Константин Дъновски
| Константин Дъновски | |
| български духовник | |
 Портретна снимка на Константин Дъновски от Онорий Марколеско | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 13 ноември 1918 г.
|
| Религия | православие |
| Константин Дъновски в Общомедия | |
Константин Андонов Дъновски е български учител и православен свещеник, водач на българската църковна партия във Варна по време на църковните борби през XIX век. Отец Константин е баща на Петър Дънов, основателя на Всемирното бяло братство.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Константин Дъновски е роден на 20 август 1830 година в родопското село Устово. След като завършва първоначалното си образование в родното си село той се отправя за Пловдив, където учи в гръцкото училище. Премества се в Татар Пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време български просветител даскал Никифор Константинов. Там той овладява писмено и говоримо гръцки език и черковно пеене.
Учителстване[редактиране | редактиране на кода]
На 15-годишна възраст става учител в съседното на Устово село Горно Райково. На следващата година се мести в Устово. Има неприятности, защото се стреми да преподава не само на гръцки, но и на църковнославянски език. След среща с вуйчо си, бакърджията Йоргаки Забилев, установил се във Варна, заминава с него за този град.[2] Във Варна е помощник на вуйчо си, но участва като доброволен певец при свещенослужението в гръцката църква „Св. Богородица“. Поради хубавия си глас и пеене е поканен от владиката Порфирий на служби.[2][3] През 1847 година се среща с чорбаджи Атанас Георгиев, първенец на варненското село Хадърча, борец за народна просвета и църковна независимост, който го привлича към проекта си за откриване на българско училище в селото. Първоначално учи децата в една от стаите на къщата на чорбаджи Атанас, който успява да се пребори за изграждане на истинско училище (завършено е през 1851 г.). Така Константин Дъновски става първият български учител във Варненско.[3][4][5]
През 1854 година двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари потеглят от Варна със стара гемия за Света гора с намерението да останат там и да се посветят на монашеството. Недалеч от Солун се разразява страшна морска буря и разбива гемията; с голяма мъка младежите успяват да се доберат до брега и да спасят живота си.[2] Перипетиите, които възпрепятствали покалугеряването му, са описани от самия него в „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий“ (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година“.
След завръщането си той е отново учител, в Балчик (1854 – 1856) и в Хадърча (1856 – 1857). През 1857 г. се оженва се дъщерята на Атанас Георгиев, Добра.[2]
Свещеник и борец за църковна независимост[редактиране | редактиране на кода]
През 1857 г., на 2 юни, Константин Дъновски е ръкоположен за свещеник в селото от митрополит Порфирий Варненски, така става втори свещеник там, в църквата „Св. Атанасий“ (построяването и освещаването ѝ са постигнати от чорбаджи Атанас през 1851 г.). През юли 1857 г. е преместен от митрополит Порфирий като енорийски свещеник във Варна, в старата гръцка църква „Св. Богородица“.[5][3]
Отец Константин взема дейно участие в борбата за църковна независимост на българите. В гръцката църква той се опитва да използва в службите и църковнославянски език, на който започва да произнася някои от ектениите и евангелските текстове. С това предизвиква гнева на гръцките свещеници и искане за наказването му.[3] През 1859 г. се оттегля със семейството си в родното Устово за шест месеца. При връщането му във Варна българските радетели за служба на църковнославянски постигат голяма победа – на 12 март 1860 г. митрополит Порфирий дава разрешение един път седмично в църквата „Св. Георги“ поп Константин да служи на този език, за руския консул Рачински и другите от консулството. На 3 април в Цариград Иларион Макариополски не споменава името на цариградския патриарх и с това фактически отхвърля неговата власт. В района на Варна се правят събрания за присъединяване към църквата на Иларион, на 11 май се създава българска църковна община. През 1861 г. се разрешава в дома на руския консул да се открие параклис – освещават го поп Константин, архимандрит Филарет и поп Иван.[5]
Следващата цел на Константин Дъновски е откриване на българска черква във Варна и през 1865 г. успява да я постигне – един етаж от българското училище е превърнат в черква – „Свети Архангел Михаил“.[5] Варненските първенци го избират за свещеник в нея и на 17 февруари той отслужва първата редовна тържествена литургия изцяло на църковнославянски, съвместно с поп Иван Громов от Хадърча и двама прочути църковни певци, Петър Атанасов и Курти Добрев. При литургията вместо името на гръцкия патриарх е споменато това на Иларион Макариополски. Така Константин Дъновски става и първият български свещеник във Варна.[6][2]
Дейността му е мащабна: гърците пишат оплаквания до патриарха, че от църквите на 20 села в района им е оставил само 10, а в другите кръщава, венчава, освещава нови и събира всички такси за българската община. На 15 август 1866 г. поп Константин свиква всички селски свещеници и първенци на църковен събор във Варна, на който приемат „Привременен законник“, уреждащ църковните работи е той единодушно е избран за „църковен глава“. Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. На събора решават да се изпрати делегация до русенския валия Мидхад паша с искане българската община, като независима от гърците, да събира владищината, и получават такова разрешение.[3][5]
През 1867 г., по не съвсем изяснени причини Дъновски се оттегля в с. Хадърча при семейството си.[2][5] За това оттегляне Георги Раковски пише в цариградския вестник „Македония“: „Попитах за предишния им църковен ръководител отца поп Константина, къде е и защо го няма. Казаха ми, че бил в с. Хадърча, празен и отстранен, защото били го ударили... Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквози нещо за този българин, който аз познавах от напред за родолюбив мъж...“[5] От 1870 г. отново е на своя пост във Варна, със семейството си. Повежда следваща битка, тъй като по фермана за създаването на Българската екзархия Варна и околните села остават извън границите ѝ. Следват енергични действия и успех – създадена е Варненско-Преславската епархия.[3] За председател на епархийския смесен съвет е избран Константин Дъновски (17 март 1873). Като председател на Варненската българска община той подкрепя основаването на българското ученическо дружество „Просвещение“, читалището „Възраждане“ в двора на църквата, открива подписка за сграда на девическо училище и др.[2]
От 1876 година отец Константин служи и в параклиса при руското консулство във Варна и при избухване на Руско-турската война през 1877 година е задържан от турците по обвинение за снабдяване на населението с оръжие.[7] Прекарва 7 месеца в затвора и е спасен е от смъртно наказание благодарение намесата на холандския консул.[2][5]
След Освобождението на България работи на енорийска служба във Варна до пенсионирането си през 1898 г. От 1898 до 1901 г. работи по заместване в църквата „Света Параскева“ в Нови Пазар. След връщането си във Варна живее много скромно в стаичка до храма „Света Богородица“, а после в таванска стаична на „Свети Арахангел Михаил“. До края на живота си работи на временни служби и продължава да е изповедник към църкви.[2]
По случай петдесетгодишния юбилей на първата българска църква във Варна през 1915 г., Светият синод въвежда свещеник Константин Дъновски в духовен сан „свещеноиконом“. Правителството го удостоява с орден „За гражданска заслуга“ с офицерския кръст. По време на Балканската война приема възложена му от правителството благотворителна акция за населението в Родопите и в мисия на Светия Синод.[2]
Личен живот[редактиране | редактиране на кода]
През 1857 г. Константин Дъновски се оженва за дъщерята на Атанас Георгиев, Добра (родена около 1835-37 г., починала в началото на 80-те год. на XIX век). Имат четири деца: Мария (родена през 1858 г.), дете, починало рано, Атанас (роден около 1862 г.) и Петър Дънов (роден 1864 г.).[2][5]
Умира на 13 ноември 1918 година във Варна. Погребан е тържествено в двора на храма „Свети Архангел Михаил“, в непосредствена близост до олтарната стена.[3] На гроба му е издигнат скромен паметник. Варненският общински съвет постановява да се преименува на негово име близката до църквата „Свети Архангел Михаил“ улица „Одринска“.[8]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски // Beinsa.bg. Посетен на 2019-08-05.
- ↑ а б в г д е ж з и к л „Младият Петър Дънов“ | Приятели на дъгата // Friendsoftherainbow.net, 2012-11-22. Посетен на 2019-08-05.
- ↑ а б в г д е ж Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918) // Bg-patriarshia.bg. Архивиран от оригинала на 2017-08-28. Посетен на 2019-08-05.
- ↑ Рускова, Стела. Ролята на варненеца Константин Дъновски в Българското възраждане (опит за реконструкция) // su-varna.org. Известия на Съюза на учените – Варна. 2016. с. 42.
- ↑ а б в г д е ж з и Славов, Атанас. Пътят и времето. Светска биография на Петър Дънов. Т.1. Началото. София, Бяло Братство, 1998, с. 31-33, 47, 65-66, 69, 71, 74, 83-85, 101-102, 140. ISBN 954-8091-83-6
- ↑ Рускова, Стела. Ролята на варненеца Константин Дъновски в Българското възраждане (опит за реконструкция) // su-varna.org. Известия на Съюза на учените – Варна. 2016. с. 44 – 45.
- ↑ Известия на Народния музей - Варна - дигитално копие - 01/01/1912, No. 1, стр. 41
- ↑ Рускова, Стела. Ролята на варненеца Константин Дъновски в Българското възраждане (опит за реконструкция) // su-varna.org. Известия на Съюза на учените – Варна. 2016. с. 45.