Захарий Кошов
| Захарий Кошов | |
| български революционер | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
Захарий (Захари) Илиев Кошов, известен като Зарето, е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Върховния македоно-одрински комитет.[1][2]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Кошов е роден на 15 август 1869 година в разложкото село Белица, което тогава е в Османската империя. Свършва първоначално училище в родното село, а после ходи с баща си на работа като зидар.[1] В 1896 година влиза във ВМОРО,[2] но по-късно се присъединява към Върховния комитет. От 1899 година е четник в Драмско и Сярско. Четник е заедно със съселянина си Захарий Гърбев на войводата Малешевски, с която през март 1902 година се сражава с многобройна войска при Сушица, Джумайско. В сражението загиват много четници и войници, а Кошев премръзва и тайно е откаран на лечение в Градево.[3] В 1902 година е десетник в четата на съселянина си мичман Тодор Саев и с нея през есента участва в Горноджумайското въстание.[2] Десетник е и в четата на поручик Йордан Стоянов.[3]
През лятото на следната 1903 година заедно с друг беличанин - Никола Дюлгеров сформира чета[2] от 150 души[3] в Самоков,[2] с която през Илинденско-Преображенското въстание се сражава при Белица, при Куру дере и Семково в Рила.[2] При разгрома на въстанието четата му сдържа настъплението на турците откъм Якоруда, за да могат бежанците от Белица да се изтеглят към България.[3]
Продължава четническата си дейност в Разлога до Младотурската революция в 1908 година, след която се легализира.[2]
При избухването на Балканската война в 1912 година е начело на малка чета на Македоно-одринското опълчение, с която охранява Белица. В 1916 – 1918 година е кмет на Белица.[2][4][5]
Кошов умира в Белица на 15 януари 1943 година. Погребан е тържествено с музика, венци и илинденски знамена, като по думите на вдовицата му „голем беличанин и голем българин“.[3]
На 12 февруари 1943 година вдовицата му Яна Кошова, на 71 години, родена в Белица, жителка на Разлог, подава молба за българска народна пенсия,[1] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[3]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 375.
- ↑ а б в г д е ж з Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 461.
- ↑ а б в г д е Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 376.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 85.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 239.
