Ани Райх
| Ани Райх Annie Reich | |
| австрийски психоаналитик | |
 | |
| Родена | |
|---|---|
| Починала | |
| Националност |  Австрия |
| Учила във | Виенски университет |
| Научна дейност | |
| Област | Психология |
| Семейство | |
| Съпруг | Вилхелм Райх (1922 – 1933) |
| Ани Райх в Общомедия | |
Ани Райх (на немски: Annie Reich, по баща Пинк) е австрийска лекарка и психоаналитик.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Родена е на 9 април 1902 година във Виена, Австрия, трето дете на Тереса Сингер и Алфред Пинк. През 1921 започва да учи медицина във Виенския университет и завършва през 1926 г. По време на следването си, тя започва и обучителна анализа с Вилхелм Райх. Анализът е прекъснат след шестия месец, защото двамата се омъжват през 1922 г. По-нататък Ани Райх започва анализа с Херман Нунберг и Ана Фройд. През 1928 става член на Виенското психоаналитично общество. През 1930 г. се мести в Берлин и става член на Берлинското психоаналитично общество.
През 1933 двамата се разделят и тя заминава за Прага, където подпомага да се създаде психоаналитично общество. През 1938 г. се омъжва за Томас Рубинщайн и емигрира с него и децата си в САЩ, където влиза в Нюйоркското психоаналитично общество. Между 1960 и 1962 е негов президент.
Умира на 5 януари 1971 година в Питсбърг на 68-годишна възраст.
Теоретичен принос
[редактиране | редактиране на кода]След ранна публикация за успешното лечение на параноя (1936), Райх прави проучване на женското сексуално подчинение по отношение на идентифицирането с висшето тяло на партньора (1940).[1] Тя се връща към темата след войната, с изследване на избора на нарцистичен обект при жените, което тя вижда като водено от това, което тя нарече „нарцистична нужда“, от своя страна продукт на нарцистично нараняване в детството.[2] Липсата на самочувствие бива преодоляна чрез идентификация с доминиращ партньор от мъжки пол.
Райх изследва друг път за справяне с проблемите на самочувствието в изследване на гротескния хумор. Като се подиграва с недостатъците на собственото си тяло, главната героиня успя едновременно да атакува околните.[3] [По този начин тя успява временно да отблъсне осъждането на собственото си строго суперего, в борба, която обаче трябва непрекъснато да се подновява, и чийто случаен провал довежда до дълбока депресия.[4] Интересът на Райх към такова ранно увреждане на самочувствието я прави работен мост между психологията на егото и собствената си психология.[5]
Райх също допринася за техниката на психоанализата, по-специално за контратрансфер и за прекратяване на терапията. Тя повтаря класическия възглед за контратрансфера като проекция на минали нагласи и чувства на анализатора върху пациента [8], в противовес на интерактивния възглед, след което излезе на преден план на контрапреноса като разкриващ нещо за пациента: методологическото предизвикателство, което тя представени за разграничаване между двете все още остава убедителна.[6] Тя предупреждава също, че дори след анализ на преноса, анализаторът все пак ще се появи „като човек, надарен със специална сила, специална интелигентност и мъдрост ... като участник във всемогъществото, което детето приписва на родителите“[7] – проблем който може да бъде излекуван само с изтичането на времето след прекратяването.
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Reich, Annie. (1929). Zur Frage der Sexualaufklärung. Zeitschrift für psychoanalytische Pädagogik, 3, 98 – 100.
- Reich, Annie. (1973). Psychoanalytic contributions. New York: International Universities Press.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Fenichel, Otto. The Psychoanalytic Theory of Neurosis. 1946. с. стр. 448, 353 и 646.
- ↑ Rothstein. The Narcissist in Pursuit of Perfection стр. 30-1. 2014. с. стр. 30-1.
- ↑ Callow, Simon. Charles Laughton. 2012. с. стр. 295.
- ↑ L. Feinberg. The Satirist. 1963. с. стр. 213-4.
- ↑ Schafer, Roy. Tradition and Change in Psychoanalysis. 1997. с. стр. 19.
- ↑ P. Casement. Further Learning from the Patient. 1990. с. стр. 177.
- ↑ Quoted in Janet Malcolm. Psychoanalysis: The Impossible Profession. 1988. с. стр. 153-4.
