Ани Виванти

Ани Виванти
Annie Vivanti
	Ани Виванти Annie Vivanti
италианска поетеса и писателка
Родена	Анна Емилия Виванти 7 април 1866 г. Лондон, Обединено кралство Великобритания и Ирландия
Починала	20 февруари 1942 г. (75 г.) Торино, Кралство Италия
Погребана	Торинско монументално гробище, Италия
Религия	Католицизъм
Националност	Италия
Работила	писателка, поетеса, драматург
Литература
Период	1890–1933
Жанрове	любовен роман
Повлияна	Джозуе Кардучи
Семейство
Баща	Анселмо Виванти
Майка	Анна Линдау
Съпруг	Джон Шартър
Деца	Вивиен Шартър
Уебсайт	Страница в IMDb
	Ани Виванти в Общомедия

Анна Емилия Виванти, наречена Ани Вивàнти (на италиански: Annie Vivanti), е италианска поетеса и писателка, авторка на произведения в жанровете съвременен и любовен роман.

Живее и работи в различни култури. Тя е ексцентрична писателка, човек с многостранни интереси, героиня на интелектуалния и социален живот на много страни. Майка е на детето чудо Вивиен Шартър – забележителна цигуларка.

Биография и творчество

Емилия Ана (Ани) Виванти е родена на 7 април 1866 г. в Норуд, Лондон, Англия като дъщеря на Анселмо Виванти, патриот от стар еврейски род от Мантуа, и на Анна Линдау, немска писателка, сестра на известните писатели Паул и Рудолф, от важно немско семейство. Има двама по-големи брат, както и една сестра. Баща ѝ – последовател на идеалите на Джузепе Мацини намира политическо убежище в Англия след бунтовете в Мантуа през 1851 г. и става известен търговец на коприна.

Ани Виванти израства в Италия, Англия, Швейцария и САЩ. Получава образование за учителка по пеене и езици. Обучавана е от италианския поет Джозуе Кардучи. След кратък опит като театрална художничка влиза в литературата със стихосбирката си „Лирика“ от 1890 г., издадена в Италия с предговора на Кардучи. Тя веднага ѝ носи огромен успех сред читателите и свърза името ѝ с това на великия италиански поет, към когото Ани храни силно чувство до смъртта си.

През 1891 г. публикува първия си роман – „Марион- творец на кафене-концерт“ (Marion artista di caffè-concerto).

През 1892 г. се омъжва за ирландеца Джон Шартър, бизнесмен и журналист, и в продължение на почти 20 години живее в Англия и САЩ. В този период пише само на английски език, предимно за списания и театрални постановки. Оттози период са късите ѝ разкази Perfect (1896), En Passant (1897), Houp-là (1897), A fad (1899), романите The Hunt for Happiness (1896), Winning him back (1904) и пиесите That man (1898) и The ruby ring (1900). В Италия тя сякаш е напуснала литературата, с едно единствено изключение – пиесата La rosa azzurra („Синята роза“), представена в театъра между 1898 и 1899 г. – единственият ярък провал в успешната ѝ кариера, никога непубликувана.

През 1900 г. започва нова глава от живота ѝ. Дъщеря ѝ Вивиен (25 юни 1893 – 1 септември 1941) е дете чудо на цигулката и скоро се превръща в аплодирана международна знаменитост. Успехът ѝ дава нов тласък на писателската кариера на Виванти с разказа „Истинската история на едно дете чудо“ (The True Story of a Wunderkind) от 1905 г., а след това и с романа „Поглъщащите“ (The Devourers / I divoratori) от 1910 г., излязъл в Италия през 1911 г. С този роман Виванти се завръща след 20 години, за да доминира на италианския издателски пазар. От този момент нататък до края на 30-те години писателката се радва на непрекъснат успех с романи като „Circe“ (1912), Vae victis! (1917), Naja tripudians (1920), Mea culpa (1927), сборници с разкази (Zingaresca, 1918; Gioia, 1921; Perdonate Eglantina, 1926), пиеси (L'invasore, 1915, Le bocche inutili, 1918), произведения за деца (Sua altezza, 1924; Il viaggio incantato, 1933); пътни репортажи (Terra di Cleopatra, 1925). Нейните творби винаги са придружени от забележителен международен успех сред читателите и критиците, преведени са на всички европейски езици и са рецензирани от големи имена в културата като Бенедето Кроче (който ѝ посвещава две критични есета в първия и шестия том на „Литературата на Нова Италия“) и Джузепе Антонио Боргезе в Италия, Жорж Бранд, Ярослав Връхлицки, Радо Антал и Пол Хейзе в Европа.

Произведенията на писателката не принадлежат към определен литературен жанр. Макар и избрала Италия за своя родина, тя се чувства гражданка на света и е неуморим пътешественичка. Творчеството ѝ варира от любовните драми, лирическите и исторически разкази, до трагичните последствия от войните и националните каузи. Живяла и работила в различни култури, тя е ексцентричен писател, придаващ многопластов характер на своите герои, които присъстват в интелектуалния и социалния живот на много страни.

По време на Първата световна война защитава каузата на Италия в различни английски вестници, а след нея подкрепя политиката на национализъм на Бенито Мусолини и зараждащия се фашизъм. Заедно със своя съпруг, който е активист на Шин Фейн, пишат статии в подкрепа на ирландската независимост, а през 1919 г. подпомагат делегацията на Ирландия за преговорите във Версай, където създава лично приятелство със Заглул Паша от Египет.

Между двете войни Виванти се установява за постоянно в Италия заедно със своя верен секретар Луиджи Марескалки. Тя е известна и вече възрастна писателка, когато англофобският обрат на фашисткия режим я засяга през 1941 г. със заповед за принудително пребиваване в Арецо като британска гражданка. Скоро е освободена чрез прякото посредничество на Мусолини и успява да се върне в Торино, където живее и където може да разчита на вярното приятелство на писателката и преводачката Барбара Алазон. Здравословното ѝ състояние се влошава значително след самоубийството на 48-годишната ѝ дъщеря в Хоув, Англия, през есента на 1941 г.

Ани Виванти умира на 20 февруари 1942 г. в Торино, Северна Италия, на 75-годишна възраст. Погребана е в Монументалното гробище на Торино. На простия ѝ гроб са написани първите редове от най-известното от стихотворенията, които Кардучи ѝ е посветил: „Удрям затворената ключалка с клонче цветя / Синкави и сини като очите ти, о Ани.“

Община Торино кръщава улица на нейно име в квартал „Мирафиори Суд“. Същото е направено от Община Рим в квартал „Отавия“.

Поетиката на Ани Виванти

Срещата между различни култури, езици, националности и религии съставлява изключителния характер на житейския и литературния опит на Ани Виванти, уникален в италианския контекст. Родена и израснала в пряк контакт с английската, италианската, немската и американската действителност, тя асимилира и слива тези различни културни и духовни компоненти, филтрирайки ги през призмата на изцяло латинска сантименталност, но също така и на чисто англосаксонски прагматизъм, които биват възвисени и обобщени у нея.

Нейният съпруг Джон Чартър – бизнесмен и журналист, но също и активист на Шин Фейн за независимост на Ирландия, добавя компонент на политическа страст към живота на Ани, вече получил отпечатъка на бащиния ѝ пример, което я кара, в годините на зрялост, да вземе активно участие в ирландските и италианските политически събития с иредентистка насока, срещу статуквото, наложено от Великите нации, главно от Англия. Приемането ѝ на Католицизма няколко дни след смъртта ѝ през февруари 1942 г. представлява последната връзка в едно разнородно и завладяващо пътуване през всички форми на човешката духовност – цел, която Виванти достига в края на един сложен духовен и екзистенциален маршрут.

Голяма пътешественичка, напълно интегрирана в контекста, в който е живяла, подреждайки собствената си реалност, Ани Виванти винаги храни противоречиво чувство към Англия - страната, в която е родена и чийто гражданка винаги остава: тя усеща американския живот и манталитет близки, но избира Италия за своя родина. Въпреки това всяко приписване на национален характер е ограничаващо поради нейния апатриден и многостранен темперамент: „Ани Виванти“ в Италия, „Ани Виванти Шартър“ в Европа, „Анита Виванти Шартър“ или просто „Анита Шартър“ - в Съединените щати. Различните образи, които тя предлага за себе си на многобройните си читатели напълно символизира нейната променливост. Тази променливост е въплътена в единственото пространствено-времево измерение, което е близко за нея: „тук и сега“, непрекъснатото настояще без корени, без проекции или перспективи, вечното и ефирно движение, което придава на работата ѝ усещане за свежест и спонтанна непосредственост, позволявайки ѝ да предложи на читателя поредица от вълнуващи и емоционално ангажиращи впечатления, които намират най-щастливи резултати в романите и разказите.

Ани Виванти не принадлежи към един литературен жанр, нито се доближава до точно културно движение, също като се има предвид нейната интернационалност и разхвърляно обучение. Ехото от поезията на Хайне със сигурност е силно, както и (за италианския контекст) късните романтични внушения от последния период на Скапилятура, особено присъстващи в стихосбирката ѝ „Лирика“ и в романа ѝ „Марион, художник на кафе концерт“, а срещата и дружбата с Джозуе Кардучи я държи далеч както от преобладаващото влияние на Габриеле Д'Анунцио, подхранвайки волевата нагласа в нейните стихове, така и от темите и стиловете, които интересуват женското писане на нейното време.

Приключила рано с поезията, Виванти постига по-голям успех с романа и с късия разказ. Тя разработва и открива, с безопасна техника, жанра на завладяващия бестселър, написан с бърз и внушаващ стил, до успех, за който самата тя допринася с непрекъснатото позоваване на автобиографични реплики, винаги присъстващи, но дозирани и обединени с наративния контекст до степен, че читателят почти никога не е в състояние да разпознае границата между реалност и измислица: такъв е случаят с романа „Марион, художник на кафене-концерт“, в който има герои и среди от младежкия период на театралните изживявания на писателката, и преди всичко с „Поглъщащите“ – семейна сага, чиято основна тема е предопределението на Гения (първо малка поетеса, а след това дете чудо на музиката) неизбежно да „погълне“ най-близките си и обичани хора. Или също по-сложният случай с „Цирцея“ – роман-изповед на Мария Тарновская (главна героиня на известно кърваво събитие в Италия през 1907 г.), в който самата авторка е нейна събеседничка и никога не пропуска да намекне, че само съдбата е успяла да отведе две жени с привидно различен житейски опит към различни съдби.

В зряла възраст опитът от войната и политическия ангажимент са присадени върху сюжетите, които вече са консолидирани в драмите „Нашественикът“ (занимаваща се с трагичната тема за изнасилванията на белгийски момичета по време на германската окупация – причина, която също е в основата на романа Vae victis!) и „Безполезни усти“ (за моралната драма на войник между патриотичния и емоционалния избор), или пък зад един ироничен и лек стил се крие (в Naja tripudians) изобличаването на корумпираното общество от периода между двете световни войни, който заплита в перверзните си обрати най-наивните и най-малко културно подготвените хора. През 20-те години на 20 век, все по-завладяна от подкрепата за потиснатите националности, в Mea culpa Ани Виванти отправя обвинение към британския колониализъм в Египет и пламенна защита на националистическите твърдения, вече възхвалявани в романа „Земята на Клеопатра“ – истински репортаж от Египет в борбата срещу английското господство.

По-леки теми, понякога дори закачливи, с еднакво брилянтен и ироничен стил, наистина британски, характеризират сборниците ѝ с кратки разкази, които се появяват в големите италиански вестници, преди да бъдат събрани в томове, и детската ѝ литература, за да свидетелстват за едно наистина завършено артистично пътуване.

Произведения

Произведения на италиански език

Lirica (1890) – стихосбирка
Marion artista di caffè-concerto (1891) – роман
I divoratori (1911) – роман
Circe (1912) – роман-изповед на Мария Тарновская
L'Invasore (1915) – пиеса
Vae Victis (1917) – роман
Zingaresca (1918) – сборник с разкази
Le bocche inutili (1918) – пиеса
Naja Tripudians (1920) – роман
Gioia! (1921) – сборник с повести и разкази
Marion (1921)
… Sorella di Messalina (1922) – роман
Сестра на Месалина, изд. „Право“ (1931), прев. Д. Радулов
Sua altezza (Favola candida) (1923) – детска литература
Terra di Cleopatra (1925) – пътепис
Perdonate Eglantina (1926) – сборник с повести и разкази
Mea Culpa (1927)
Аз съм виновна, ИК „Хермес“, София (1992), прев. Мария Въжарова
Fosca sorella di Messalina (1931)
Salvate le nostre anime (1932) – роман
Il viaggio incantato (1933) – детска литература

Произведения на английски език

The Hunt for Happiness (1896)
Perfect (1896) – разказ
En passant (1897) – разказ
Houp-là!, в списание Mousey (1897)
That man (1898) – пиеса
A Fad (1899) – разказ
The ruby ring (1900) – пиеса
Winning him back (1904)
The True Story of a Wunderkind told by its mother Annie Vivanti (1905) –роман за дъщеря ѝ Вивиен Шартър
The Devourers (1910) – роман, вдъхновен от дъщеря ѝ Вивиен Шартър
Marie Tarnowska (1915) – за Мария Тарновская
Vae victis! (1917)
The Outrage (1918)

Стихове за музика

за музиката на Франческо Паоло Фронтини

Viole bianche (1898)
Baci mortali (1904)

Филмография

1917 Astrid
1920 Marion, artista di caffè-concerto

Източници

((en)) Биография и библиография в Goodreads
((en)) Биография в Comune.cinisello-balsamo
((en)) Биография и библиография в University of Chicago Library
((en)) Биография в Enciclopedia delle donne Архив на оригинала от 2014-03-10 в Wayback Machine.
((it)) Биография на Ани Виванти в Liber Liber
((it)) Vivanti, Annie, на Treccani.it – Enciclopedie on line, Istituto dell'Enciclopedia Italiana
((it)) VIVANTI, Annie, в Enciclopedia Italiana, vol. 35, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1937
((it)) VIVANTI, Annie, в Enciclopedia Italiana, II Appendice, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1949
((it)) Annie Vivanti, на enciclopediadelledonne.it, Enciclopedia delle donne
((it)) Annie Vivanti, на BeWeb, Conferenza Episcopale Italiana
((it)) Vivanti, Annie (1866-1942), на uchicago.edu (архив)

Външни препратки

Произведения на Ани Виванти на Liber Liber
Произведения на Ани Виванти на openMLOL, Horizons Unlimited srl.
Произведения на Ани Виванти на Open Library, Internet Archive.
Ани Виванти в Internet Movie Database

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Annie Vivanti в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.