Съждение
 |
В логиката, съждението е твърдение, за което може да се каже дали в вярно или не.. Има два вида съждения - прости и сложни. Сложните се образуват от прости съждения съединени с частиците и, или, не.[1][2]
Съждението е свързване най-малко на две понятия. Понятието, на което се приписва признак, се нарича субект, а понятието, което се приписва като признак, се нарича предикат и се бележи с P.
Прости съждения
[редактиране | редактиране на кода]- Аналитични – анализ чрез зрението
- Синтактични – анализ чрез опит (напр. докосване, вкусване, помирисване)
- Утвърдителни – утвърждаване на признак на даден предмет
- Отрицателни – отричане на признак на даден предмет
- Единични – съждение за един обект
- Общи – съждение за цял клас от обекти
- Частни
Общите, частните, утвърдителните и отрицателните съждения не се мислят като разделени, а се използват в следните четири комбинации:
- Общоутвърждаващи (A)
- Общоотрицателни (E)
- Частноутвърждаващи (I)
- Частноотрицателни (O)
Взаимоотношенията по истинност между тези съждения се изучават от византийския логик Псел, който разполага съжденията в ъглите на квадрат, в който общоутвърждаващото съждение се бележи с А, общоотрицателното с Е, частноутвърждаващото с I, а частноотрицателното с О.
Терминология
[редактиране | редактиране на кода]Терминът пропозиция (от лат. propositio – „тема“, „представа“, „предложение“ – през анг. proposition) се отнася както до (а) „съдържанието“ или „значението“ на едно съобщително изречение като семантична величина, така и, в по-старата терминология, до (б) самото съобщително изречение като езикова единица (като изреченски идеален тип на поредица от звуци или писмени знаци). Пропозициите има ствойството да бъдат истини или неистини (И/Н, 1/0). Затова са наричани също „носители на стойности по истинност“. В този смисъл терминът пропозиция се използва синонимно с термини като „твърдение“ (анг. assertion, нем. Behauptung), „изказване“ (анг. statement, нем. Aussage), а в учебниците по традиционна логика – „съждение“ (анг. judgement, нем. Urteil). В по-стари български учебници се среща и преводът „положение“ (това обаче звучи вече анахронично).
Латинският логически термин „propositio“ е въведен най-напред като превод на Аристотеловия термин „πρότασις“ по начина, по който Аристотел го дефинира в началото на Първа аналитика в по-широкия смисъл на ‘изказване’, макар че дефиницията се появява в контекста на говоренето за предпоставки на умозаключенията (силогизмите).[3] Този превод идва най-вероятно от Апулей през II век сл.Хр. и е възприет в традицията на Боеций. Това слага началото на дългата и продължаваща до днес история на термина „пропозиция“. Едва по-късно, през ХII век, под влияние на арабската интерпретация, се появява и латинският превод на „πρότασις“ като „praemissa“ в тесния смисъл на ‘предпоставка’, докато propositio остава в употреба в общия смисъл като синоним на изказване (enuntiatio), съждение (iudicium) или изречение (sententia).
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Информатика на издателство Летера 2002г.
- ↑ Ганчев, Иван. Начални познания по математическа логика. Първо издание. София, Народна просвета, 1968. с. 6-8.
- ↑ Полименов, Тодор. Истина и смисъл. Категории на логическия анализ на езика. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2018. ISBN 978-954-07-4497-1. с. 158 и гл. 14.