Направо към съдържанието

Виенски книжовен договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Виенски договор (1850))
Франц Миклошич - главният идеолог на сключеното книжовно споразумение
Вук Караджич - най-видния сръбски книжовник и просветител с фес

Виенският книжовен договор е историческо споразумение за обединяване в единен литературен сърбохърватски език на съществуващите към онова време народни говори в Сръбско и Хърватско, включително също в Босна и Херцеговина, както и в самостоятелното тогава югоизточно държавно образувание, прераснало 2 години по-късно в Княжество Черна гора.

Практическа реализация

[редактиране | редактиране на кода]

Днес на практика, поради историческите перипетии и въпреки дългогодишно налаганата и провеждана последователна политика в тази насока от Австрийската империя, Австро-Унгария и наследилата ги Югославия, това споразумение не е изпълнено и не се спазва. Към 2011 г. в диалектния континуум на сърбохърватския език са обособени 4 официални езика - сръбски, хърватски, босненски и черногорски.

Цели, задачи, участници

[редактиране | редактиране на кода]

Виенският книжовен договор преследва целта да създаде единен общ книжовен език за всички западни южнославянски наречия. По времето на Югославия езикът е даже преименуван на сърбохърватско-словенски, имайки претенциите да привключи към себе си и словенския език.

Като най-подходящ народен говор за всичките тези наречия е избран южният (Босна и Херцеговина) в дубровнишкия му вариант, а именно източнохерцеговинският, който е и типичният сръбски, заложен междувременно от Вук Караджич като книжовна норма за сръбския език.

Историческото споразумение е сключено на 28 март 1850 г. в столицата на Австрийската империя. Сам по себе си този символичен акт е достатъчно красноречив чии външнополитически интереси обслужва този книжовен договор. Под текста му са положили подписите си 8-ина западно-южнославянски книжовници – 5-а хървати, 2-ма сърби и 1 словенец. Целта, която са си поставили тези езиковеди, е благородна – да сближи в обща цялост тези южнославянски народи.

Книжовното дело по съставянето на езиково-терминологичния общ понятиен апарат е финансирано от имперското австрийско министерство на просветата, тъй като по този начин се пестели правни и административни сили, енергия и пари – посредством въвеждането на единен езиков стандарт.

Инициатор на договора за общия език и терминология е Франц Миклошич, депутат в Австрийския Райхстаг, който заемал длъжността „имперски библиотекар“, и който предварително призовал сърбите и хърватите да седнат на една маса и да се разберат по въпроса за единния книжовен език. Естествено това се случило непосредствено след като поканените от Австрия руски войски потушили унгарската национална революция през 1848 г. Сърбите от военната граница в днешна Войводина за активната си позиция на австрийска страна срещу унгарците, били възнаградени със създаването на Войводство Сърбия и Тамишки Банат. Непосредствено преди сключването на договора, от най-видния сръбски книжовник и просветител Вук Караджич (пребиваващ от дълго време в австрийската столица) била излязла статията „Сърбите, всички и навсякъде“ в сборника му Ковчежић за историју, језик и обичаје Срба сва три закона.

Един от хърватските книжовници подписали договора – Иван Кокулич, заявил след сключването му, че до онзи момент хърватската интелигенция е спала дълбок сън - била подложена на италийското латинско влияние на илиризма още от времето на „Царството на славяните“, като сред хърватските женски дружества се общувало на немски, а старите хърватски аристократични родове изпращали синовете си в Унгария да учат унгарски - виж и хърватско-унгарска уния.

Съдържание и личности

[редактиране | редактиране на кода]

Споразумението гласи, че от подписването му насетне южнославянските просветители ще работят в насока изграждането на общ книжовен език, за да не се бъркат диалектите – посредством официална стандартна книжовна норма. Тази норма трябвало да бъде изградена на базата на т.нар. щокавско наречие от йекавски изговор, което наречие било общо за тези южнославянски народи. Споразумението носи подписите на:

За и при постигането на споразумението е търсен баланс, който е и намерен. Хърватските представители остават доволни заради признанието за официална на езиковата им норма на която е написана тяхната ренесансова Дубровнишка книжовност, като и сърбите са също удовлетворени поради припознаването на езика на епическата им народна поезия от приморските сръбски земи за книжовен - виж и бугарщици.

Въпреки точно уцеления сърбо-хърватски книжовен баланс и от двете страни имало недоволни, възроптали срещу сключването му. От хърватска страна споразумението засягало най-вече онези, които пишели на кайкавско наречие, включващо и Загреб. От сръбска страна особено остра била реакцията на Сръбската православна църква. В нейна подкрепа се обявили и видни книжовници от Войводина, които били привикнали към славяносръбския, намирайки го за по-адекватен от херцеговинския. Отделно от това сърбите употребявали основно кирилица, което допълнително усложнявало въпроса с формирането на общия сърбохърватски език - виж и сръбска кирилица. От хърватска страна споразумението не уважил Людевит Гай, което направило изключително неприятно впечатление на хърватската общественост. Въпреки това известният хърватски филолог Ватрослав Ягич яростно защитил сключеното споразумение през 1864 г.