Беседа:Балванска битка
Истината за балванската битка
Д-р Николай ИЛИЕВ
На 20 април 2004 г. се събирахме на приятен разговор приятели и познати пенсионери, моят приятел Петко Огойски, виден земеделски деятел, ме запозна с Йордан Неделчев Петров от с. Вишовград, Великотърновски окръг, по прякор Дучето, живеещ в София. В този ден нашата група коментираше събитията преди и след 9 септември 1944 г., говорехме за горяните и шумкарите и стигнахме до така наречената Балванска битка. Битка страхотна била, както я описваха комунистите след 9 септември 1944 г., земята се тресяла и кънтяла от пукотевицата, самолети атакували шумкарите и сипели бомби върху тях, а те с небивал устрем громели “фашистите”- жандармерията и войската, които ги били обградили.
То не бяха книги на тази тема, то не бяха хвалебствени предавания по радиото и телевизията, тържества и пр., филми и картини, които възвеличаваха този шумкарски “героизъм”.
Сътворени от комунистическата власт, единствено за промиване мозъците на подрастващото поколение и за създаването на един мит, на една героика, която никога не е съществувала, но упорито втълпявана сред нашата общественост.
Бай Йордан, така му викаха, като видя, че аз проявявам известен интерес към тези събития, които той ни описваше като участник и очевидец и още повече, като разбра, че съм роден във Велико Търново, извади от сакото си няколко печатни листа и ми ги подаде с думите: “Докторе, ето в тези няколко страници аз съм описал като участник, войник тогава, тази Балванска битка, какво всъщност е представлявала. Но да знаеш, тя никога не е съществувала. Ако искаш, използвай ги и публикувай! Дадох ги и на още някой, но мисля, че нищо не стана. Взех ги с удоволствие, като го накарах да ги подпише за достоверност. Той направи това, подписа се, като сложи датата 20 април 2004 г. И аз нищо не направих до този момент. Само при едно отиване в Търново през 2006 г. спрях при с. Балван и с един мой приятел отидохме да разгледаме мемориала, който е издигнат там, в чест на тази “велика” битка и да направя някоя и друга снимка.
Мемориалът е изграден на едно възвишение, на около 100-тина метра от магистралата, в края на селото, върху оформена, кръгова площадка с циментови алеи, стъпала и пр. А на циментови табели, около 30 на брой, от двете страни на алеите, бяха изписани имената на убитите в тази битка шумкари. Прочетохме даже и името на Митко Палаузов и на майка му, но доколкото си спомням, те бяха убити на съвсем друго място. Самият паметник представляваше един циментов монумент. На около два метра висок квадратен постамент се виждаха няколко щумкари, като единият от тях, изправен, стреляше с пушка сякаш продължаваше битката. Но за да не бъда голословен, оценявайки историческата стойност на този ръкопис, го предоставям на вниманието на читателя с незначителни съкращения. Спазвайки хронологията на събитията, така както са в спомените на бай Йордан, без каквото и да било изменение или допълнение от моя страна.
“На 30. III.1944 г. около 19 ч. се състоя тъй наречената тогава Балванска битка в землището на с. Ново село в близост до с. Балван, Великотърновско, където бяха убити трима български войници, от които единият беше фелдфебел-школник, отбиващ редовната си военна служба от набор 1923 г., родом от с. Мусина - Великотърновско, отдельонен командир на картечна рота от Великотърновски 18-и полк, която при обхода си да търси шумкаджиите, се натъква на шумкарска група от около 15-16 души. Взводът се е състоял от 24-25 войници.
Около 03 ч. на 30 март 1944 г. по тревожен сигнал беше разбудена нашата дружина (тъй като 18-и полк по това време беше на турската граница в района на р. Факия) и към 04,30 ч. в пълна бойна готовност ни натовариха на покрити с бризент камиони марка “Опел”. Моят взвод беше в третия камион от свързочна рота, а другите два камиона - в единия беше взводът от картечна рота, а в другия - взвод от втора или трета рота.
В 05 ч. потеглихме в посока с. Балван. Нашият камион от 24 войници с взводен командир Илия Велчев от гр. Павликени (мой съученик от Павликенската гимназия) беше седнал при шофьора, а при нас беше от по-нисшите чинове - ефрейтор Костадин Ранков. Другите камиони не видях къде се отбиха, а ние бяхме разтоварени в с. Емен - малко селце на 4-5 километра от моето родно село Вишовград. Фелдфебел-школникът Велчев ни строи в редица по трима. Излязохме от малкото селце и се отправихме през нивите по пътища, обрасли с храсти, защото нивите бяха леко замръзнали отгоре и рискувахме да се изкаляме, и вече изгряваше и слънце. Беше вече към 7 часа, сняг нямаше. Стигайки в края на моето село Вишовград, фелдфебел Велчев ни строи по трима и когато излязохме в горния край на селото, видяхме майката на ефрейтор Костадин Ранков, която като ни видя, извика: “Мар, ала моя Косю! Ала, и Дучето” - такъв беше моят прякор, а аз се казвам Йордан Неделчев. Но фелдфебел Велчев не ни разреши да разговаряме, като само й каза да отиде и да каже на мама, че отиваме да търсим и да гоним шумкарите (така ги наричаха хората тогава), а не партизани, както те се кръстиха след 9. IХ. 1944 година. Излязохме от селото и се отправихме към местността “Драчево” близо до даймата на Бацоулу Петко (професионален овчар) - празна, някъде около 9-10 часа. Пекна и топло слънце. Съблякохме шинелите. Фелдфебел-школникът ни беше разпределил на 4 групи по 6 войници. Накладохме огън от сухи съчки от плетовете. Почнахме да ядем препечен хляб и сирене. Имаше и твърд мармалад. Фелдфебел-школникът Велчев заедно с един от нашите войници се върна в моето село, където в една отделна сграда в двора на училището се беше настанил щабът с дружинен командир майор Филчев и адютант фелдфебел-школника Еленски. При нас остана ефрейтор Рашков и за негов помощник аз (Дучето). Велчев ме познаваше от Павликенската гимназия от 1937 г., с когото бяхме приятели и съученици в една паралелка, който имаше доверие в мен като легионери. Към 13 часа се върнаха и казаха, че майор Филчев бил наредил да претърсим един горист дол “Дълбоки”. Там още като ученик в прогимназията, а и като дете по ръкоделие правехме лъжици и солници с койгуч и други предмети, а през месец септември, когато започнем училище, ходехме да ловим раци. Това беше една пропаст, от която трудно излизахме. Отгоре по скалите беше обрасла с люляци . Велчев вероятно имаше карта на местността и ме попита, познавам ли района, който отстои от мястото, където бяхме застанали на около 3 километра. Аз му казах, че не само я познавам, но отгоре между люляците има храсти и поляни и там пасем кравите и че съм обходил тази пропаст “Дълбоки”, и че сега е зимно време, влажно е и ако влезем, не само че няма да намерим шумкаджии, но ще измръзнем и няма да можем да излезем. Това е истинска джунгла. И ако има шумкари, ще ни изловят и ще ни избият. Това му казах насаме, без да чуят другите войници и още, че познавам козите пътеки и ще водя взвода по тях, а той да рапортува, че сме я претърсили, защото му поставили задача, че като я претърсим, да се установим в лозята на село Бяла Ряка. Стигнахме до лозята, които отстояха на 4-5 километра от “Дълбоки”. Това беше към 5-6 часа след обяд. Познавах майката на Белю Дафинов от Бяла Ряка, който е наш съученик от Павликенската гимназия. Той имаше брат, който беше съден в гр. Варна по процеса на Антон Пруткин, за подпалването на цистерните (1942 г.). Него не го осъдиха на смърт, а през 1943 г. ходихме с моя вуйчо у тях, за да видим как върви строежът на язовир “Росица” и вуйчо й каза, че синът й отървал “смъртната присъда”. Това разказах на Велчев и му казах, че искам да отида при нея да купя вино с десет манерки. Събрахме 200 лв. и Велчев разреши. Отидох и предложих 200 лв. Тя напълни 9 манерки с вино и една с ракия. Върнах се в лозята, които отстояха на 700-800 метра от селото, но моето отделение го нямаше. Уплаших се да не злепоставя Велчев. Поколебах се и си обясних, че не е възможно да са се върнали към село Вишовград, което отстои най-малко на около 12-13 километра. Вече се здрачаваше. И с риск тръгнах към с. Калугерово на около 3 километра. Навлизайки в селото, чух: първи, втори, трети..., че броят войниците и забелязах в здрача майор Филчев, но аз гледам зад един двор да ме забележи Вълчев, който не е спокоен. Но за радост той ме видя, махна с ръка и се присъединих в строя. Не зная дали майор Филчев забеляза. Натовариха ни на камиона, майор Филчев замина на някъде. Стигнахме в село Идилево - Севлиевско или Габровско. Там на осветения площад бяха строени много войници и жандармерия. Имаше и един генерал (не помня кой беше Янчев или Русев). Правят проверка и броят всички. Велчев ни каза, че трябва по тъмно в разгърнат строй да стигнем до с. Гостилица. По дългия път ефрейторът Костадин Ранков капна от умора и ние по-яките на смени го носихме, докато си почине. Вървяхме по каруцарските пътеки. Стигнахме до училището на село Гостилица, където се настанихме. Чиновете бяха прибрани. Разположихме се и извадихме манерките с виното и ракията. Изведнъж адютантът на майор Филчев ме извика в канцеларията. Аз се уплаших да не би да е за това, че съм се отлъчил, когато ходих за виното, и че злепоставям Велчев, който ми беше разрешил. А то какво се оказа, че ме викал да ми даде колет, който майка ми изпратила - един самун хляб, една буца сирене, шише вино и една варена кокошка. След това започнахме големия пир - “ пир по време на война” с шумкарите. След като беше пресушена последната манерка, всички заспахме на пода.
Сутринта станахме и потеглихме на север. Насреща ни иде една военна каруца. Кара я един войник, който спря каруцата и ние видяхме 3 (три) трупа с войнишки шинели и 1 шумкаджия, общо 4 трупа, като шумкарят беше най-отдолу, с глава окървавена, виси назад на стърчушката. Войникът каза: “Снощи стана голяма беля. Убиха двама наши войници - мерача и подавача на картечницата “шварц-лозе” или “максим”. Фелдфебел-школникът зае позиция зад убитите (зад картечницата). Шумкарката ползваше закритието в храстите на горичката и застреля и него, а ние бяхме на голата поляна на открито. Когато стрелбата спря, шумкарката постоянно викаше: “ Войници, елате с нас. Не служете на фашистите. Ние сме от народа и ще изгоним германците” и тем подобни лозунги. После продължи да разказва за случилото се: “Нашият ефрейтор нареди да заградим горичката, а стана тъмно, но ние се изплашихме. Въпреки това ние заградихме горичката и дежурехме до разсъмване. След това претърсихме гората. Там заварихме убития шумкар и един ранен на когото викаха “Доктора” със санитарна чанта, а също и една жена шумкарка, жива, но не беше ранена, които се предадоха и ги откараха някъде, а сега аз карам убитите войници в Търново. Те ви водят там - има караул”.
Ето това е тя Балванската битка - убит един шумкар, един ранен - “Доктора”, и една жена шумкарка, която не беше ранена, а от страна на войската - двама редови войници и един фелдфебел-школник, общо трима души.
Когато се прибрахме в казармата, разбрахме, че от щаба са изпратили взвод в с. Мусина, родното село на убития фелдфебел-школник, за да отдадат почит със стрелба, а за двамата убити войници не научих какво е станало после.
По-късно разбрахме, че на 29 март, към 10 часа, преди обяд, горският от село Кална Курия е открил шумкаджии на една поляна, като се препичали на слънце. Те не го забелязали и той отишъл в селото и обадил в общината, че забелязал групата отдалеч. От общината съобщили в Севлиево, откъдето дошла жандармерия, но тя не ги заварила там. Дошла и войска от Севлиево, но никъде не ги открили. Тогава съобщили в Горна Оряховица в летището, откъдето да изпратят самолет и да прегледа района (самолетът не е въоръжен). Открили ги в тази малка горичка (рядка) близо до Ново село. Най-близо се оказал в този район взводът от картечна рота, която пристигнала в полуздрач към 19 часа.Това е истината, другото са измишльотини.
Сега ще ви опиша какво писаха във вестник “Работническо дело” през 1984 г. по случай 40 години от Балванската битка. На 30 март 1984 г. някой си Карапенев писа следното: “Бяха употребени бойни самолети по двойки, които стоварваха бомбения си товар. Беше снежна буря. Бяха убити офицери и подофицери - служители във фашистката армия. Там загинаха: Ненко Илиев, Ефтимов” (мисля, че беше Борис) и други имена. Аз бях изрязал този пасаж от вестника, но някъде съм го изгубил или ми го откраднаха. По-нататък същият Карапенев пише: “Иван Райков беше и тежкоранен. Другарите му се простиха с него, защото не можеха да го носят със себе си. Насреща му се изправи огромна армия и жандармерия (около пет хиляди). Той пръв стреля срещу тях. Войниците отказаха да стрелят срещу него и той успя да се спаси и се свърза с Градския комитет на партията в Габрово…!”
Впоследствие научих, че Иван Райков написал книга за геройствата си, най-вече в Балванската битка. Не съм я чел, но съм сигурен, че е пълна с фалшификации. А на каменните плочи край село Балван са изписани имената на повече от 15-16 убити шумкари в Балванската битка, а в действителност е убит един шумкар и трима войници от 18-и полк, Велико Търново
Започнете дискусия за Балванска битка
Беседите са мястото, където се обсъжда как съдържанието на Уикипедия да се подобри. Можете да използвате тази страница, за да започнете дискусия с други за това как да подобрите Балванска битка.
