Андон Попов
Андон Попов | |
български комунист | |
Роден |
1888 г.
|
---|---|
Починал |
Андон Попов (Доне Попчето, среща се и като Антон Иванов Антонов) е български революционер, деец на ВМОРО, комунистически активист.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е през 1888 година в българския южномакедонски град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция.[1]
Включва се в борбата за освобождение на Македония. След създаването на Народната федеративна партия нейна организация се образува и в Кукуш. В нея влизат дейци и активни ръководители на Вътрешната организация като Туше Делииванов, Христо Янков, Христо Влахов и други, а Андон Попчето е един от представителите на по-младото поколение.[2]
През Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение, в нестроева рота на 13-а кукушка дружина.[3]
След унищожаването на Кукуш по време на Междусъюзническата война семейството му се заселва в останалия в България Гюмюрджина. След Първата световна война, когато България губи Западна Тракия с Гюмюрджина, Доне Попов се установява в София. Свързва се с Вътрешната македонска революционна организация. В 1920 година става член на Българската комунистическа партия. Работи под прякото ръководство на Димо Хаджидимов,[1] на когото е неразделен другар.[4]
След атентата в църквата „Света Неделя“ (16 април 1925 година) е арестуван и закаран в Дирекцията на полицията. След около месец е обявен за „безследно изчезнал“.[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г За свободата 1923 – 1945. Загинали антифашисти от София. София, Партиздат, 1977. с. 107.
- ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 233.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 36.
- ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 263.