Анес Варда
| Анес Варда Agnès Varda | |
| френска режисьорка и сценаристка | |
 На Фестивала в Гуадалахара през 2010 г. | |
| Родена | Арлет Варда
|
|---|---|
| Починала | |
| Погребана | Монпарнаско гробище, Париж, Франция |
| Националност |  Франция |
| Учила в | Лувърска школа |
| Режисура | |
| Активност | 1955 – 2019 |
| Значими филми | „Клео от пет до седем“ |
| Семейство | |
| Съпруг | Жак Деми |
| Деца | Матийо Деми Розали Варда |
| Уебсайт | www.cine-tamaris.com/agnes-varda/ |
| Анес Варда в Общомедия | |
Анѐс Варда̀ [1][2] (на френски: Agnès Varda) е френска режисьорка [3], част от Френската нова вълна.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Родена е на 30 май 1928 г. в Иксел, Белгия в семейството на Кристиан Паске и инженера Йожен-Жан Варда (от семейство на гръцки емигранти от Мала Азия). Рожденото ѝ име е Арлет Варда. Завършва литература и психология в Сорбоната, първоначално работи като фотограф, а от средата на 50-те години става кинорежисьорка. През 1962 г. се омъжва за режисьора Жак Деми. Има две деца – костюмографката Розали Варда (1958) и актьорът и режисьор Матийо Деми (1972).
_-_cimeti%C3%A8re_du_Montparnasse.JPG)
Сред най-известните ѝ филми са „Клео от пет до седем“ („Cléo de 5 à 7“, 1962), номиниран за „Златна палма“ на Фестивала в Кан, „Щастие“ (1965), получил специалната награда на журито на Берлинския международен кинофестивал и „Скитницата“ („Sans toit ni loi“, 1985), получил наградата „Златен лъв“ на Фестивала във Венеция. Сред многото ѝ отличия са и тези за цялостна кариера: „Златен леопард“ от Локарно, „Златна палма“ от Кан, „Оскар“.
Творчество
[редактиране | редактиране на кода]Интересът на Варда към фотографията я насочва към киното. През 1954 г. по молба на неизлечимо болен приятел, който вече не може да посещава родните си места, Варда отива да снима в малкото рибарско селище Поант Корт, недалеч от Монпелие. Работата я увлича толкова, че решава да заснеме игрален филм в това село. Озаглавен просто „Pointe Courte“, филмът разказва за млада двойка, която се опитва да подобри семейните и любовните си отношения по време на престая си в селището. Този филм е стилистично предшественик на Френската нова вълна[4]. Варда включва във филма двама професионални актьори, както и обикновени жители на селището, което внася в картината елемент на реализъм и документална естетика, вдъхновена от Неореализма. По-късно във филмите си тя често използва комбинация от фикционални и документални елементи[5].
Вторият ѝ пълнометражен филм, „Клео от пет до седем“, излиза само седем години по-късно. Той разказа за два часа от живота на млада парижка поп певица в очакване на резултатите от медицински тестове за евентуален рак. Действието на филма се развива сякаш в реално време и е разделено на поредица от глави с указание за точното време на случващото се. Героинята се среща с различни хора, чрез общуването с които постепенно напуска кукленския си образ и придобива живи човешки черти. Филмът засяга редица екзистенциални теми, като тленността и смъртта, самотата и отчаянието, и се отличава с подчертан феминистки подход.
В първия си цветен филм, „Щастие“, Варда рисува портрет на щастливо семейство, в което съпругът известно време успява успешно да съчетае любовта към жена си и децата си с любовта към друга жена. Когато жена му научава от самия него за съперницата си, се самоубива, а той я замества без видими проблеми с любовницата си. Картината на безграничното щастие, изпълнена в импресионистични цветове, галещи погледа на фона на хармоничната музика на Моцарт, обаче оставя неспокойно усещане. Според Варда „това е красив плод с жесток вкус“[6].
Филмът „Едната пее, другата – не“ разказва за живота на две млади жени, които съдбата събира през 1962 г. и които се срещат отново 14 години по-късно, припомняйки си отминалите години. Въпреки факта, че едната произхожда от проспериращо градско семейство и е станала певица, а другата има тежко селско минало и две извънбрачни деца, това не пречи на тяхното взаимно разбирателство и приятелство. Филмът обръща специално внимание на темите за женското приятелство, социалния статус на жената и легализирането на аборта.
През 1984 г. Варда създава филма „Без покрив, извън закона“, разказващ за смъртта на млада скитница на име Мона. Неназован човек извън екрана разговаря с хора, които са срещнали Мона през последните седмици от живота ѝ. Филмът е разделен на 47 епизода, във всеки от които някой разказва за впечатленията си от общуването с Мона. Филмът разказва за стремежа на героинята към свобода и опита ѝ да се измъкне от оковите на съвременното общество, но и за това, че не всеки такъв опит е успешен. През 1985 г. за този филм Варда е удостоена с голямата награда на филмовия фестивал във Венеция – „Златен лъв“, както и с престижната награда на ФИПРЕССИ. През 1986 г. Сандрин Бонер получава френската награда „Сезар“ като най-добра актриса за изпълнението си в този филм[7].
През 1990 г. умира съпругът на Варда, известният режисьор Жак Деми, с когото са живели заедно от 1962 г. Малко след смъртта му Варда заснема филма „Жако от Нант“ за живота и смъртта му. Започвайки с артистична възстановка на ранните години на Деми в окупираната от Германия Франция, филмът изследва страстта му към различни аспекти на киното, включително кастинга, сценографията, анимацията и осветлението. Фикционалните епизоди на филма са преплетени с хроники на военновременния Нант, фрагменти от филми на Деми, както и документални кадри на умиращия режисьор. Филмът продължава близката на Варда тема за справянето със смъртта[8].
Филмография
[редактиране | редактиране на кода]Избрани пълнометражни филми
[редактиране | редактиране на кода]| година | филм | оригинално заглавие | бележки |
|---|---|---|---|
| 1955 | Ла Поанкур | La Pointe Courte | |
| 1962 | Клео от 5 до 7 | Cléo de 5 à 7 | |
| 1965 | Щастие | Le bonheur | |
| 1966 | Създанията | Les créatures | |
| 1967 | Голямата любов | Lions Love | |
| 1970 | Наусика | Nausicaa | ТВ филм |
| 1977 | Едната пее, другата – не | L’une chante, l’autre pas | |
| 1981 | Документатор | Documenteur | |
| 1985 | Скитницата | Sans toit ni loi | |
| 1988 | Кунг-фу майстор! | Kung-fu master! | |
| 1988 | Джейн Б. от Анес В. | Jane B. par Agnès V. | |
| 1991 | Жако от Нант | Jacquot de Nantes | |
| 1995 | Сто и една нощи | Les cent et une nuits de Simon Cinéma | |
| 2000 | Събирачите и събирачката | Les Glaneurs et la Glaneuse | |
| 2008 | Плажовете на Анес | Les plages d'Agnès | |
| 2017 | Лица, места | Visages Villages |
За нея
[редактиране | редактиране на кода]- Sara Cortellazzo et Michele Marangi, Agnès Varda, Edizioni di Torino, 1990.
- Michel Estève et al., Agnès Varda, Paris, Lettres modernes Minard, coll. „Etudes cinématographiques“ (no 179-186), 1991 ISBN 978-2-256-90894-1
- Bernard Bastide, Les Cent et une nuits, chronique d'un tournage, Pierre Bordas et fils, 1995
- Sandy Flitterman-Lewis, To desire differently: feminism and the French cinema, Columbia University Press, 1997, 379 p.
- Alison Smith, Agnès Varda, Manchester University Press, 1998
- Antony Fiant, Roxane Hamery et Eric Thouvenel (dir.), Agnès Varda: le cinéma et au-delà, Rennes, Presses universitaires de Rennes, 2009.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Енциклопедия „В света на киното“, т. 1, стр. 384, 1983 г.
- ↑ Еднотомна енциклопдия „А-Я“, стр. 170, 1999 г. БАН.
- ↑ Agnès Varda(1928-2019), IMDb.com.
- ↑ Neupert, Richard. A History of the French New Wave Cinema University of Wisconsin Press, 2007, p. 57.
- ↑ Fitterman-Lewis, To Desire Differently, Columbia University Press, 1996, pp. 215–245.
- ↑ Harvard Film Archive // Архивиран от оригинала на 2015-09-07. Посетен на 2013-06-27.
- ↑ Vagabond (1985) – Awards // Архивиран от оригинала на 2015-04-08. Посетен на 2013-06-27.
- ↑ Wilson, Emma. 3. Mourning Films I. French Cinema since 1950: Personal Histories. Lanham, MD: Rowman and Littlefield, 1999, pp. 42-46.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
| ||||||||||||||||||||
|
