Направо към съдържанието

Палацо „Дзевалос“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Палацо Зевалос)
Палацо „Дзевалос“
Palazzo Zevallos
Монументална сграда
Монументална сграда
Карта Местоположение в Неапол
Местоположение Неапол, Италия
АрхитектКозимо Фандзаго
ИзгражданеXVII век
СтатутБанка, Картинна галерия
Палацо „Дзевалос“ в Общомедия

Палацо „Дзевалос“ (на италиански: Palazzo Zevallos) или „Дзевалос Стиляно“ (Zevallos Stigliano), или Палацо „Колона ди Стиляно“ (palazzo Colonna di Stigliano) е монументална сграда в град Неапол, Италия, разположена на ул. „Толедо“ 185.

От 2007 г. до 3 април 2022 г. е дом на Италиански галерии – Неапол – част от мрежата „Италиански галерии“, собственост на банковата група „Интеза Санпаоло“.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът е построен между 1637 и 1639 г. от архитект Козимо Фандзаго по поръчка на Хуан де Севайос и Никастро (известен също на италиански като Джовани Дзевалос), херцог на Остуни, който иска да има благороднически дворец на ул. „Толедо“ в Неапол, понеже не успява да построи такъв в близките пренаселени Испански квартали.[1] Хуан е важен неаполитански търговец и банкер от кантабрийски произход, който влиза в администрацията на Неаполитанското вицекралство чрез придобиване на няколко печеливши длъжности,[2] като също така получава град Остуни с херцогската титла през 1639 г.[3] Той влиза във владение на имота след края на строежа му през 1639 г.[4] Сградата претърпява сериозни щети по време на въстанието на Мазаниело през 1647 г.

Дворецът преминава в наследство на сина на Хуан Франческо, който го продава през 1653 г. поради икономически затруднения на богаташа Ян ван ден Ейнде,[5][6][7] фламандски търговец и колекционер на произведения на фламандското изкуство, както и баща на аристократа и меценат Фердинанд, който придобива от краля на Испания титлата „Маркиз на Кастелнуово“. Ян ван ден Ейнде и синът му изцяло реновират двореца с помощта на архитекта-монах Бонавентура Прести.[8][9] При семейство Ван ден Ейнде, с помощта на сънародника им и приятел Гаспар Ромер, също важен фламандски търговец, меценат и колекционер на произведения на изкуството, активен в Неапол през 17 век, дворецът е обогатен с важна и обширна колекция от произведения на изкуството, сега разчленени и разпръснати в музеи и частни колекции по целия свят. Те включват произведения на Леонард Брамер, Джачинто Бранди, Ян Бокхорст, Герард ван дер Бос, Ян Брьогел Стария, Паул Брил, Вивиано Кодаци, Жак Дюйвеан, Аниело Фалконе, Гуерчино, Давид де Хаен, Питер ван Лар, Ян Мил, Корнелис ван Пуленбург, Корнелис Схют, Готфрид Валс, Бартоломео Пасанте, Матия Прети, Петер Паул Рубенс, Карло Сарачени, Масимо Станционе, Антонис ван Дайк, Симон Вуе, Петер де Вите и много други.[5][10][11][12][13][14][15]

Гербовете на обединението на домове Колона (вляво) и Ван ден Ейнде (вдясно), стоящи над портата на на двореца.

Фердинанд ван дер Ейнде се жени за Олинда Пиколомини, която му ражда три дъщери, две от които се омъжват за членове на важни неаполитански благороднически семейства – Джована се омъжва за дон Джулиано Колона ди Стиляно, принц на Сонино, а Елизабета за дон Карло Карафа ди Стиляно, маркиз на Анци. Джулиано Колона наследява двореца през 1688 г.[6][7] Дворецът все още носи гербовете на обединението на Ван ден Ейнде и Колона над портата си.[16] С Джулиано Колона ди Стиляно собствеността върху сградата, като през 1688 г. преминава в собственост на семейство Колона ди Стиляно. През 17 век двореца е подложен на множество реставрации и промени, както вътрешни, така и на основната фасада. От първоначалния вид на дворецът е запазен великолепния входен портал с герба на Дзевалос, изпълнение на Фандзаго. Друга важна поръчка през този период е тази, поверена на Лука Джордано, лично нает от Джулиано Колона, който изпълнява цикъл от стенописи в двореца, за да украси вътрешните помещения. Впоследствие Паоло де Матеис и Джакомо дел По също създават стенописи там.[17]

През първата половина на 19 век, поради някои разногласия в семейство Колона ди Стиляно, дворецът е разделен на няколко части и отдаден под наем на различни хора, които нямат връзка със семейството. Стенописите на Лука

Джордано са изгубени, а заедно с тях и целият престиж на сградата като цяло, като междувременно в същия период значително се увеличава броят на благородническите сгради по протежение на най-важната улица на града. Няколко купувачи завладяват част от двореца, като банкерът Карло Форке се настанява на първия етаж, рицарят Отавио Пиколелис в два апартамента на мецанина, а останалите части от сградата са пуснати в продажба едва след няколко години. В този период дворецът за пореден път е подложен на архитектурна промяна в неокласически стил, извършена от Гулиелмо Тури. Най-важната част от сградата, която в наши дни е отворена за посещение, е придобита от сем. Форке, което иска за апартамента си важен цикъл от декорации и щукатури, който да украсяват основното стълбище и залите на първия етаж. За целта са наети Дженаро Малдарели и Джузепе Камарано, известни в Неапол с декорациите на благородническите дворци в града, включително и Кралския дворец.[18]

Покритият вътрешен двор на двореца.

В края на 19 век апартамента на Форке става собственост на Търговската банка на Италия, а не по рано от 1920 г. и останалите части са изкупени от същата. На тази дата сградата след почти век отново става един единствен дворец. На архитект Луиджи Платаня да адаптира сградата към новото ѝ предназначение на банка. Той покрива вътрешния двор и създава голяма зала на приземния етаж. Фасадата придобива сегашния си вид и е монтирано монументалното мраморно стълбище, заобиколено от стенописите на Джузепе Камарано и Дженаро Малдарели, включващи „Апотеоз на Сафо“ от Камарано (1832). Дворът е превърнат в зашеметяваща покрита обществена зала, засводена от стъклен таван с флорални мотиви.

От 2007 до 21 май 2022 г. белетажът на сградата е домакин на една от трите художествени галерии, принадлежащи на банковата група „Интеза Санпаоло“ː Италиански галерии – Неапол, съставена от около 120 произведения, включително картини и скулптури.[19]

Описание

[редактиране | редактиране на кода]
Порталът на Палат „Дзевалос“
Големият централен салон

Порталът на сградата, създаден от Козимо Фандзаго, е величествен, типичен за неаполитанската архитектура. Веднага щом се премине през него, вдясно се вижда още един голям благороднически герб на сем. Колона с кратка мраморна гравюра, посветена на него: щитът е същият като този, поставен над главната порта, оставяйки човек да мисли, че тези две части са добавени по-късно.[20]

Непосредствено след входа се намира огромната централна зала на архитект Луиджи Платания, изцяло в еклектичен стил, създадена от предишния двор от вулканична скала (пиперно), изграден по първоначалния проект на Фандзаго. По стените ѝ има стенописи от Едзекиеле Гуардашоне; покритието е чрез декорирана стъклена капандура. Монументалното стълбище вдясно води към горния етаж и е украсено с големи лампи и позлатени щукатури в стил от 19 век. На свода има „Апотеоз на Сафо“, като стенописът на Джузепе Камарано е подписан и датиран от 1832 г.[21] Стените, оцветени в мъхестозелено, са украсени в неокласически стил от Дженаро Малдарели.[22]

Детайл на декоративните елементи на белетажа
Гледка към белетажа непосредствено след монументалното стълбище

След като монументалното стълбище завършва, залите, които съставляват белетажа, се отварят последователно. Сред тях са зала „Амурини“, декорирана на свода със стенописи от края на 19 век, зала „Щукатури“, украсена с неокласически елементи по стените, Залата на птиците, украсена с животински и флорални мотиви от 19 век, от които получава името си, Зала „Помпей“, която носи името си от класическите мотиви на темперните декорации, характеризиращи свода, и накрая Залата на вярността, наречена така заради красивата фреска представяща Добродетелта, дело на Джузепе Камарано и Дженаро Малдарели.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Donatella Mazzoleni, I palazzi di Napoli. Arsenale Editrice, 2007. ISBN 88-7743-269-1.
  2. ↑ Aurelio Musi, Mezzogiorno spagnolo: la via napoletana allo stato moderno, Guida, 1991, с. 169.
  3. ↑ Ludovico Pepe, Storia della città di Ostuni dal 1463 al 1639, Trani, 1894, с. 265.
  4. ↑ AA.VV., Gallerie di Palazzo Zevallos Stigliano, Intesa Sanpaolo, 2008
  5. ↑ а б "Mediterranean Masterpieces - This Collection Tells the Story of Naples Through Its Art Архив на оригинала от 2023-05-28 в Wayback Machine.". Vice Media. Посетено на 31 май 2024 г.
  6. ↑ а б Ruotolo, Renato (1982). Mercanti-collezionisti fiamminghi a Napoli: Gaspare Roomer e i Vandeneynden. Massa Lubrense Napoli - Scarpati. с. 5–55.
  7. ↑ а б Maria Grazia Lanzano. "6. Dai Coppola ai Lentini". Dizionario Dialettale di Gallicchio. Посетено на 31 май 2024
  8. ↑ Attanasio, Sergio. La Villa Carafa di Belvedere al Vomero. Napoli SEN, 1985. с. 1–110.
  9. ↑ La Gala, Antonio. Vomero. Storia e storie. Guida, 2004. с. 5–150.
  10. ↑ De Rose, Aurelio. I palazzi di Napoli. Newton & Compton, 2001. ISBN 88-541-0122-2.
  11. ↑ Intesa San Paolo AA.VV. Gallerie di Palazzo Zevallos Stigliano. Intesa Sanpaolo, 2008.
  12. ↑ Arte'm AA.VV. Gallerie di Palazzo Zevallos Stigliano. Intesa Sanpaolo, 2014. ISBN 978-88-569-0432-1.
  13. ↑ Mazzoleni, Donatella. I palazzi di Napoli. Arsenale Editrice, 2007. ISBN 978-88-7743-269-8.
  14. ↑ G.Porzio, G.J. van der Sman. 'La quadreria Vandeneynden' 'La collezione di un principe'. A. Denunzio, 2018. с. 51–76.
  15. ↑ Stoesser, Alison. Tra Rubens e van Dyck: i legami delle famiglie de Wael, Vandeneynden e Roomer. 2018. с. 41–49.
  16. ↑ Nobili Napoletani // Nobili Napoletani.it. Посетен на 27 August 2020.
  17. ↑ Napoli antica e moderna dedicata a s.m. Ferdinando 4. re delle Due ..., Volume 3
  18. ↑ AA.VV., Museo di Villa Pignatelli. Electa, 2000
  19. ↑ Riaperte le gallerie di palazzo Zevallos
  20. ↑ Arte'm Gallerie di palazzo Zevallos Stigliano..
  21. ↑ Intesa Sanpaolo Gallerie di palazzo Zevallos Stigliano..
  22. ↑ Arte'm Gallerie di palazzo Zevallos Stigliano..
  • Aurelio De Rose, I palazzi di Napoli, Roma, Newton & Compton, 2001, ISBN 88-541-0122-2
  • AA.VV., Gallerie di Palazzo Zevallos Stigliano, Intesa Sanpaolo, 2008, ISBN non esistente
  • AA.VV., Gallerie di Palazzo Zevallos Stigliano, Arte'm srl, 2014, ISBN 978-88-569-0432-1
  • Antonio Ernesto Denunzio, Dimore signorili a Napoli. Palazzo Zevallos Stigliano e il mecenatismo aristocratico dal XVI al XX secolo, Convegno internazionale di studi, Napoli 20-22 ottobre 2011, Palazzo Zevallos Stigliano, Palazzo Reale. Atti del Convegno, A.E. Denunzio (a cura di) et al., Napoli, Intesa Sanpaolo - Arte’m, 2013
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Palazzo Zevallos Stigliano и страницата Palazzo Zevallos в Уикипедия на английски и италиански език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Италия“         Портал „Италия“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Палацо_„Дзевалос“&oldid=12354141“.