Беседа:Благой Ранов
Йордан Захариев - ярък изследовател на родния край
130 години от рождението на акад. Йордан Захариев - етнограф, фолклорист /2008г./
Навършиха се 130 години от рождението на член-кореспондента на Българската академия на науките, автор на няколко крупни научни изследвания за Кюстендилско - Йордан Захариев. Той е роден на 3 март 1877 г. в Босилеград (днес в Република Сърбия). След завършване на основното си образование учи в Педагогическото училище в Кюстендил. Две години учителства в родния си град и през есента на 1897 е вече студент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Отново е учител в родния си край, след това в Кюстендил. Директор е на непълната девическа гимназия, на смесената гимназия. През 1922 г. семейството му се преселва в Кюстендил.
Йордан Захариев е един от основателите и пръв председател на туристическото дружество „Осогово", председател на културно-стопанското дружество „Кюстендил", председател на читалище „Братство", уредник на градския музей, актьор... Този край го свързва с хората и с неговите бъдещи изследвания в етнографията, фолклора, социологията, диалектологията. Близо половин век Йордан Захариев проучва съзнателно и с възрожденски плам Кюстендилския край.
Предпочел провинцията, отказал асистентско място в Софийския университет, от уредник в етнографския музей в София, началник на средното образование в Министерството на народното образование, той прекарва живота си в Кюстендилския край, проучвайки неговия бит, култура и традиции. И както той самият казва в предговора на сборника за народни умотворения и народопис „Каменица": „...пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографските проучвания..."
Събираческата дейност е тежка, много деликатна, много време се изисквало за нея, склоняване към разказ, отваряне на душата на анкетирания. Пък и хората не били много словолюбиви и грамотни, те се срамували, притеснявали от битието си, от напуканите длани, които криели в скута си. Чувствали се като на изпит пред този солиден господин. Но търпението, ентусиазмът, благородството - изписани по лицето на този българин, предразполагали селяните да се отпуснат и непринудено да разказват за себе си, за рода си, за селото си. Те разказвали приказките на дедите си, пеели песните им. Канели го на християнските празници Великден, Лазарица, Коледа.
Първият том от неговите географско-етнографски проучвания „Кюстендилското Краище" излиза едва през 1918 г. "И след това се заредиха тогава нещастия след нещастия - изповядва той, - някои от които се струпаха и по моята глава: покрай другото изгубих и родния си дом, а заедно с това и материалната сгода да се отдаде човек на изучавания, свързани с тежки за това време разноски по пътувания... и едва през 1926 г. успех да се върна на „мирновременни" занятия".
И наистина вече през летните училищни ваканции на 1926, 1927 и 1928 г. Йордан Захариев започва проучвания на Каменица (малка географско-етнографска област, която се намира в най-югозападните покрайнини на България, между Осоговската планина на юг, границата със Сърбия и Македония на запад, планините Краище на север, Лисец планина на изток).
Точно тук, в сърцето на Каменица, се намира и моето родно село Бистрица, днес почти изчезнало. Един от най-добрите събеседници и сладкодумни разказвачи на Йордан Захариев в селото бил прадядо ми Рано Митрев. По спомени на роднини, през летните дни на 1927 или 1928 г. Йордан Захариев посетил селото да събира материали. Дядо Рано е бил на над 75 години, нямал слабост към земята, всичко оставил на синовете и дъщерите си, а той обичал да седи на гумното, край новата си къща, строена по европейски вид и да размишлява за живота и съдбините човешки. Той бил любопитен човек, знаел много песни, приказки и гатанки, едни си измислял и стъкмявал, други знаел и помнел от предците си, и винаги, когато имало събиране вкъщи: на християнски празник, кръщенка, той намирал начин да каже нещо и по този начин младите да знаят какво е било, как се е живяло.
На Йордан Захариев не му било удобно ей така да отклонява стария човек от задължения и често казвал: „Бай Рано, аз ще се разплатя с тебе, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство!" Дядо отговарял, че не иска нищо, само да се върши работа, да се запише това, що знае, за да се помни от хората и се предава нататък, защото „Човек е шумка, духне ветър, отнесе го".
От него Захариев записал няколко песни, 4-5 приказки, разкази за местни обичаи, заричалия, баяния и други. Дядо Рано бил щастлив, че е намерил човек, който с радост го слуша и разпитва. Не искал да чуе за армаган или някаква плата, казвал му кои са хората от селото и от околните села, които могат да му помогнат в „писаческата" работа.
Пропътувал съм до насита надлъж и шир тая отстранена погранична област, като съм се задържал в някои села по цяла седмица - пише Захариев. - Смея да кажа, че познавам и последното кътче на нашата покрайнина, познавам добре почти всички селяни, от които можеше да се вземат някакви сведения, да се съберат материали, успях да спечеля тяхното доверие и затова искрено и с обич разкриваха душата си пред мене..."
Веднъж Й. Захариев разказал на бай Рано как великият руски художник Репин рисувал картината „Запорожци пишат писмо до турския султан". В центъра на композицията има едно „смеещо се теме", на запорожец с гръб, но така било изразително, че зрителят веднага бил грабван от него. За да нарисува това смеещо се теме, на художника му позирали четворка картоиграчи, които правели така, че този с гърба към него винаги да печели. Репин плащал от джоба си.
По-късно дядо, впечатлен от разказа на Й. Захариев, често го разказвал, малко в приказен, преувеличен вид, че художникът дал торба жълтици, за да нарисува запорожеца. А те го питали: А ти какво получи? „Акъл, деца, акъл - он с пари не се купува!"
След „Краище" (1918) Йордан Захариев издава „Каменица" (1935), "Пиянец" (1949), „Кюстендилската котловина" (1963), има и много други публикации.
Някои често задават въпроса за саможертвата на учения и изследователя, етнографа, фолклориста, който предпочита за поле на творческа изява родния край, провинцията, а не уютния кабинет в Министерството на образованието или в Софийския университет. И ако трябва да обобщаваме, то научният подвиг на Йордан Захариев би бил немислим без обичта към родния край.
Благой Ранов
ВАСИЛ ПИГОВ – МАЙСТОРЪТ НА КЪСАТА САТИРИЧНА ФОРМА
Безкрайно съм благодарен на съдбата, че ме срещна с човека и твореца Васил Пигов. През есента на 1968 година като студент в учителския институт в Дупница имах щастието да се запозная с него и в продължение на дълги години да бъдем приятели. Той не парадираше с известността си, нито демонстрираше някакво грандоманско самочувствие. Въртяхме се край него една малка тайфа студенти- опитващи се да пишат и рисуват. Той беше сладкодумец, понякога ни поучаваше, караше ни да прочетем този или онзи автор и провокираше у нас страст към изкуството. Помня, че тъкмо бе излязла книжката на Радой Ралин – “Люти чушки”, тиражът бе доста малък, но успях да си купя чрез съпругата на Пигов, която бе книжарка. Книгата на Радой Ралин излезе от пловдивското издателство “Хр.Г.Данов”, а след нея трябваше да излезе третата книга на Пигов с малки басни. Спомням си, че я имаше в каталога, но сатирата в “Люти-те чушки” не бе по нрава на властта и всички сатирични и хумористични заглавия заложени в издателствата бяха спрени. Но книгата на Пигов не излезе изобщо.
Доколкото знам и от разговорите ни, през 1963 година излиза първата книга на Васил Пигов с малки басни в издателство “Български писател”, две години по-късно същото издателство пуска и втората му книга – “Малки басни”, редактор е Иван Бурин, а художник Борис Димовски. През 1983 година излиза и малката книжка-веселушка “Салатка от копривка” за деца на издателство “Български художник”.
Малките басни и епиграмите-басни на Васил Пигов намират почитатели и в чугбина - превеждани са на руски, испански, немски, украински езици.
Васил Пигов е роден в село Рила, сега град, на 25 декември 1925 година. Баща му Владимир Пигов бил манифактурен търговец, а майка му Екатерина Минева се грижела за четирите деца - две момчета и две момичета. Основното си образование Васил Пигов завършва в село Рила с отличие . За да получи по- добро образование баща му го праща да учи в столицата, където се записва в Трета мъжка гимназия и я завършва успешно през 1946 година. Още същата година, през есента, той се записва студент в Софийския университет “Св. Климент Охридски“ – специалност “Право”. Но през 1949 година е принуден да напусне – обявен е за неблагонадежден. Политическото провинението на бъдещия млад юрист било, че е син на търговец - „рилски капиталист”, дребен манифактурист от рилското корито.
Отбива редовната си военна служба в трудово поделение. Тук се запознава с Радой Ралин и заедно носят несретата на трудовашкия пагон, но тяхното запознантство носи и началото от едно творческо приятелство. Тук се раждат безброй войнишки скечове, пародии, „мръсни” поеми-само за войнишки уши.
и където започва да пише скечове, епиграми и малки сатири, Пигов се установява в Станке Димитров /Дупница/ и изцяло се отдава на писателска дейност. Сътрудничи на местния и централен печат със своите сатирични творби – епиграми, хумористични стихотворения, басни. Негови произведения са печатани във вестниците: “Стършел” , “Труд”, “Народна младеж”, “Кооперативно село”, “Учителско дело”, в списанията: “Младеж”, “Читалище”, “Наука и изкуство”, “Художествена самодейност” и много други.
Освен с малките си басни, написани с изящен и точен език и остро социално перо, Пигов създава късата епиграма-басня, която достига само до една дума. Например: Възмутената муха
/- Нахал!
Литературната критика посочва Васил Пигов като майстор на малката басня-епиграма и го утвърждава като талантлив и много оригинален баснописец. Той също е първоначалник на моностиха в българската литература, да си спомним възмутената муха!
В Речника на литературните термини издание на “Наука и изкуство” от 1973 година в статията за б а с н я т а намирам: “Някои съвременни баснописци се стараят да внесат в баснята много по–голяма стегнатост, синтетизъм и лаконичност, като съчетават в облика й особеностите на епиграмата. В Съветския съюз, /Русия/ в тази насока работи С. Смирнов /”Сто кратки басни”/, у нас – В. Пигов /”Малки басни”/. В увлечението си да създават съвсем кратки басни тези автори понякога стигат до крайности. Например баснята на В.Пигов “Кратуната възкликва” се състои от две думи- “Изящна тиква”! Очевидно е, че в такива творби чрез стремежа към оригиналничене се обединяват случките и образите и баснята като литературен вид губи много от своята специфика.”
Тридесет години по-късно, днес, творбите на тези автори на малката басня-епиграма, първомайстор, на която в българската литература е Васил Пигов, не са станали нито скучни, нито образите са обеднели, нито случките са станали статични, сухи, бледи, нито новосъздадената литературна форма е изхвърлена от употреба. При Пигов баснята е написана в стихотворна форма, при нея липсват двата основни момента, които личат във класическата форма да се очертават двете части: кратко нравоучително и иносказателно съдържание, поука и афоризъм в края на творбата. В новата басня-епиграма авторът достига до висока синтетичност и лаконичност на изказа и тя звучи като кратка епиграма, но хем е епиграма, хем е басня и най вече нов литературен жанр.
Правеше ми впечатление от творческата работилница на Васил Пигов, че върху една творба той работеше с дни и седмици. Мразеше многословието и често казваше: “Какво е това ? Он рече, той каза…! Пиши кратко и ясно- право на адресанта”
Темите вземаше и черпеше от живота край себе си. Острото му сатирично око веднага улавяше и запечатваше събитието. Само един жест, една дума бяха достатъчни сатиричното му въображение да се задейства.
Спомням за един негов пишещ брат от Дупница, с когото често имаха творчески пререкания. По време на едно литературно обсъждане на нова книга, епиграмажията надълго и нашироко възхваляваше поетеса, но така, че след като си седна нищо не остана в главите ни. И Пигов веднага остро заключи: Бръмбар! След няколко седмици прочетох в централен вестник епиграмата-басня:
Бръмбар,
отличителни черти
бръмчи
и друго не личи.
В акростиха бе изписано името на жертвата.
Васил Пигов бе страшно скромен човек, не обичаше помпозните срещи, официалните софри, мразеше празнодумците и ласкателите, ненавиждаше хората с професионална гърбица. Не обичаше светлините на прожекторите, не искаше да го венцехвалят. Той знаеше своето място в живота, знаеше какво прави и следваше твърдо пътя си. Край него и чрез него израснаха в изкуството – много поети, художници, журналисти, музиканти. Той се гордееше с това, те го обичаха като свой баща и талантлив учител.
Той не промени нито дума, нито ред в своите творби, за да се хареса на някого и най-вече на властта, на разните редактори на вестници и издателства.
И като Сократ той изпитваше голямо наслаждение, ако на масата си има парче сирене, шепа маслини, чаша червено вино и умен събеседник. Скромно построи живота си и скромно го изживя, но оставеното от него ново начало в литературата тепърва ще намира своето място.
Васил Пигов почина на 27 март 2001 година.
Благой Ранов