С Гюлистанския договор, резултат на предходната война между двете държави, през 1813 година иранският шах признава руската власт над Грузия, Дагестан и Северен Азербайджан. Мирът трае до 1826, когато властта в Техеран е завзета от реваншистки настроения принц Абас Мирза. През юли иранските войски предприемат внезапно нападение в руски Азербайджан. Отделни техни отряди достигат до Баку, други завземат Елизаветпол, но основните сили са задържани повече от месец в Карабах с обсадата на крепостта Шуша. Иранското нашествие предизвиква въстание на част от местните мюсюлмани срещу руската власт, която на свой ред мобилизира арменско и грузинско опълчение. Иранските войски са неколкократно по-многобройни, но в обучението, организацията и въоръжението си отстъпват решително на руснаците. В началото на септември напредващият към Тифлис ирански авангард е разбит край река Шамхор. Скоро след това в сражението при Елизаветпол армията на Абас Мирза е разгромена прогонена на юг от река Аракс. През пролетта на 1827 руският главнокомандващ генерал Паскевич предприема настъпление срещу Нахичеван и Ереван. След поредица от сражения и обсади войските на Абас Мирза търпят нови поражения, а двата града и областите им падат в руски ръце. През октомври Паскевич достига и завзема Тебриз, с което принуждава шаха да иска мир. Изострянето на руско-турските отношения покрай гръцкото освободително въстание дава надежди на иранското правителство на турска помощ. Завземането на Урмия и Ардабил от руснаците през януари 1828 обаче отказва шаха от опитите да протака преговорите. С Туркманчайския мирен договор от февруари същата година Иран признава поражението си, отстъпвайки Ереванското и Нахичеванското ханство на Русия.[1]
↑Жуков, Е. М. (ред.). Советская историческая энциклопедия. Том 12. Москва, 1969. Стр. 363 – 365; Огарков, Н. В. (гл. ред.). Советская военная энциклопедия. Том 7. Москва, 1980. стр. 182 – 183
_by_Anosov.jpg)
