкия, но оглушително гърмящ 4-метров водопад, до отсрещния бряг. Тук в другата скала наречена Манастирището (Църквище), в началото на ХХ в. за ж. п. линия София – Ниш през Пирот е прокопан от военнопленници страховит 300 m тунел. Но релсите спрели 20-тина километра след разклонението преди Драгоман при с. Ялботина. Днес тук минва пътя който след два по-малъки туела сроени от евреи стига до с. Петачинци. Веднага след тунела започва пътека достигаща до върха на скалата където е устроена друга панорамна площадка с незабравима гледка към Руй и дори до по-скромното Ждрело при с. Поганово, днес на сръбска територия, отстоящо на 13 km по пряка линия, за което именно Алеко възкликва „Швеицария ли?“, най-прекия път до него днес е през ГКПП Калотина-Градина, което съвсем не е близо. Двете скали на Ждрелото явно са предизвиквали религиозно страхопочитение у древните хора. Тук са открити езически светилища, поселения от времето на варварските нашествия и монети от ІІІ в. от н.е.

За появата на скалите има легенда събуждаща спомен за безмилостните патриархални нрави. Юнакът Рангел и красивата Мара се обичали, но той бил беден и богатата майка на момичето не давала да се венчаят. Младите побягнали в планината да търсят щастието си, но вечерта като минавали край Ерма, тежка майчина клетва ги стигнала, планината се надигнала и разцепила, реката обърнала пътя си да раздели младите и забушувала в гърлото на пролома, скочил смело Рангел в мътната вода подал ръка на красивата Мара да прекосят реката, зад нея клетвата губела силата си, но плахата девойка се поколебала да присъпи в кипящата тъмна вода, реката грабнала момъка и го изхвърлила на отсрешния бряг, той дълго викал своята любима, но Мара останала сама на отсамния. Водите се оттекли и продължили да бушуват в дъното на гърлото, открили се две високи скали на които останали разделени младите. Така и досега. Но всяка вечер когато луната залязва стройна моминска сянка се мярка на скалата, а гърмът на падащата вода векове повтаря вика на Рангел.

На връщане или на отиване към каньона програмно място за туристите и подслон при лошо време е механата разположена по средата на пътя от града до природния феномен, тук посетителя не само ще намери с какво да се подкрепи на народни цени, но и пряко ще се любува на буйната Ерма, която някой суперсмелчага може да използва за екстремен рафтинг.

Източно от грандиозното ждрло на Ерма пътеката по течението завива ѝ навлиза в Ждрелото на река Ябланишка която си влива в Ерма при границата след като прекоси с. Банкя. Тук съчетанието на вода скали и растителност е достигнало своето съвършенство, само на няколко десетки квадратни метра са събрани многобройни дървесни, храстови и тревни видове. Цветовете на люляка през май, на цъвтящата през юни дива перуника срещана само на балканите и на смрадликата през септември и октомври са неповторими. При подход от с. Банкя пътеката води до извор бликащ направо от скалата досами реката, следва естествения заслон на пещерата Меча дупка, дълга 15 m и висока 5 m. След преодоляване на пресечения терен по дървени мостчета и монтирани на почти отвесни скали стълби се достига до Зелени вир добро място за почивка и пикник. Наблизо е най-привлекателната част на споменатото ждрело на Ябланиката река – цяла каскада от малки водопади и различно големи прагове. Тук в най-тесния участък е същинското ждрело, има мостче до отсрещния бряг и след изкачване до височините на Трън пътеката се спуска през гори от габър, ясен, дъби бук към с. Ломница.

Не така известен, но също очарователен е Врабчанският водопад висок едва 4 m при с. Врабча (9 km североизточно от Трън). Тук водата е прокопала 20 метров скален тунел, в скалата има карстов извор с прекрасна вода, а под надвисналите скали е устроено място за пикник. Местноста е свързана с живописна пътека, пресичаща разнообразен ландшафт: поляни, гори и дори мочурище, която след около 3 km достига до с. Банкя.

Прокараната през 2002 г. в непосредствена близост до град Трън с около 30 000 евро европейска помощ екопътека започва от паркинга при Ждрелото минава през каньона и по поречието на Ерма и Ябланишка река, както е описано, и стига до с. Банкя. Дълга е над 13 km, преодолява изкачвания и слизанния през дъвени мостчета, стръмни стълби и най-разнообразени ландшафти на височина от 600 до 1000 м. Разделена е на няколко маршрута, като пълният ѝ преход при спокоен ход е за 7 – 8 часа. Екопътеката активно се ползува от лекуващите се от наднормено тегло в изградения в града профилакториум предлагащ спартански условия на високи цени за богати клиенти.

Каньонът продължава отвъд границата. От двете страни на шосето и реката се вдигат отвесни скални стени. Източната е на Гребен планина, а срещуположната е на планината Влахи. Освен че става все по-тесен, пътят се вие изключително живописно под издълбани в скалата ниши и тунели. До средата на миналия век през Ждрелото е преминава само жп линия, обслужваща близката каменовъглена мина при с. Ракита. През 1950 г. Ерма наводнява рудника. Той е изоставен, а на мястото на линията е построен днешният тесен асфалтиран път. Откъм сръбската страна шосето върви по Ждрелото до с. Трънско Одоровци. Вдясно от него се отклонява шосето за пограничното с. Искровци. От него по черен път се стига до трънското с. Банкя. Преди много години край Банкя е имало граничен пункт за пешеходци (пролазница). Идеята за възстановяването му има свои силни поддръжници и от двете страни на границата. Трън и Цариброд кандидатстват съвместно за европейско финансиране и планират да отворят пешеходен граничен пункт, да прокарат екопътека по цялото протежение на Ждрелото. Нашата страна вече е изградила 13 km, с финансиране по програма ФАР, трасето е през Ждрелото на Ерма след Трън, прескача реката по висящ дървен мост, преминава през изоставения 300-метров тунел, пробит за жп линията преминаващ като байпас през най-тясната и екстремна част от Трънското ждрело и продължава в планината. Ждрелото на Ерма се състои всъщност от две страховити клисури – трънска и погановска ограждащи еднакрасива долина с ливади, гори, планински потоци и минерални извори. Границата разделила този край все още пречи на неговото развитие.

Крайщенските манастири

Освен описания уникален Земенски манастир. В горите тук, потънали в забрава, са пръснати много други манастири, най-старите от които са връсници на Земенския.

Изворският манастир „Света Троица“ е до Босилеград при с. Извор само на 1,5 km преход от границата. Известното, но рядко посещавано днес свято място е на 18 km от ГКПП Олтоманци и на 54 от Стрезимировци, откъдето обаче пътят е не само по-дълъг, но и по-лош.

Забелският манастир „Свети Димитър“ е в Руй планина на 2 km серероизточно от с. Забел, на десния бряг на Забелската река. Основан е през ХІІІ в., а през 1804 г. е разрушен от кърджалиите и запустява. От него е запазена само църквата – еднокорабна, едноабсидна, без купол 12 х 5 m със скромен интериор. Интерес представляват големите каменни блокове и колони в нея, ползвани като маса и места за сядане, пренесени от намиращото се в близост антично селище. Днес е периодично действаща. В Погановския манастир се пази ръкописен миней от манастира, той е споменат и в специална приписка на миней от ХІV в., съхраняван в Народната библиотека.

Бусинският манастир е бил средновековният манастир в южната част на селото на мястото на днешната църква „Св. Никола“. Тя е построена в 1895 – 1896 г. върху основите на по-стара църква. В черквата се е пазело известното Бусинско евангелие издадено в Москва с исторически приписки от 1717 г. до Освобождението. Забележителни са иконите изписани от майстора от самоковската школа Михаил Белостойнев.

Пенкьовският манастир Св. Петка е в с. Пенкьовци, в дясно от пътя за центъра на селото. Църквата „Св. Петка“ е уникален изключително ценен представител на средновековната и възрожденска култова архитектура в България и е обявена за архитектурно-художествен паметник на културата от средновековната и възрожденска епоха с национално значение. Най-ранната църква е била малка, еднокорабна, едноабсидна, псевдотриконхална сграда. Цялата църква е била изградена от ломен камък с хоросанова спойка. Стените ѝ изцяло са били изписани. Днес от тези стенописи са останали незначителни фрагменти от декоративни мотиви на източната стена. Вероятно още през късното Средновековие църквата „Св. Петка“ е била преизградена и е претърпяла значителни архитектурни промени. Първоначално църквата „Св. Петка“ е била манастирска църква. След разрушаването ѝ след османското нашествие обаче е била възстановена само тя, а не целия манастирси комплекс. В началните години от османското владичество е била засипана с пръст. През Възраждането (1859 г.) църквата отново е разширена на запад с оригинална полигонална пристройка, а към югозападната фасада е изграден открит притвор. Към дървените колони, поддържащи покрива са изградени и декоративни висящи аркади. По това време църквата отново е изписана със стенописи. Особено интересни са външните стенописи на храма. Те заемат самостоятелно място в българската монументална стенопис. Преданието свързва тяхното изписване с българския зограф от Македония Зинофия, който ги изписал през 1867 г. Представени са нравственопоучителни сцени – Страшния съд с различни грешници и мъчения – сребролюбци, врачки и др. Особено внимание заслужава архитектурното оформление на пристроената част през Възраждането. Полигонални и полукръгли западни фасади се срещат у нас само в Югозападна България и по специално в Трънско и Брезнишко, като появата им се обяснява с прякото влияние на западната църковна архитектура. Днес в непосредствена близост до църквата съществува малка сграда с няколко стаи. Вероятно за изграждането на тази постройка са послужили основите на някогашната манастирска магерница. Днес храмът и стенописите са добре запазени и реставрирани.

Леворечкият манастир „Св. 40 мъченици“ е на 1,5 km западно от центъра на село Лева река. Обявен е за паметник на куллтурата с национално значение. Манастирският комплекс се състои от църква и жилищна постройка – магерница. Манастирската църква е еднокорабна, едноабсидна, псевдотриконхална постройка. Тя има полуцилиндрично сводово покритие и вход на запад и вероятно е разрушена още през късното Средновековие. През Възраждането тя е преизградена и е разширена на запад. Един надпис, издълбан на северната страна на църквата, сочи, че това преизграждане е станало през 1850 г. В първоначалния си вид църквата цялата е била изписана със стенописи. Преизграждането ѝ е довело до унищожаването на част от тях и до нас са достигнали само отделни фрагменти. Специален интерес представлява сравнително добре запазеният портрет на св. Кирил Философ, изписан на южната стена в олтарното пространство. Стенописът датира от ХVІІ в., като представлява едно от най-ранните изображения св. Кирил по българските земи. като цяло фреските принадлежат към известната Югозападна иконописна школа и заемат самостоятелно място в развитието на монументалната българска стенопис. През 80-те години на ХХ век запазената част от архитектурата и стенописите на църквата „Св. 40 мъченици“ е консервирана. Магерницата е разположена северозападно от църквата. Тя датира от по-късен период и e почти разрушена. Днес манастирът и църквата не са действащи.

Мисловщицкият (Велиновски) манастир Св. Богородица е само на 2 km северно от с. Велиново (до 1950 г. Мисловщица) след като се излезе на международния път в посока Трън на запад, завивайки на югоизток и достигайки след 10 km селото. До известният манастир и това село може да се достигне и по 5-километровото южно отклонение на пътя идващ към Трън от изток, от Брезник, 9 km преди той да влезе в града. Той е в дефилето на р. Клисура сред скалите на Ездимирската планина. Построен е вероятно през късното Средновековие, като годините на османското владичество нееднократно е опустошаван. Легендата разказва, че случайно в края на ХVІІІ в. благочестивият християнин Велко Ивков от с. Мисловщица, търсейки загубено добиче, попада на това място и забелязва каменните основи на разрушената обител. със собствени средства той възстановява черквата, а в близост до нея строи малка магерница, в която прекарва старините си. Тук той е заварен от дошлия от Дечанския манастир известен църковен деятел в този край архимандрит Мисаил Байкушев от гр. Трън. Под неговото ръководство през 1838 г. тук е построен голям манастир. Манастирската църквата е еднокорабна, едноапсидна и безкуполна сграда, с допълнително пристроен притвор. Стените на изцяло са покрити със стенописи. От тях днес са запазени значителни фрагменти. По стила си те приличат на стенописите от Трънския манастир „Св. Архангел Михаил“. Днес от манастирския комплекс „Св. Богородица“ е запазена само манастирската църква, като и тя се намира в лошо състояние и е труднодостъпна. Обявен е за паметник на културата

Трънският манастир св. Архангел Михаил е разположен североизточно от гр. Трън високо на левия северен бряг на Ерма в източния склон на Руй планина на 2 km северно от Трън, много близо ждрелото ѝ. Достига се с половин часов преход по стръмна пътека от първия мост прехвърлящ Ерма по средата на пътя от града до ждрелото или 1,5 km асфалтов път от Трън и 500м по горска пътека. През Античността в местността „Престол“, разположена на западната страна на ждрелото на Ерма, е съществувало езическо светилище, наследено през Средновековието от християнската черква св. Георги расипана при турското нашествие. Манастирът е основан е в началото на ХІV в. В 1413 г. е запален от турците, възстановен е от местните християни през 1580 г. Според легендата оцелелите от погрома избягали в непристъпната гората при „Манастирския дуб“ и там заедно с други вярващи по-късно възстановили манастира. В 1796 г. той е разграбен от кърджалии, а в 1861 г. – от черкези. Днес мястото е необитаемо, стоят само една сграда от жилищните и стопанските постройки и сравнително запазената сграда на църквата представляваща архитектурен аналог на храма от Погановския манастир на територията на днешна Сърбия и един от 3-те известни в национален мащаб от т.нар. атонски тип („Св. Николай“ при Пещерския манастир и „Преображение Господне“ при Преображенския манастир). Тя е еднокорабна, кръстокуполна, едноабсидна, с два притвора, с три кнохи, с куполи над наоса и над вътрешния притвор, интересен е нетрадициония барабан на големия купол. Има размери 15 х 9 м. Наосът – 4,65 х 3,65 м е от края на ХІV в., а притворите са добавени по-късно. Олтарът е жертвен камък от римско време пренесен от местността „Престол“ с надпис „На божеството Касибоно постави дар за здравето си Марк Антониус Филисимус“. Ценните стенописи от ХІV-ХVІ и от ХVІІ-ХVІІІв. с които изцяло са били изписани стените днес са доста повредени, но личи майсторството на неизвестните зографи успели да придадат на творбите си както традиционната православна естетика, така и свой, своеобразен художествен реализъм, доближаващ ги до италианските майстори. В манастира през Възраждането е действало килийно училище. Той е свързан с освободителните борби в този край. В него е отсядал дякон Левски.Тук е основан трънският революционен комитет. Обявен е за археологически и художествен паметник на културата с национално значение, но това не спира разрухата. Епархийският свещеник с помощта на свои близки се труди да възстанови старата магерница за да се засели манастира и да се спаси и реставрира църквата.

Ерулският манастир „Св. Троица“ е в подножието на висок и полегат планински склон на около 4 km североизточно от село Ерул. Манастирският комплекс е заемал на площ от около 2 – 2.5 дка. През средата на манастирския двор тече поток, който отделя църквата от жилищната и стопанските сгради. На запад, в близост до потка има чешма. Днес от манастирския комплекс е запазена само църквата. Тя е еднокорабна, едноабсидна църква, с цилиндрично засводяване. Покрита е с двускатен покрив, измазана е отвън и отвътре. В своето съществуване е претърпяла множество разрушения и промени, но първоначалното изграждане на храма можем да отнесем към българското Средновековие. Тя е в процес на реставрация.

Реяновският манастир „Успение Богородично“ се намира в Боховска планина, на около 2 km югозападно от с. Реяновци. Представлява комплекс от черква и аязмо. В близост се намират основите на жилищна сграда. Днешната черква е построена през 1929 г. на мястото на по-стара. Наскоро манастирът е реставриран.

Погановският манастирът св. Иван Богослов при с. Поганово е най-значимият от манастирите в трънско. От Ждрелото отстои на 13 km преход, но попада в заграбените от Сърбия български територии и най-прекия път до него от Трън е 72 km през Драгоман и Калотина. Манастирът е въздигнат в под венец от високи почти отвесни скали край които тече Ерма. Народната памет свързва основаването му с Х в. и с името на Кракра Пернишки издигнал кумина му, но обикновенно се счита че е построен или основно обновен в края на ХІV в. от Кюстендилският деспот Константин Деян – сина на построилия Земенската църква деспот Деян, за изкупление на предателството му, че заедно с турците се бие срещу християните. Деспотът е убит в такава битка в Румъния в 1394 г. и манастирът останал недовършен. В края на ХV в. той е възстановен и изписан в 1500 г. от български майстори. От манастирският комплекс в автентичен вид е запазена църквата. Тя е свободно стояща централно в комплекса, еднокорабна. Пространсвено-планировъчно е близка до тази в Трънският манастир. Наосът, вероятно строен в ХІV в., е кръстокуполен, с една апсида и с две полукръгли певници (кнохи) на северната и южната стена, с купол върху осемстенен барабан в средата на покрива, барабана е прорязан с високи прозорци. По-високият от наоса и свързан с него притвор не е изключено да е добавен в ХV в. Той е с характерната за тогавашна България четириъгълна камбанна кула над него и е засводен кръстовидно. Градежът на църквата е каменен със скромна керамопластична декорация. Два реда хоризонтални фризове–корнизи разделят стените отвън. Очертаните по ограждащите стени изпъкнали дълги проекции на вътрешните сводове и полуколонките на куполния барабан допълват пластичния ефект на фасадите. По-късно пред притвора е изградена ниска дълбока нартика с дървени колони. Междуколонните арки и челният ѝ триъгълен фронтон с ниша са измазани.

Особено ценни са добре запазените стенописи. Те предлагат един доста пълен цикъл на църковна живопис. В избора на сюжети погановските стенописи стоят твърдо на византийската художествена традиция на Балканите от VІІІ и ІХ в. Сцените са изпълнени с подробности и се редят една след друга без външни граници, по подобие на стенната живопис от старохристиянския Изток. Сцените на Празниците, построени също по византийски иконографски схеми, са обогатени с някои нововъведения на балканската живопис от ХІV – ХІV в. В сцената на „Разпятието“ на копието на Центуриона се вее малко рицарско знаме, което е чисто западен мотив и се среща в италианските разпятия още през ХІІІ в., но на балканите тук се появява за първи път. Силният емоционален израз на лицата и жестовете на персонажите в тази композиция напомнят старата Охридска школа. Към стенописите с италианско влияние трябва да се отнесат „Предателството на Юда“, „Изворът на премъдростта на св. Йоан Златоуст“ и „Изворът на премъдростта на св. Григорий Благослов“. Шлемовете на някои войници, техните правоъгълни щитове показват непосредствено италиански източници от ХІІІ – ХІV в. Едно необичайно явление във византийската живопис е варварската мода да се носят мустаци без брада, което се среща в „Предателството на Юда“ и в „Отвличането на Петър“. В двете композиции виждаме и своеобразни прически, мантии с кръгла изрезка и забрадки със силует на пресечена пирамида, родствени с тези на персонажи от някои италиански образци. Сходствата обаче са само схематични, всъщност налице е влияние от живота и тогавашната местна материална култура върху иконописеца. Знаменателно е, че през ХV в. в нашите поробени земи се явява български иконописец, който се опитва да обнови византийските традиции и да заработи така, както работели по това време италианските майстори. На Атон половин век по-късно манастирите започват да се изписват точно с тези, но вече преки, италиански влияния. В една от килиите е открит поменик на български царе написан в XVIIIв. на малка дървена дъска, част от икона с две крила. В една колона са написани имената на българските царе, взети от същия източник, от който произлязал и Боянския поменик, а в другата са имена на монаси. При копането на манастирската градина, монасите споделят, ча са намирани монети от Юлий Цезар (със слон), Аврелиан, от родения в Ниш Константин Велики, Юстиниан, византийски, български сребърни от цар Асен и други. Погановският манастирът е добре поддържан от управляващата го сръбска игумения и се посещава от много българи.

От Погановския манастир произхожда една от най-възхитителните двустранни икони от края на XIV век (1396) дарена на манастира от дъщерята на деспот Константин. Иконата е чудотворна, от едната ѝ страна са изобразени ликовете на Света Богородица Убежище (Катафиги) и св. Йоан Богослов, а на другата – „Чудото в Латомския манастир“. След като Западните покрайнини отново след 9 септември 1944 г. са отнети на България, тази икона, както и други национални ценности, сред които Поменика на българските владетели, са спасени и днес се пазят и могат да бъдат видяни в криптата на храм-паметника „Свети Александър Невски“ в София.

Манастирът Св. Йоан Предтеча в местността Мушияр до с. Трънско Одоровци (на юг от по-голямото с. Височко Одоровци) в отнетите от България западни покрайнини не се е запазил след сръбската окупация на тези земи.

Манастирът Св. Кирик и Юлита е на около 15 km от Цариброд между селата Височко Одоровци, Смиловци и Гуленовци, в подножието на планината Видлич. Той е един от най-старите и красиви манастири в Царибродско. Предполага се, че днешният манастирски корпус е строен през средата на XIX век върху основите на по-стар манастир.

За Одоровския манастир се разказва легендата, че турски гарнизон бил близо до светата обител на Великден, важни военни дори дошли на тържествената литургия, но след приключване на църковната служба манастирът бил расипан. В началото на миналия век всички хора от този край знаели, че една баба предала монасите и съветвала турците, които после се хвалели, че са озаптили калугерите да не ограбят пощата с хазната която пътувала от Ниш за Самоков.

Изатовски манастир Св. Архангел Михаил от 1703 г., където в ХІХ в. е открито първото училище в този край в с. Изатовци през 50-те години на миналия век от сърбите е разрушен и превърнат в овчарник.

Планинишкия манастир Св. Николай в с. Планиница (Горна или Бугарска Планиница) Царибродско. Ктиторският надпис на църквата сочи че е изписана в 1606 г. от софийският иконописец св. Пимен Зографски (ок. 1540 – 1620) и учениците му. Днес манастирът е затворен.

Царибродския Манастир Св. Димитър с първото килийно училище в града днес е почти рухнал.

Палянският манастир Св. Богородица край Босилеград е в Паля (Клисурско). Това е най-старият манастир изобщо в Западните покрайнини – в него има надпис от 818 г. Днес тук са запазени останки от стените му.

Суковския манастир “Успение Богородично“ е мъжки манастир непосредствено до с. Суково. Кога точно е възникнал този български средновековен манастир на това място и кои са ктиторите му не е известно. Суково се споменава в документ от 1019 година като част от Средешката епархия на Охридската архиепископия. Единствените сведения за далечното минало на обителта са, че е разрушавана няколко пъти от турците, отново е въздигана от мастнити българи и храма ѝ е зотрафисван в 1606 г.

Църквата, посветена на Успение Богородично, според вградениите строителни надписи е построена от майсторите Минчо и Гога, започната в 1857 и завършена в 1858 година. Тя е е кръстокуполна, триконхална. По преданието това става благодарение на Сали бей от Пирот, който издига новата църква върху основите на по-стара в знак на благодарност за оздравяването на сина си Емин. Храмът е издържан в характерената българска архитектура от Западна България и Поморавието. Той е издигнат върху ранносредновековни останки от строежи, има кръстовиден план, като източното (хорът, олтарът), южното и северното рамена се издават конхално от основното по-високо тяло, има леко асиметрична основа. Градежът е сив камък, зидан на вар. В средата на покрива се издига малък купол с висок осемстенен тамбур.

Църквата е изписана в 1869 година от Васил Попхристов от Самоков за което свидетелства зографския надпис при входа. Най-забалажителна е фреската на Св. Богоридица – Утешителка, изобразена с ангелски крила. Източната стена на входа на храма е изписана със забележителната голяма сцена „Битката между доброто и злото.“ Във фреските на храма са с жизнерадостен колорит. Заедно с обичайните канонични образи присъства лика на дявола, а св. Христофор е нарисуван като песоглав (кинокефал) светец. Интересен е и притвора със сцени от Стария завет и различни рядко срещани мотиви. Големия иконостас е създаден през 1859 г. видно ктиторски запис върху иконата на Богородица. Иконите са рисувани във възрожденски бароков стил, украсени с дърворезби. В манастира се съхраняват известните с целебната си сила чудотворните мощи (черепа) на пастира Вельо, който сънува Св. Богородица, която му казва, че на това място трябва да бъде възграден манастир.

Манастирът е запазил някои ценни икони по-големи и значими стари книги. Оцелял опис от 1912 г. показва, че ризницата му е била доста богата. Според доклад на царибродския архиерейски наместник от януари 1942 г., по времето когато Западните покрайнини са върнати на България, манастирът се управлява от руския монах архимандрит Варнава, не притежава много имоти, но има хубава овощна градина от 30 декара и лозе. По това време, след 22 години сръбско управление, манастирът бил изпаднал в затруднено икономическо състояние. Нартексът на манастирската църква е обновен в 1947 г., а самата църквата е реконструирана цялоство в 1974 година. При реконструкцията са открити много находки, които днес са изнесени в Музея на Понишавието в Пирот.

Църногорският манастир „Св. св. безсребреници Козма и Дамян“ в невисоката планина Черна гора, на около 4 km югоизточно от с. Гигинци, на 1000 m надморска височина и до него се стига по 5 km каменист път. Днес той е добре подържано православно средище. Според местни предания Църногорският манастир е съществувал по време на Второто българско царство. През периода на османското владичество неколкократно е бил разрушаван и възстановяван. В началото на XIX век манастирът е бил възстановен, както твърдят преданията, от светогорски монаси, открили заровено аязмо с лековита вода. В манастира е запазен надпис от 1814 година, в който се споменава кърджалийския главатар Кара Фейзи. Стенописите от края на XIX век са интересни с рисунките на местни ктитори, в които е предадена детайлно крайщенската носия от това време.

Темски манастир „Свети Георги“ при с. Темско (дн. Темска). През Средновековието в района на селото съществува българската крепост Темъц (Темско). В 1408 година, по време на въстанието на Константин и Фружин, синът на Баязид I Сюлейман успява да овладее с бой тази крепост от българите.

През 1454 – 1455 Темска е тимар на диздаря Ахмед и има 44 домакинства и 3 вдовици.[3] В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Изнебол от 1623 – 1624 година Темска е отбелязана като село с 28 джизие ханета (домакинства) [4]. Според информация от надпис в Темския манастир по време на Австро-турската война (1683 – 1699) град Темъц е бил опустошен от унгарци[5] През 1863 година кмет на селото (коджабашия) е Пенчо Павлов.

През декември 1877 година, след включването на Сърбия в Руско-турската война в селото навлизат сръбски войски. По Берлинския договор от 1878 г. то е включено в състава на Сърбия. В 1879 г. Темска има 167 домакинства.[7] През 1916 г., по време на българското управление на Моравско, Темска е център на община в Пиротска околия и има 2700 жители.

Съществуващата днес манастирска църква е строена в XVI век. Тя е триконхална и съгласно ктиторския надпис нейните централни части са изографисани през май-юли 1576 г. при управлението на игумена Захарий. Притворът на църквата е създаден и изографисан през 1654 г., при игумена Симеон.

От XVII-XIX век в манастира са запазени множество надписи-графити на български език най-вече на западната стена на църквата. Един от тях отразява опустошаването на Чипровци през 1688 година, по време на Чипровското въстание. Вероятно малко по-късно, пак по време на Австро-турската война (1683 – 1699) и манастирът е бил опустошен от унгарци.

В края на XVII и началото на XVIII век при управлението на игумена Партений с помощта и на околните села манастирските постройки са ремонтирани, построен е водпровод. В 1737 г. манастирът отново е опустошен.

През XVIII век манастирът се оформя и като книжовно, просветно и поклонническо средище. В него функционира училище, в което се обучават деца от целия регион. В 1764 г. игуменът на манастира йеромонах Кирил Живкович от Пирот съставя на прости язык болгарскій т.нар. Темски ръкопис.[2] По същото време Темският манастир е средище на поклонници от различни краища на българските земи, а от двадесетте години на XIX век – и от Сърбия.

От 1871 до 1878 г. манастирът е под ведомството на Българската екзархия. В свое писмо от 14 януари 1878 г. пиротският митрополит Евстатий определя Темския манастир „Святый великомученик Георгій“ като един от богатите в епархията – заедно със Суковския, Погановския, Ръжанския, Изатовския и Дивлянския.

През декември 1877 г., по време на сръбското участие в Руско-турската война, на юг от манастира се водят сражения между сръбски и турски войски. Един от убитите сръбски офицери, капитан Милутин Каранович е погребан в манастира, където му е издигнат и надгробен паметник. От 1878 г. Темският манастир е подведомствен на Сръбската православна църква. От 1924 г. е женски, като първите му монахини са от Русия.