Направо към съдържанието

Андре Клюитанс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Андре Клюитанс
André Cluytens
Роден
Починал
3 юни 1967 г. (62 г.)
ПогребанМонморанси, Франция
Музикална кариера
Стилкласическа музика
Инструментипиано
Лейбъл„И Ем Ай“
Уебсайт
Андре Клюитанс в Общомедия

Андрè Клюитàнс (на френски: André Cluytens), роден Августен Зулма Алфонс Клюитанс,[1] е френски диригент от белгийски произход. Значителна фигура във френския музикален живот през 50-те и 60-те години на XX век, той е особено известен със своите интерпретации на френската симфонична музика (Берлиоз, Франк, Равел), руския репертоар (Бородин, Римски-Корсаков, Мусоргски, Шостакович) и германския (Бетовен, Вагнер).

Репертоарът му обхваща виенска класика, минава през френски композитори и включва произведения от XX век. Голяма част от кариерата му преминава във Франция, но той е и първият френски диригент в Байройт през 1955 г., а в Ла Скала дирижира „Пръстенът на нибелунга“ и „Парсифал“.[2]

Живот и кариера

[редактиране | редактиране на кода]

Белгия

[редактиране | редактиране на кода]

Клюитанс е роден на 26 март 1905 г. в Антверпен в музикално семейство: дядо му, баща му и чичовци по бащина линия са били професионални музиканти. Майка му е сопрано в операта, а след смъртта ѝ през 1906 г. баща му се жени за друга певица.[1] Постъпва в Кралската консерватория на Антверпен на 9 години, завършва на 16 с първи награди по хармония и контрапункт и пиано.[3] Баща му Алфонс, диригент на Théâtre Royal Français Opera House, ангажира сина си като хормайстор и корепетитор. Андре Клюитанс дебютира като диригент на 14 декември 1926 г. с „Ловци на бисери“.[1] През януари 1927 г. се жени за Жермен Жилсoн, солистка в трупата на Френския кралски театър (Théâtre royal français); имат един син, Мишел (1943 – 1969).[1] Повишен в диригент на оперната къща за сезон 1927/1928 г., през следващите пет години Клюитанс изгражда широк оперен (и балетен) репертоар в Антверпен: „Мирей“, „Мадам Бътерфлай“, „Травиата“, „Дъщерята на полка“, „Манон“, „Лучия ди Ламермур“, „Хугеноти“, „Шванда Гайдарката, „Саломе“, „Анжелика“ и др.[1]

Франция

[редактиране | редактиране на кода]

През 1932 г. той става главен диригент в Théâtre du Capitole в Тулуза, допълвайки репертоара, включвайки опери като „Борис Годунов“, „Лоенгрин“, „Ернани“, „ Танхойзер“, „Отело“, „Валкюра“ и „Сватбата на Фигаро“, както и няколко оперети.[1] През 1935 г. се премества в Националната опера на Лион като главен диригент, добавяйки и Вагнер към своя репертоар („Рейнско злато“ и „Зигфрид“) и става музикален директор там през 1942 г.

Клюитанс е доброволец за служба във френската армия през септември 1939 г. и след медицински преглед е назначен като френски боец, въпреки че никога не е виждал акция; той става френски гражданин на 14 май 1940 г.[1] След освобождаването на Франция оплаквания от Бордо относно предполагаемото му сътрудничество с нацистките власти в този град довеждат до осъждането му като част от чистката; след обжалване на 24 май 1946 г. присъдата му е отменена.[1]

През 1947 г. е назначен за музикален директор в Opéra-Comique, където дирижира 40 произведения между 1947 и 1953 г., включително премиери на La carosse du Saint Sacrement, Marion и Le Oui des jeunes filles. Неговата добре оценена работа в Opéra-Comique включва успешно подновяване на „Хофманови приказки“ в нова продукция през април 1948 г.;[4] Франсис Пуленк е възхитен от записа с Opéra-Comique на неговата опера „Гърдите на Тиресиас“ (Les mamelles de Tirésias). Също така забележително е възраждането след 180 години на Blaise le savetier (който е включен в репертоара на Salle Favart като повдигащ завесата за „Бохеми“, „Вертер“ и „Травиата“ и френската премиера на The Rake's Progress през юни 1953 г. Възраждането на „Манон“ от Клюитанс е високо оценено – и представително за това, което парижките критици виждат като успешен мандат в Opéra-Comique. Ръководи и много вечери на Равел. Клюитанс напуска Opéra-Comique през декември 1953 г. и дирижира последното си представление там (Manon) на 30 септември 1954 г. Той става кавалер на Ордена на Почетния легион през 1953 г.[1]

След като дебютира с оркестъра на Парижката консерватория на 20 декември 1942 г., той наследява Чарлз Мунк през 1949 г. като главен диригент, пост, който заема до 1960 г. Договорът му изисква да дирижира половината от концертите на оркестъра всеки сезон; той ги води и на задгранични турнета.[5] Дирижира оркестъра в симфоничен цикъл на на Бетовен и след това на турнето му в Япония през 1964 г.[6] Дирижира Симфоничния оркестър на Сидни, Южноавстралийския симфоничен оркестър, Западноавстралийския симфоничен оркестър, Викторианския симфоничен оркестър и Симфоничния оркестър на Куинсланд през юли същата година.

Международна кариера

[редактиране | редактиране на кода]

Той ръководи прочуто изпълнение на операта „Танхойзер“ на Вагнер на фестивала в Байройт на 23 юли 1955 г., като е първият диригент от френска националност, който дирижира в Байройт (и едва третият негерманец, който дирижира там, след Тосканини и Де Сабата). В Байройт до 1965 г. дирижира Die Meistersinger von Nürnberg (1956, 1957, 1958), Parsifal (1957, 1965) и „Лоенгрин“ (1958), завръщайки се за „Танхойзер“ през 1965 г. Според Волфганг Вагнер, Клюитанс е бил „всеобщо харесван заради любезното си, непредубедено отношение“; Ханс Кнапертсбуш е възхитен, когато Клюитанс помолва по-възрастният диригент да го въведе в „Парсифал“.[7]

Той представя Régine Crespin на Wieland Wagner, което довежда до нейните ангажименти в Байройт от 1958 г.[8] След като дирижира цикъла „Пръстенът на нибелунга в Лион през 1959 г., Клюитанс дирижира три цикъла в миланската Ла Скала през 1963 г. (с Биргит Нилсон и Ханс Хотер).

Клюитанс прави своя дебют с Виенския филхармоничен оркестър през 1948 г., а по-късно прави турне в Обединеното кралство, САЩ и Канада[9] с оркестъра през 1956 г. Той също така работи с Берлинската филхармония като гост-диригент, като прави първия запис на всички симфонии на Бетовен с този оркестър. Клюитанс е добре запознат с немския репертоар, известен е и с авторитетни интерпретации на Равел и други съвременни френски композитори.

От 1964 г. той поддържа близки отношения с немското сопрано Аня Силя, с която се запознава в Байройт[10] и за първи път дирижира „Саломе“ в Парижката опера. Смъртта му на 62-годишна възраст съвпада с издигането на репутацията му не само като диригент на френска класика, но и като интерпретатор на стандартния немско/австрийски репертоар.

Клюитанс умира на 3 юни 1967 г. в Ньой сюр Сен, Франция.[11]

Записи

[редактиране | редактиране на кода]

Плодовит звукозаписен артист, Клюитанс подписва договор с френския клон на EMI Pathé-Marconi през 1946 г. Той записва обширна поредица от пълни френски опери със силите на Opéra-Comique и Opéra National de Paris. Той също така записва широк спектър от оркестрови произведения от френските майстори, две обхождания на оркестрови произведения на Равел и пълен цикъл от деветте симфонии на Бетовен с Берлинската филхармония през 1957 – 1960 г. Много от записите му и някои изпълнения на живо оттогава са преиздадени на компактдиск,[3][12] докато филмът, в който той дирижира Равел и Чайковски (с Емил Гилелс ), е представен на DVD.[13] Може да бъде видян по време на увертюрата на филма Le Barbier de Séville.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е ж з и Baeck E. André Cluytens: Itinéraire d’un chef d’orchestre. Editions Mardaga, Wavre, 2009.
  2. ↑ André Cluytens. In: The New Grove Dictionary of Music. Macmillan, London and New York, 2001.
  3. ↑ а б Sanders A. Liner notes to Andre Cluytens – A French Collection CDs. London, Testament, 2002.
  4. ↑ Wolff, Stéphane. Un demi-siècle d'Opéra-Comique (1900–1950). André Bonne, Paris, 1953.
  5. ↑ Spotts F. The Shameful Peace. Yale University Press, New Haven and London, 2008, ISBN 0300132905.
  6. ↑ Holoman DK. Société des concerts du Conservatoire website Архив на оригинала от септември 27, 2011 в Wayback Machine. Accessed 13 March 2011.
  7. ↑ Wagner, Wolfgang. Acts (autobiography). Orion, London, 1994.
  8. ↑ Tommasini, Anthony Régine Crespin, French Soprano, Dies at 80 . New York Times, July 6, 2007.
  9. ↑ Obituary – André Cluytens. Gramophone, August 1967.
  10. ↑ André Cluytens par Anja Silja, interview with Cécile Remy, Abeille Musique, 22 March 2002. Архив на оригинала от 2016-03-10 в Wayback Machine. Accessed 16 February 2011.
  11. ↑ Michael White. A femme fatale faces the music // Telegraph. 2001-09-27. Посетен на 2007-02-18.
  12. ↑ Cowan R. Replay – Rob Cowan rediscovers the art of conductor Andre Cluytens. Gramophone, May 2002, 104–5.
  13. ↑ EMI IMG Classic Archive DVA4 90124-9, 2003.
  • Holomon, D. Kern. The Société des Concerts Du Conservatoire, 1828–1967 . страница 476-7.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Андре Клюитанс.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата André Cluytens и страницата André Cluytenst в Уикипедия на английски и френски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Андре_Клюитанс&oldid=12363725“.