Алфред дьо Мюсе
Алфред дьо Мюсе Alfred de Musset | |
![]() | |
Роден | 11 декември 1810 г. |
---|---|
Починал | 2 май 1857 г. Париж, Франция |
Професия | драматург, поет, писател |
Националност | ![]() |
Жанр | роман, разказ, пиеса, стихотворение |
Направление | Романтизъм |
Известни творби | „Лоренцачо“ (1834) „Изповедта на едно дете на века“ (1836) |
Съпруга | Едме-Клодет-Кристин Гюйо-Дезербиер |
Деца | Пол-Едме Луиз-Жени Алфред Шарлот-Амели-Ермин |
Подпис | ![]() |
Уебсайт | |
Алфред дьо Мюсе в Общомедия |
Алфрèд дьо Мюсè (на френски: Alfred Louis Charles de Musset-Pathay) е френски драматург, поет, романтик и новелист, член на Френската академия (1852).
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 11 декември 1810 г. в Париж, Франция, в аристократично семейство, от което наследява вкуса към изящната словесност и към изкуствата. Предполага се, че негова прапралеля е Жана д’Арк и е в роднински връзки с поета Жоашен дю Беле. Баща му, Виктор-Данатиен дьо Мюсе-Пате (роден на 5 юни 1768), е висш държавен чиновник, завеждащ кабинета на министъра на войната и литератор, аристократ либерал. На 2 юли 1801 сключва брак с Едме-Клодет-Кристин Гюйо-Дезербиер (родена на 14 април 1780), дъщеря на политика и литератора Клод-Антоан Гюйо-Дезербиер (1745 – 1828). Двамата имат четири деца: Пол-Едме (роден на 7 ноември 1804), Луиз-Жени (родена и починала през 1805), Алфред (роден на 11 декември 1810) и Шарлот-Амели-Ермин (родена на 1 ноември 1815).
Дядо му е поет, а баща му е специалист по Жан-Жак Русо, чиито творби издава. Фигурата на Русо има основополагаща роля в съзнанието на поета. Той многократно му отдава почит и атакува неговия противник Волтер. Негов роднина, при когото прекарва ваканциите си в замъка „Коне“, е писателят Луис Александър Мари дьо Мюсе, маркиз Дьо Коне (1753 – 1839), командир на гренадирите и смел воин, носител на много кралски отличия. Гледката от замъка към камбанарията на църквата в „Коне“ го вдъхновява за прочутата „Лунна балада“. Неповторимата атмосфера на красивата провинция е отразена и в комедията „С любовта шега не бива“, както и в новелата „Марго“.
През октомври 1817 г. 7-годишният Мюсе е записан в прочутия лицей „Анри ІV“, където и до днес има негова статуя. Там най-близък приятел му е Фердинанд Филип Луи Шарл Ерик Розалино д’Орлеан, херцог на Орлеан (1810 – 1842), най-големият син на крал Луи-Филип І.
През 1827 г. Мюсе получава втора награда на ежегодния Общ конкурс по латински, насочен към най-добрите ученици. Благодарение на Пол Фуше, девер на Виктор Юго, започва да посещава Cénacle – салонът на Шарл Нодие в Библиотеката на Арсенала. През този период започва да симпатизира на Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов и на Алфред дьо Вини, отказвайки да се прекланя пред Юго.
По-късно започва да следва медицина, право и живопис, както и да учи саксофон, пиано и английски, и става един от първите поддръжници на Френския романтизъм.
Започва литературната си кариера през 1828 г., когато в дижонски вестник се появява баладата му „Сън“. През същата година публикува свободен превод на „Изповед на един английски пушач на опиум“ от Томас де Куинси.
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9b/A_de_Musset_par_D_D%27Anger_C_des_M.jpg/192px-A_de_Musset_par_D_D%27Anger_C_des_M.jpg)
През 1830 г. пише стихосбирката си Contes d'Espagne et d'Italie, La quittance du diable – почит към една лесен екзотичност и към романтичните митологии. Прави театралния си дебют с пиесата Nuit Vénitienne, която е провал. На 20-годишна възраст все още зараждащата му се литературна слава вече е придружена от неспокоен живот, характеризиращ се с поведението му в стил „денди“, но и със сериозни проблеми с алкохолизма. Приближавайки се към поезията и заради желанието за светски живот, както и за истинско призвание, Мюсе се посвещава дълбоко на изкуството едва след смъртта на баща си, през 1832 г., жертва на епидемия от холера.
През 1832 г. на сцена е поставен „Спектакъл във фотьойл“, съставен от драма (La coupe et le lèvres), комедия (À quoi rěvent les jeunes filles?) и ориенталски разказ (Namouna).
През 1833 г. той пише поемата си Rolla, в която изразява характерните за него мотиви като отчаяната констатация на загубата на непорочността и трудността за възстановяване на абсолютните стойности.
През 1834 г. започва страстна връзка с Жорж Санд, с която пътува из Италия. Това пътешествие вдъхновява романтичната му драма „Лоренцачо“. Във Венеция се разболява и Санд му изневерява с лекуващия го лекар Пиетро Паджело. Мюсе се завръща сам в Париж и поставя комедиите „Продавачът на свещи“ и „С любовта шега не бива“. Връзката му със Санд приключва през март 1835 г. През 1836 г. пише известния си роман „Изповедта на едно дете на века“, посветен на нея.
В периода 1835 – 1837 г. публикува лиричния си шедьовър Les Nuits върху темите за болката, любовта и вдъхновението, както и „Писма до Ламартен“.
През 1840 г. затваря поетическия си сезон с „Пълни поетически съчинения“.
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b3/Paris_Tombe_Musset_2013.jpg/199px-Paris_Tombe_Musset_2013.jpg)
През 1845 г., подобно на Оноре дьо Балзак, е удостоен с Ордена на Почетния легион.
През 1848 г. е уволнен от поста на библиотекар към Министерството на вътрешните работи и впоследствие става библиотекар към Министерството на образование при Втората империя.
През 1852 г. става член на Френската академия. В този период има връзка с театралната актриса Луиз-Розали Алан-Деспейо.
Умира почти забравен от усложнения на сифилис на 2 май 1857 г. в Париж на 46-годишна възраст. Погребан е в гробището „Пер-Лашез“, под върба (както е волята му), която стои и до днес.
Творчество[редактиране | редактиране на кода]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/91/Alfred_de_Musset_%281810-1857%29.jpg/198px-Alfred_de_Musset_%281810-1857%29.jpg)
В творчеството му се преплитат искрени чувства, жизнерадостност и любов към живота с песимистично разочарование и отчаяние.
Романи:
- L'Anglais mangeur d'opium (1828) – свободен превод на романа на Томас де Куинси
- Gamiani ou deux nuits d'excès (1833)
- La Confession d'un enfant du siècle (1836) („Изповедта на едно дете на века“, автобиографичeн)
Повести и разкази:
- Emmeline (1837)
- Le Fils du Titien (1838)
- Frédéric et Bernerette (1838)
- Margot (1838)
- Croisilles (1839)
- Les Deux Maîtresses (1840)
- Histoire d'un merle blanc (1842)
- Pierre et Camille (1844)
- Le Secret de Javotte (1844)
- Les Frères Van Buck (1844)
- Mimi Pinson (1845)
- La Mouche (1853)
Пиеси:
- La Quittance du diable (1830)
- La Nuit vénitienne (1830)
- La Coupe et les lèvres (1831)
- À quoi rêvent les jeunes filles (1832)
- André del Sarto (1833)
- Les Caprices de Marianne (1833)
- Lorenzaccio (1834)
- Fantasio (1834)
- On ne badine pas avec l'amour (1834)
- La Quenouille de Barberine (1835)
- Le Chandelier (1835)
- Il ne faut jurer de rien (1836)
- Faire sans dire (1836)
- Un caprice (1837)
- Il faut qu'une porte soit ouverte ou fermée (1845)
- L'Habit vert (1849)
- Louison (1849)
- On ne saurait penser à tout (1849)
- Carmosine (1850)
- Bettine (1851)
- L'Âne et le Ruisseau (1855)
Лирика:
- À Mademoiselle Zoé le Douairin (1826)
- Un rêve (1828)
- Venise (1828)
- Contes d'Espagne et d'Italie (1830)
- La Coupe et les Lèvres (1831)
- Namouna (1831)
- Rolla (1833)
- Perdican (1834)
- Camille et Rosette (1834)
- L'Espoir en Dieu (1838)
- La Nuit de mai (1835)
- La Nuit de décembre (1835)
- La Nuit d'août (1836)
- La Nuit d'octobre (1837)
- La Nuit d'avril (1838)
- Chanson de Barberine (1836)
- À la Malibran (1837)
- Tristesse (1840)
- Une soirée perdue (1840)
- Souvenir (1841)
- Le Voyage où il vous plaira (1842)
- Sur la paresse (1842)
- Après une lecture (1842)
- Poésies nouvelles (1850)
- Adieu (1850)
- Faustine (1851)
- Chanson de Fortunio (1852)
- Poésies posthumes (1888)
- A pépa (1829)
- A.M.A.T
- Par un mauvais temps
Друго:
- Lettre à M. de Lamartine (1836)
- Lettres de Dupuis et Cotonet (1837)
- Lettres à George Sand (recueil, 1837)
- Dupont et Durand (1838)
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
|
|