Луи дьо Бурбон, Великия дофин
Луи дьо Бурбон, Великия дофин Louis de France | |
френски благородник | |
Луи дьо Бурбон, Великия дофин по време на обсадата на Филипсбург през 1688, худ. Хиацинт Риго | |
Роден | |
---|---|
Починал | |
Погребан | Базилика „Сен Дени“, Сен Дени, Франция |
Религия | Католическа църква |
Герб | |
Семейство | |
Баща | Луи XIV |
Майка | Мария-Тереза Испанска |
Братя/сестри | Луи-Огюст, херцог дю Мен Луи-Александър дьо Бурбон Луи дьо Бурбон, граф дьо Вермандоа Луи-Сезар, граф дьо Вексан |
Съпруга | Мария Анна Виктория Баварска (7 март 1680) |
Деца | Филип V Испански[1] Луи дьо Бургон |
Други роднини | Филип IV |
Подпис | |
Луи дьо Бурбон, Великия дофин в Общомедия |
Луи дьо Бурбон, наричан също Луи дьо Франс (на френски: Louis de Bourbon, Louis de France), но по-известен с прозвището Великия дофин (le Grand Dauphin) (* 1 ноември 1661; † 14 април 1711), е първородният син на Луи ХІV и Мария-Тереза Испанска и през целия си 50-годишен живот – престолонаследник (дофин) без да доживее да стане крал. Като дете на първи братовчеди, той не е надарен с особени достойнства, което кралят добре разбира. Най-голямата му заслуга е, че има трима здрави синове, един от които става испански крал и един – баща на бъдещия Луи ХV.
Раждане и младост
[редактиране | редактиране на кода]Бракът на Луи ХІV е политически и му осигурява права върху Испанското наследство. Избраната за съпруга – Мария-Тереза, дъщеря на испанския крал – е посредствена и между тях не възникват топлота и близост. С оглед на политическите цели кардинал Мазарини пренебрегва факта, че кралят и кралицата са двойни първи братовчеди. Затова не е учудващо, че от тяхната физическа връзка се ражда само едно здраво дете – първородното, което получава името на баща си Луи и титлата Монсеньор създадена специално за него. Впоследствие Мария-Тереза ражда още пет пъти – две момчета и три момичета,[2] но никое от тях не надживява петгодишна възраст.
Луи е роден във Фонтенбло и веднага обявен за fils de France (син на Франция). На седем години за негов учител е назначен прочутият теолог Жак Босюе.[3] Това е човекът, който влияе върху Луи ХІV за идейна обосновка на абсолютизма като власт дадена от Бога, така че е ясно в какъв дух е възпитавано малкото момче. Но той е разочарован от ученика си: „Мосю... е наследил хитрините и ниската интелигентност на майка си. През целия си живот той се възхищава на славния си баща и се страхува от него, дори когато получава подчертано великодушно отношение.“[4] Самият Луи го смята за „мързелив, комичен и глупав и само буржоазните му нрави карат народа да го обича“.[5] Действително, в противоречие с повечето си качества, дофинът е либерален, щедър и приветлив, което го прави любимец на парижани. Волтер го намира за „добронравен и скромен в поведението си и като че ли по всичко приличащ на майка си“.[6]
Роля в политическия живот
[редактиране | редактиране на кода]Още щом достига зряла възраст, дофинът получава право да участва във Върховния съвет (най-тесния кръг съветници на краля). Това не означава, че той има някакво действително участие във вземането на решения. Останалите го наблюдават как по цял ден стои на фотьойл и барабани по коляното си. Той е обиколен от приятели, които опитват чрез него да получат служба или пост, но не смее да помоли за нищо баща си.
През 1688 г., в началото на Деветгодишната война, Луи ХІV го назначава за главнокомандващ на 100-хилядна армия в Германия. На раздяла му казва прочутите думи: „Сине мой, като Ви пращам да командвате мои войски, Ви давам възможност да проявите достойнствата си; покажете ги пред цяла Европа, та като дойде време да умра, да не се забележи, че кралят е мъртъв.“[7] Операцията се подготвя внимателно, така че принцът да не се провали – действителната команда се поверява на опитни маршали, други присъстват наблизо с армиите си в случай на нужда. Тази значителна сила превзема Хайделберг и Майнц, така че има категоричен успех. През това време, подражавайки на баща си, Великият дофин участва лично в боевете, но само толкова, че да не се рискува животът му, показва загриженост и приятелски чувства към войниците.
Въпреки това е ясно, че той няма дарби за военачалник. Кронин нарича неговото представяне „разочароващо“. По това време в двора на шега се говори, че дофинът „прочистил вълците от Ил-дьо-Франс, но едва ли ще прочисти Нидерландия от враговете ни“. Той предпочита да живее скромно и меланхолично в своя дворец Мьодон и да не се меси в работите на държавата. За двора „беше обезкуражаващо да очаква един ден той да стане крал“.[8] Оттук нататък кралят рядко го включва в управлението и военните действия.
Семейство и наследство
[редактиране | редактиране на кода]През 1680 г. Великият дофин се жени за Мария Анна от Бавария, нов политически брак.[9] Съпрузите не са особено близки, но все пак имат трима сина:
- Луи, херцог Дьо Бургон (1682 – 1712), женен за Мари-Аделаид дьо Савоа, баща на Луи ХV;
- Филип д'Анжу (1683 – 1746), крал на Испания от 1700 г., два пъти женен с четирима сина, дал начало на испанските Бурбони, които и до днес са крале на страната;
- Шарл, херцог Дьо Бери (1686 – 1714), женен за Мари Луиз Елизабет д'Орлеан (дъщеря на Филип ІІ Орлеански), никое от децата му не оживява.
Мария Анна умира през 1690 г. и Луи се жени тайно за тогавашната си любовница Мари-Емили дьо Шоан. Бракът не е тайна за баща му, но новата съпруга не е призната официално, а момчето, което ражда, е изпратено в провинцията и не получава име. Повече деца от този брак няма, но Луи има три дъщери от други любовници. Те доживяват зряла възраст и имат наследство. По принцип Великият Дофин не е близък с незаконните деца на баща си. Поддържа близки отношения само с Мари-Ан Принцеса дьо Конти дъщеря на Мадам дьо ла Валиер както и с Луиз-Франсоаз Мадмоазел дьо Нант дъщеря на Мадам дьо Монтеспан.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ 500122353 // 7 ноември 2016 г. Посетен на 22 май 2021 г.
- ↑ John Wolf, Louis XIV, New York 1968, p. 289
- ↑ Antonia Fraser, Love and Louis XIV : the women in the life of the Sun King, New York 2006, p. 161
- ↑ Philippe Erlanger, Louis XIV, New York 1970, p. 177
- ↑ John Wolf, Louis XIV, p. 606
- ↑ Франсоа Волтер, Векът на Луи ХІV, София 2016, т. 1, с. 202
- ↑ Пак там.
- ↑ Всички цитати по Vincent Cronin, Louis XIV, Boston 1965, p. 295
- ↑ Fraser, Love and Louis XIV..., p. 175