Беседа:Съвет на Великите боили

Добре дошли и благодаря, че експериментирахте с Уикипедия. Вашият тест се оказа успешен. Все пак той беше премахнат или изтрит, защото не отговаря на същността на Уикипедия. Моля прочетете въведението, за да научите повече как се допринася към енциклопедията. Ако имате желание за бъдещи експерименти, моля използвайте пясъчника. Благодаря.--Nadina 07:38, 11 април 2010 (UTC)[отговор]

Здравейте, тук статиите не се "поръчват", а се пишат от потребителите :) В този смисъл „Велик болярски съвет“ не може да остане в сегашния си вид. --Nadina 07:41, 11 април 2010 (UTC)[отговор]

Български болярски съвет

За българското болярство

Български болярски съвет

Възникване на болярството Болярин

Болярите през Първата българска държава

Покръщането на княз Борис с целия му двор и на болярите, а след това почналата се християнизация на народа, както на пръв поглед изглежда, не срещнали никакъв отпор при извършването на самия акт; но в същност работата не била тъй. Великото дело на Борис срещнало още в самото си начало големи пречки, които изпъкнали както при въвеждането на християнството в България, тъй и при уредбата на държавата според учението на новата вяра. Първата и най-страшна опасност се явила в онова наглед антихристиянско движение, което заплашвало да осуети цялото начинание на княз Борис. Ние тук разбираме известния бунт на болярите. Сведения за това движение ние почерпваме както от византийски, тъй и от западни извари, но известията в “От говорите” на папа Николай I от 866 г. на запитванията на Борис несъмнено са от първостепенна важност, понеже те са били записани според разказите на българските пратеници в Рим освен това те поради своите по-големи подробности дават възможност не само да се попълнят и изправят фактически известията на другите извори, но и да се разбере вътрешният смисъл на самото събитие. И наистина византийските автори се явяват в случая твърде кратки и при това разноречиви. Така Продължителят на Теофан съобщава за него следното: “След като се обяви в това [в божественото кръщение], той [Борис възбужда в целия си народ въстание; с помощта на няколко не мнозина души, като ги [въстаниците] победил, носейки в недрата си знака на кръста господен, и останалите не тайно, но съвсем явно по тяхно желание направил християни.” [1] От това

1. Theoph. Contin., ibid., p. 16417–25:

69 известие не личи нито кой собствено е въстанал, нито пък защо е въстанал, а също каква е била целта на въстанието и кои трябва да се разбират под “останалите”. Донейде по-ясно ни излага работата Скилица-Кедрин, който освен хрониката на Теофановия продължител имал под ръка и други извори. “Народните боляри, четем у него, като узнали за промяната на вярата изобщо, възбунтували се против княза и се стремили да [го] убият. Но той [князът], като се обърнал против тях с малцината, които били около него, предхождан от кръстния знак, принудил ги, поразени от неочакваността, да станат християни.” [2] При всичко че тоя автор се явява по-пълен и по-точен от другите византийци, все пак ние притежаваме фактически още по-подробно известие което се схожда доста с току-що приведеното. Това е разказът на реймския архиепископ Хинкмар, продължител на Бертинските анали от 861 до 882 г. [3] Ето какво той пише под 866 г.: “Българският крал (rex), който в предната година по вдъхновение божие, а също по внушение от личби и бедствия в народа на царството му бе намислил да стане християнин, прие светото кръщение. Недоволни от това, болярите въобунтували народа против него, за да го убият. И

2. Skyl.—Cedr., ibid., 11, p. 1532–7:

(в латинския превод на Скилица вм. последните две думи стои: eumque de imperio deiicere studebant).

Тук — nationis praefect, (Skyl.) е употребено вм. или . Cp. М. Соколов, каз. съч. стр. 233. Донейде е съкратено и изменено това място у Zonaras, ibid., IV, p. 527–32:

Също накратко съобщава и Theophylactus Bulg., ibid., § 34:

3. W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter, 6-te Aufl., Berlin, 1893, Bd. I, S. 295.

70 тъй всички, колкото бяха в 10-те комитата, събрали се около двореца му. Но той [Борис], като призовал името Христово, само с четиридесет и осем души, които останали предани на християнството, потеглил против цялата тълпа; и веднага, щом той излязъл от градските врати, явили се пред него и пред тия, които били с него [т. е. които държали неговата страна], седем духовни лица и всеки от тях държал в ръка запалена свещ и така вървели пред княза и пред ония, които били с него. На тия пък, които били въстанали против него, се показало, че върху тях пада голямо пламнало здание, а конете на ония, които били с княза — както се показало на противниците, — изправени на задните нозе настъпвали и ги тъпкали с предните. И нападнал на тях такъв страх, че те не могли да се приготвят нито за отбрана, нито за бягство; но като се прострели на земята, не могли да се помръднат. Князът предал на смърт до 52 души от болярите, които особено бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да се разотиде навредим.” [4] Макар тоя разказ на реймския архиепископ и да е имал извора си несъмнено така също от съобщенията на българските пратеници, които идвали в 866 г., както ще видим, при Людовик Немски да искат християнски проповедници, и поради това подробностите, с които е укра-

4. Bertiniani annales, pars III, sub an. 866. Pertz, Mon. Germ., t. 1, p. 473—474: Rex Bulgarorum qui praecedente anno, Deo inspirante et signis atque affictionibus in populo regni sui monente, christianus fieri meditatus fuerat, sacrum baptisma suscepit; quod proceres sui moleste ferentes, concitaverunt populum adversus eum, ut ilium interficerent. Quotquot igitur fuerunt intra decem comitatus, adunaverunt se circa palatium eius; ille vero, invocato Christi nomine, cum quadraginta tantum octo hominibus, qui erga christianam devotionem ferventes sibi remanserant, profectus est contra omnem illam multitudinem; et mox ut portas civitatis exiit, apparuerunt ei et his, qui cum eo erant, septem clerici et unusquisque eorum tenebat cereum ardentem in manu sua, sicque praecedebant regem et illos, qui cum eo erant. Eis vero, qui contra eum surrexerant, visum erat, quod magna villa ardens super eos caderet, et equi eorum, qui cum rege erant, sicut contrariis videbatur, erecti incedebant et cum anterioribus pedibus eos percutiebant; tantusque timer eos apprehendit, et nec ad fugiendum nec ad defendendum se praepararent, sed prostrati solo se movere nequibant. Rex autem ex proceribus, qui populum maxime adversus eum incitaverunt, interfecit numero quinquaginta duos, reliquum autem populum inlaesum abire permisit.

71 сен разказът, надали могат да се смятат за съмнителни с изключение на легендарния елемент, все пак от него се пораждат въпроси, които се представят донейде иначе, отколкото в папските “Отговори”. Преди всичко както византийските хронисти, така и Хинкмар съобщават, че въпросният бунт избухнал веднага щом станало известно, че Борис приел кръщението, т. е. щом християнството било обявено за господствуваща религия в държавата или поне вървял актът на народното покръщане. Обаче папата в 17-и отговор пише: “Като ни разказвате как сте направили да се покръсти целият ви народ, но как тия, които били покръстени, единодушно въстанали с голяма свирепост против вас, казвайки, какво вие сте им дали недобър закон, и дори искали да ви убият и друг княз да турят и как вие при съдействието на божествената сила, приготвени [да действувате] против тях, надвили сте от мало до голямо и сте ги хванали в ръцете си . . .” [5] От тия думи ясно става, че бунтът избухнал, след като народът или поне по-голямата част от него била иокръстена, па и самите въстанали били вече така също християни, следователно между покръщането на народа и бунта се изминало известно време, поради това последния ние отнасяме към началото на 866 г. После както у Скилица-Кедрин и у Хинкмар, така и в “Отговорите” папски болярите се явяват инициатори на бунта, защото те са най-много пострадали при усмирението на въстанието. По всичко се види, че те са успели да възбунтуват само една част от населението, и то само в известна местност около резиденцията на княза, защото иначе мъчно може да си представим как е могло да стане тъй скоро усмирението на въстанието. Поради това да се придава на тоя бунт всенароден характер, както би могло да се заключи от Теофановия продължител и Зонара, е недопустимо. Действията

5. Responsa Nicolai papae ad consulta Bulgarolum § 17 Migne, Patrol. lat., t. 119, col. 988. Igitur referentes, qualiter divina clementia christianam religionem perceperitis, qualiterque populum vestrum baptizari omnem feceritis: qualiter autem illi postquam baptizari fuere, insurrexerint unanimiter cum magna ferocitate contra vos; dicentes, non bonam vos eis legem tradidisse, volentes etiam vos occidere, et regem alium constituere, et qualiter vos, divina cooperante potentia, adversus eos preparati, a maximo usque ad modicum superaveritis, et manibus vestris detentos habueritis etc.

72 на бунтовниците, както явно свидетелствува Хинкмар, се ограничили пред стените на столицата на Борис — Плиска, следователно бунтът бил замислен вън, но близо до резиденцията на княза, вероятно в Североизточна България, дето българският елемент бил най-силен. Целта на бунтовниците била според Скилица само да свалят Борис, а според Хинкмар и Зонара да го убият и да си изберат друг княз, което се потвърждава и от папския “Отговор”. Вече тая крайна цел на въстаналите показва, че причините на самия бунт били твърде важни и при това такива, които засягали не само религиозното чувство към старата вяра, но и личните интереси на цяло едно съсловие. И наистина кои са били причините, които са предизвикали тоя бунт? Както от известията на византийците, тъй и от разказа на Хинкмар се ясно види, че тук са действували чисто религиозни подбуди: привързаността към старата вяра, а Зонара дори право отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава.” Обаче ние вече посочихме, че промяната на старата вяра не могла да бъде непосредна причина на бунта, защото както всички боляри, тъй и повечето от народа приема отначало безропотно християнството и вече след изминаване на известно време те повдигат бунт. Ако те се придържали така строго в старата религия, то незадоволството от новата вяра трябваше да избухне още при въвеждането на християнството. Разбира се, ние бихме могли да обясним първоначалното съгласие на болярите с неочакваността на самото събитие, както го представя патриарх Фотий в писмото си до източните патриарси, [6] обаче ако покръщането на българите било за патриарх Фотий и византийците неочакваност, то това надали може да се каже за самите боляри, а още повече за хунобългарските боляри, които се намирали в държавата и близо до самия княз и са могли да узнаят своевременно неговите намерения, желания и настроения. Освен това не ни е известно дали езическият култ е бил развит у българите в момента, когато се въвеждало християнството, така силно, че българските боляри да са били тъй ярко привързани към старата религия; напротив, необходимостта в приемането на християнството се съзнавала

6. Вж. по-горе, стр. 48.

13 не само от княз Борис, но и от всички ония държавни мъже, които искали да се запази целостта на държавата, особено в нейната славянска част, поради това, че немалко от българските поданици били вече християни и непрестанно са влияли върху другата част на населението, която оставала още в езичество. Най-сетне в предимствата на християнската вяра пред езичеството надали е имало някой да се съмнява във времето на Борис, което се доказва с това, че покръщането първоначално било прието без всякакъв отпор от страна както на населението, тъй и на болярското съсловие. И тъй не в “промяната изобщо на вярата” и не в “отстъпничеството от бащината чест и слава” трябва да търсим причината на болярския бунт, а някъде другаде. Н 17-и “отговор” на папата, както видяхме, от думите на българските пратеници се отбелязва, че въстаналите казвали, какво “князът им дал недобър закон”. Този протест от страна на бунтовниците ясно показва, че новата религия била враждебно посрещната не толкова от догматическа страна, колкото от каноническа. Недобротата на новия закон, на новата вяра се заключавала не в догмите на християнското учение, а в правилата, в задълженията, в наредбите, които предписвало това учение за всекиго, който носел името християнин, и в обществените и държавни реформи, които трябвало да последват след приемането на християнството. Това ще стане най-ясно, ако разгледаме кои са били ония боляри, които застанали начело на бунта. Хинкмар, както видяхме, отбелязва, че това били всички велможи (proceres) в десетте комитата, от които князът предал на смърт петдесет и двама, които най-вече бунтували народа. [7] Според 17-и “отговор” българските пратеници разказали на папата между другото и “как от тях [въстаналите] всички знатни (primates), особено висшите (maiores), били избити с меч заедно с целия им род, а пък средните или по-малките (mediocres seu minores) не претърпели нищо

7. Pertz, Mon. Germ., I, р. 483: . . . Quotquot (proceres) igitur fuerunt intra decem comitatus, adunaverunt se circa palatium eius (regis). Ibid, p. 474: . . . Rex autem ex proceribus, qui populum maxime adversus eum incitaverunt, interfecit numero quinquaginta duos.

74 лошо” [8]. Няма съмнение, че тук думата primates — знатни, които съответствуват на Хинкмаровите proceres — велможи, е употребена в родово значение, за да се обозначи висшето съсловие — болярството, а пък думите maiores — по-големите, по-важните, и mediocres seu minores — средните или по-малките, във видово значение, за да се покаже кои от тия primates са били избити и кои простени. И тъй от самия текст на папския отговор се види, че както maiores, така и mediocres seu minores еднакво принадлежали към primates, т. е. към болярското съсловие, което следователно се деляло на два класа: първият били maiores — висшият, и вторият — mediocres seu minores, т. е. средният между висшия и народната маса или по-малкия, по-долния клас. На тия два класа тъкмо отговарят термините от надписите и — боили и багаини, които, доколкото може да се съди по съдържанието на надписите, завземали разни придворни, военни и административни длъжности и се групирали около хана или княза. Към тия два класа се приброявали представителите на старите хунобългарски родове, родоначалниците на които взели непосредно участие в основаването и организацията на българската държава на Балканския полуостров и затова съставяли висшето привилегировано съсловие — хунобългарската аристокрация. Обаче думите на Хинкмар, че въстаналите против княза proceres, т. е. велможите, болярите от двата класа в 10-те комитати, т. е. отделни области, на които се деляла административно държавата, и то вероятно в Североизточна и Заддунавска България, ни подсещат да видим в тия боляри не ония, които в дадения момент заемали известни длъжности и се намирали около княза а ония, които не били на длъжност и живеели в своите земи, владения и чакали да ги повикат на служба или война, а това са били тъй наречените по-сетне — външни боляри, които обикновено образували опозиция на властвуващата болярска партия. [9]

8. Migne, Patrol. lat., t. 119: ... qualiter omnes primates eorum atque maiores cum omni prole suo gladio fuerint interempti; mediocres vero, seu minores nihil raali pertulerint. 9. За тях подробно вж. В. Н. Златарски, Кои са били вътрешни н външни боляри, в Юбилеен сборник в чест на С. С. Бобчев, София, 1921, стр. 45—57.

75 И тъй начело на бунта изстъпили членовете на хунобългарската аристокрация от двата класа, които принадлежали към опозиционната партия при княз Борис, а оттука ясно става защо те се явяват като реакционери при въвеждането на християнството. Преди всичко болярското съсловие като строго сключен и привилегирован клас в държавата най-малко и дори съвсем не могло да изпита чуждото влияние и главно влиянието на славяните и затова запазило своя азиатски характер в най-силна степен. [10] За него било много по-мъчно да се раздели с обичаите, нравите и вярванията на старата религия, отколкото народната маса, която поради потиснатото си социално-политическо положение, а още повече поради постоянните сношения с християните и под силното им влияние не могла да се отмит враждебно към новия режим, понеже християнското учение й обещавало значително подобрение. Обаче мъчното разделяне със старите нрави, обичаи и вярвания и нелесното приемане правилата и наредбите на новата вяра били само външни причини, които предизвикали у болярите незадоволство. Имало и други вътрешни, които по-съществено са засягали политическите им и съсловни интереси. Старите хунобългарски родове — болярството като отделен фактор в държавата, сполучили да придобият, както вече имахме случай да посочим, в течение на две столетия голямо значение и влияние в държавата. Това високо положение те дължали, от една страна, на самобитните си културни начала, които те въвели при основаването и организацията на държавата, а, от друга — на неустойчивото положение на централната власт през VIII век. За българските боляри било повече от ясно, че ако тия културни начала продължават да съществуват в първоначалния си вид, то те ще могат да удържат в ръцете си властта и силата, с която, те се ползували дотогава. Освен това болярите, както се види, били усвоили мисълта, че с унищожението на стария режим съществуването на държавата ставало невъзможно пред вид на постоянните стремежи на византийските императори да покорят, па дори да унищожат България, още повече, че в онова време бил в пълната си сила принципът, какво с религията била тясно свър-

10. М. Соколов, каз. съч., стр. 145.

76 зана политическата независимост, а пък промяната на вярата влякла подире си тъкмо противното. И наистина, когато Борис се решавал да приеме християнството, неговата цел била, както видяхме, не само да промени вярата, но и да реформира държавата в духа на новата религия, което се подтвърдява с това, че той искал от папата между друго и светски закони. [11] Тия реформи се изисквали не само от духа на новата религияг но и от разширението пределите на царството на югозапад, в областта на македонските славяни, когато трябвало да се определи положението на славяните и на представителите на славянските племена в социално-политическо отношение, като им се предостави право да вземат непосредно участие в управлението на страната и се установи изобщо положението им в държавата. Естествено, че с това се нарушавали правата и привилегиите на българските родове, които дотогава считали всички длъжности в държавния механизъм като достояние на своите представители, с други думи, болярството губило своя сключен характер и първенствуващо значение. Но особено чувствителен за българските боляри бил стремежът на Борис към централизация на властта в ръцете на княза и да подведе болярите чрез новата вяра под пълно подчинение спрямо държавния глава, за което ние вече говорихме при излагане на причините за приемането на християнството от Борис. Всичките сгоди, които е откривала новата вяра за Борис, първоначално болярите, особено от опозиционната партия, както се види, не са могли да схванат, макар че те несъмнено и преди това вече са чувствували и може би изпитали абсолютическите стремежи на княза; те могли да разберат всичките загуби за себе си след покръщането, когато Борис почнал да урежда държавата си в духа на новата вяра и по преподадените от нея закони. Това се потвърждава с обстоятелството, че бунтът избухнал не едновременно с въвеждане на християнството, а, както видяхме, през следната 866 г. И тъй бунтът на болярите, ако не изключително, то повечето и главно носел чисто социално-политически реакционен характер: промяната на религията е била за тях по-скоро повод, отколкото причина за смута. Че това е тъй,

11. Responsa, ibid., § 13, и тук по-долу, стр. 110 и сл.

77 говори фактът, че след оттеглянето на Борис от властта в 889 г. болярите, които успели да увлекат подире си и да подбутнат княз Владимир против баща му, се опитали още веднаж, макар и без успех, чрез съживяването на езичеството да си възвърнат предишното влиятелно положение в държавата. Но редом с тия чисто съсловни причини, свързани със самото положение на болярството в отношенията му към държавния глава, тук могат да се предполагат и външни политически причини за болярския бунт — подбуди от страна на франкския крал и западното духовенство. Наистина ние не притежаваме прави известия за чуждо, външно влияние в това събитие, но някои обстоятелства, при които болярският бунт е станал, ни дават основание да предполагаме нещо подобно. Вече това обстоятелство, че народната маса не е взела деятелно участие в самия бунт, че тук са действували главно и изключително само болярите от висшия клас, които са увлекли подире си и малките боляри, от една страна, а, от друга, че бунтът избухнал не едновременно с въвеждането на новата вяра, а след изминаването на известно време и при това между външните боляри, ясно показва, че болярите, решавайки се на такова смело и опасно за тях предприятие, без да разчитат на подкрепа отдолу, от страна на народа, сигурно са разчитали на някоя поддръжка отвън. В случая тая поддръжка е могла да дойде в даденото време само от франкската държава и от немския крал, който не по-малко е бил заинтересуван от покръщането на българския княз и несъмнено е имал свои хора в България, какъвто се явява например някой си презвитер Павел, за когото Анастасий Библиотекар казва, че българският крал заедно със своя род приел чрез него християнската вяра. [12] Но ако подобно твърдение не може да се приеме за вярно, защото, както видяхме Борис бил кръстен от гръцко духовенство, то едва ли може да се отрича, че тоя презвитер Павел наистина се намирал в България през времето, когато се е въвеждало християнството

12. Вж. Prefatio ad Interpretationem synodi VIII generalis. Migne, Patrol. lat., t. 129, col. 18: Si quidem cum rex Vulgarorum cum propria gente Christi fidem suscepisset per hominem Romanum, id est, quemdam presbyterum Paulum nomine, documentum atque mysterium propositum habuit a sede apostolica, non modo fidei regulam, sed et sanctae legis sumere disciplinam.

78 и, както се досеща Голубински, той ще да е бил изпратен от немския крал. [13] Освен това Людовик Немски заедно със своето духовенство, които били, както видяхме, още през май 864 г. сигурни, какво българският княз обещал да се покръсти, и то от западното (респективно немското) духовенство, след такъв един бърз преврат в политиката на Борис и при това във вреда на политическите и църковните интереси на Западната империя и църква надали биха се примирили тъй лесно със станалия факт. Както за папата, тъй и за франкския крал покръстването на българите от цариградската църква и преминаването им под политическото влияние на Източната империя били тежък удар за техните кроежи относно Балканския полуостров и те надали не биха се опитали отново да принудят Борис да се отметне от източната църква и империя. Като не намирал в дадения момент други средства, понеже му предстояла сериозна борба с Ростислав Моравски и другите среднодунавски славяни, Людовик прибягнал към подигане на вътрешни смутове, които се изразили в бунта на болярите, като успял чрез споменатия презвитер Павел да култивира между тях идеята, че с покръщането на българите от цариградската църква било свързано и политическото подчинение на България под византийския император [14]; твърде е за вярване, че Людовик обещал известна поддръжка на самите въстанали боляри. Че западното влияние намерило почва в България на първо още време след покръщането, показва самото отмятане на Борис от Цариград и обръщането му към Рим, което наскоро и последвало.

13. Е. Голубинский, Краткий очерк, стр. 239. М. Соколов, каз. съч. стр. 141, счита “такова заключение съвършено произволно: латинските летописи, които акуратно отбелязват всички случаи от сношенията на Людовик с българите, нищо не говорят за това”; но те също така не споменават никога нищо и за тайните планове и кроежи на немския крал и се ограничават само с официалните сношения, без да отбелязват за целта на тия сношения. В дадения случай западните летописци не споменават за тоя Павел тъкмо поради неговата неофициална мисия. 14. Че подобна мисъл се култивирала на запад, се вижда от следните думи на папа Николай, изказани в писмото му до архиепископ Хинкмар: Volentes quippe, nimiumque anhelantes, eosdem Bulgaros a beati Petri subiectione subducere, suosque imperio sub praetextu Christianae religionis callide subiugare, talia de sancta Romana Ecclesia. . . praedicant [Graeci]. Ep. 152. Migne, Patrol. lat., t. 119, col. 1153, B.

79 Когато болярите намислили да възбунтуват населението на Североизточна България и да въстанат против Борис, те едва ли се надявали, че ще успеят да произведат всенародна смута, защото това било невъзможно при голямото разширение пределите на царството, а главно защото още отначало между самото болярство имало разцепление — една част от него държала с Борис. Тяхната цел била, както видяхме, да убият Борис и да си изберат друг княз, който да бъде тям напълно послушен, а в това те главно разчитали на онова разбъркано и все още неопределено положение, в което се намирала България след покръщането. [15] Но и при все това въстаналите боляри не могли да се държат дълго. Доколкото може да се съди от данните, които по-горе приведохме, бунтът бил локализиран само около резиденцията на княза и бил потъпкан още в самото начало благодарение на твърдата ръка на Борис. Що се отнася до начина, по който бил потъпкан, при всичките едногласни известия на изворите, че бунтовниците били победени и унищожени с помощта на духовенството и на незначително число души, предани на Борис, а също и за душевното състояние на въстаналите, което описва Хинкмар, надали ще може да не се признае, че в тях има една част легендарност. Несъмнено Борис е искал да експлоатира случая, за да покаже чудодействената сила на християнския бог, като се въоръжил с кръста и турил духовенството начело на шествието против бунтовниците, но надали може да се допусне, че е последвало от страна на въстаналите такова бързо покорство, преизпълнено с такъв неописуем страх. Общото твърдение на изворите за неголямата войска, с която действувал Борис, се обяснява с незначителното число на въстаниците. Но от друга пък страна, като имаме пред вид свидетелството на папския отговор, какво бунтовниците “били победени от мало до голямо и изловени”, твърде е за вярване, че Борис разполагал с немалка сила и при това действувал твърде решително и безпощадно. Както и да било, но резултатът бил тоя, че бунтовниците били изловени и затворени и от тях по-знатните и влиятелни боляри били предадени на смърт заедно със семействата им, а “останалите не претърпели нищо лошо”. Според Хинкмар числото

15. Вж. по-долу, стр. 83 и сл.

80 на убитите възлизало до 52 души боляри; дали в това число са влизали изобщо всички убити — възрастни и деца, или това са били главите на семействата, не може да се установи; във всеки случай присъдата била произнесена без съд и, както се види, била изпълнена още при усмирението на бунта. Тая бърза, но жестока разправа с бунтовниците била извършена от Борис под различни влияния. Преди всичко тук той действувал под влиянието на личното отмъщение към висшето болярство, което се покушавало на живота му и в което той виждал най-опасните конкуренти във властта и противници лично свои и на династията си. Но твърде е за вярване, че подбудата да е идела и от външни страни: 1) от страна на останалите на Борис верни боляри, които не по-малко са искали съвсем да премахнат своите врагове и съперници за власт и влияние в държавата, още повече като знаем, че в България винаги имало враждуващи помежду си болярски политически партии, и 2) от самото гръцко духовенство, което вече с непосредното си участие в усмирението на бунта насърчавало княза и със своите съвети помагало в действията му против враговете както на новата вяра, тъй и на самата Византия, което било, разбира се, в негов интерес. Иначе явява се твърде необяснимо как то не могло да въздействува върху Борис и да попречи поне в убийството на в нищо непричастните и невинни болярски деца. Най-сетне в самото допитване на Борис, което той отправил в същата година към папата: не е ли направил грях с избиването на толкова души, проглежда явно желанието му да покаже пред папата, че това нещо не могло да му обясни гръцкото духовенство, защото и то несъмнено участвувало интелектуално в това дело. Изобщо трябва да се забележи, че тогавашното гръцко духовенство в България се явявало безпощадно в действията си спрямо противниците на християнството. Това най-ясно се види в отношенията му към пощадените бунтовници. Според Хинкмар излиза, че Борис пощадил само народната тълпа, която съдействувала на въстаналите боляри, като получил уверение, че тя ще остане вярна на новата вяра, а според 17-и отговор на папата била пощадена по-голямата част от въстаналите боляри, именно по-долният клас — багаините,

81 които не се ползували с голямо влияние и не представяли никаква опасност за спокойствието на страната. За тях е изрично казано, че те “не претърпели нищо лошо”, обаче от това не личи дали те били освободени от затвора. За това ясно свидетелствува 78-и отговор на папата, според който българските пратеници разказали на папата, какво “народът поискал да се подведат под разкаяние ония, които се били възбунтували, за да убият княза заради християнската вяра, а гръцките свещеници, които [според мнението на папата] били пришълци между българите, отказали да го приемат”, затова те питали “какво трябва да се прави с тях” [16]. Ако българските пратеници, от една страна, разказвали на папата в края на 866 г. за избиването на болярите като за факт свършен вече, а, от друга, питат как трябва да се постъпи с ония, които се били побунили против княза и изобщо как трябва да се постъпва с ония които веднъж се кръстили, а отпосле “не одобряват християнския закон” [17], то ясно е, че предлаганото от народа, но отхвърлено от гръцкото духовенство разкаяние се отнася към ония боляри, които не били предадени на смърт, но все още се намирали в затвора, защото народът искал да се подведат под разкаяние и след това да се пуснат на свобода. В този случай за нас е от първостепенна важност поведението на гръцкото духовенство, което и тоя път постъпило строго и отказало да изпълни волята народна, което ясно показва, че то оказвало немалко влияние върху княза и несъмнено вземало участие в присъдата на убитите боляри. Обаче ако виждаме, че българските пратеници стоварват пред папата всичката отговорност върху гръцкото духовенство за неосвобождението на въстаналите, но пощадени боляри, то надали ще трябва да мислим, че Борис бил непричастен в това дело и бил само

16. Responsa, ibid., col. 1008, § 78: Enarratis quod populus ille qui propter Christianam religionem ad occidendum vos insurrexere, poenitentiam agere voluerit, et sacerdotes illi, qui inter vos advenae sunt, hanc recipere recusarint: nunc autem requiritis quid de eis agendum sit. Вж. изданието и превода на Д. Дечев, Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите, София, 1922, стр. 82—83. 17. Responsa, ibid., col. 989, § 18: Scire vos voile significatis, quid de his, qui legem Christianam rеspuunt, agere dеbeatis. У Д. Дечев, пак там, стр. 34—35.

82 оръдие в ръцете на духовенството. Няма съмнение, че тая солидарност на княза с гръцкото духовенство в преследване бунтовниците произлизала от общността на интересите им: за духовенството било важно да се парализират всички елементи, които могли да разклатят по тия или други причини основата на новата вяра и заедно с това непосредното влияние на Византия, а за Борис — да отнеме всяка възможност за нова покушение върху живота му и изобщо да сломи влиянието на силните хунобългарски боляри; и едното, и другият гледали да спечелят време, докато се успокоят духовете в страната и народът свикне с новата религия и новото положение на работите в България. С потъпкването на болярския бунт, след който били покръстени и приелите, но сетне отказали се от новата вяра, се завършил актът за християнизацията на българите. Но с това обаче злото в новообърнатия народ не се премахвало, защото тъкмо в това време вътрешното състояние на България в религиозно отношение било крайно разбъркано. След покръщането на народа и обявяването на християнството за господствуваща религия Борис очаквал да получи нужната за държавата му църковна организация, която би се погрижила за правилното преподаване и здравата закрепа на християнството в страната. От Цариград, както изглежда, все още се бавили да дадат окончателна физиономия на новооснованата българска църква и да определят нейните права и юрисдикция поне начело с един епископ. [18] Това неопределено положение на българската църква дало добра почва, за да се напълни страната от проповедници на разни учения и народи. Така българските

Васил Н. Златарски История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)

Болярите през Втората българска държава

За българската аристокрация през Възраждането

Титли и инсигнии

Севастократор

Велик логотет-пръв министър, ръководи заседанията на Синклита Протовестиарий

Епикерний

Протесеваст

Протостратор

Протокилийник

Велики боляр

Видни български боляри

Великия болярски съвет днес

Българският Болярски Съвет на своя редовен върховен сбор излезе с изявление, с което благодари на Светия Синод на Българската православна църква затова, че не признава даваните без право и благословение титли "архонт". “Считаме, че с този акт е уважено исконното ни право за присъждане на благороднически титли и инсигнии в България”, заявяват от съвета. Единствено Българският Болярски Съвет, съгласно решение на Софийски градски съд, заедно с патентованите си права, може да удостоява с аристократични титли и инсигнии, се казва още в изявлениено. Агенция “Фокус” публикува пълния текст на решението на сбора на Великите боляри: 1. Благодарим на Светия синод при Българската православна църква, че не признава даваните без право и благословение титли "архонт" и считаме, че с този си акт е уважено исконното ни право за присъждане на благороднически титли и инсигнии в България. Напомняме на заинтересуваните, че единствено Българският Болярски Съвет съгласно решение на Софийски градски съд , заедно с патентованите си права може да удостоява с аристократични титли и инсигнии. 2. Поради извършените литургийни тайнства и дадените клетви в името на Господа Исус Христос и Светата православна църква , представляващи главна част от ритуала за получаване на благороднически титли и имайки предвид личните качества и заслугите на въпросните люде, съдейки по техните дела РЕШИ: Признава титлите "архонт" и "Рицар на светата гробница" , както и другите такива свързани с тайнството на християнството дадени в името на Светата православна църква и Българския народ , като ги обявява поименно за "БОЛЯРИ БЪЛГАРСКИ" за днес и век и веков и техните наследници: Негово Превъзходителство Архонта професор Иван Желев; Негово Превъзходителство Архонта Илко Йоцов; Негово Превъзходителство Архонта Слави Бинев; Негово Превъзходителство Архонта Димитър Велков; Негово Превъзходителство Болярина Константин Тренчев; Негово Превъзходителство Рицаря Йордан Соколов; Негово Преосвещенство Епископа Йоан , игумен на Роженския манастир; Негово Превъзходителство Болярина Богдан Пеев; Негово Превъзходителство Болярина Борис Николов. От днес 25 януари 2007 година Великия Болярски Сбор счита по-нататъшните коментари и насочени съмнения в правотата на носителите на титлата "Върховен пазител" за излишни и оскърбителни за Светата Православна църква и нейните пазители. Призоваваме всички миряни и духовници и целокупния български народ да се отнасят с почитание и титлоуважение към техни Превъзходителства БОЛЯРИТЕ БЪЛГАРСКИ. С мир или с меч България над всичко!

Негово Превъзходителство Севастократор Румен

Инструментариум

Болярски етюд

Ролева игра "Болярски съвет"

Библиография

1. В. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I ½, II, III. С., 1918, 1927, 1934, 1940 [II изд. С., 1970-1972]. История на България. Т. II, III. С., 1982-1983. 2. Архив на Български болярски съвет, 2007-2009