Симеон I
Тази статия е за българския цар. За патриарха вижте Симеон I (константинополски патриарх).
Симеон I | |
български цар | |
![]() | |
Роден |
около 864 г.
|
---|---|
Починал | |
Управление | |
Период | 893 – 927 г. |
Коронация | княз – 893 г. цар – 913 г. |
Предшественик | Владимир Расате |
Наследник | Петър I |
Други титли | княз на България |
Семейство | |
Род | Крумова династия |
Баща | Борис I |
Майка | Княгиня Мария |
Братя/сестри | Владимир-Расате Анна Българска Евпраксия Българска Яков Гавраил (аристократ) |
Съпруга | неизвестна първа съпруга сестра на Георги Сурсувул |
Деца | от първия брак: Михаил от втория брак: Петър I, Иван, Вениамин[б 1]; дъщери |
Симеон I в Общомедия |
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d0/Seal_of_Simeon_I_of_Bulgaria.jpg/220px-Seal_of_Simeon_I_of_Bulgaria.jpg)
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/5/53/Skylitzes_-_Sime%C3%B3n_el_Grande.jpg/220px-Skylitzes_-_Sime%C3%B3n_el_Grande.jpg)
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/dc/Bulgaria-%28893-927%29-TsarSimeon-byTodorBozhinov.png/235px-Bulgaria-%28893-927%29-TsarSimeon-byTodorBozhinov.png)
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/63/RizMap09.jpg/300px-RizMap09.jpg)
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b5/Structure_of_the_First_Bulgarian_Empire_during_the_IX-X_century.png/220px-Structure_of_the_First_Bulgarian_Empire_during_the_IX-X_century.png)
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9c/Wars_of_tsar_Simeon_I.png/220px-Wars_of_tsar_Simeon_I.png)
Цар Симео̀н I Велѝки (на старобългарски: цѣсарь Сvмеѡнь; на гръцки: Συμεών Αʹ ὁ Μέγας, Sumeṓn prôtos ho Mégas) е български владетел (цар),[10] управлявал Първата българска държава от 893 до 927 г.[11] Успешните войни на Симеон срещу Византия, маджарите и сърбите довеждат до най-голямото териториално разширение на България в цялата нейна история[12] и я превръщат в най-силната държава на територията на тогавашна Източна Европа.[13] Неговото царуване е и период на културен разцвет, наричан по-късно Златен век на българската култура.[14][15][16]
При управлението му границите на България достигат до три морета – Бяло, Адриатическо и Черно,[17][18] а съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.[18][19] Обособената малко по-рано Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически и кирилски преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.[20] Самата кирилица е създадена в Преславската книжовна школа през 90-те години на IX век.[21][22][23] По време на своето управление Симеон заменя първоначалната си титла „княз“ с „цар“.[24]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/7a/SymeonLaudatio.jpg/220px-SymeonLaudatio.jpg)
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Произход и ранни години[редактиране | редактиране на кода]
Симеон е роден през 864 или 865 година като трети син на княз Борис I от Крумовата династия.[16][25] За времето на раждането му се съди от две писма на константинополския патриарх Николай I Мистик, според които към 923 – 924 година Симеон е на около 60 години, като патриархът го нарича „син на мира“, което се свързва с българо-византийския мирен договор, довел до покръстването на българите.[26] Тъй като княз Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 година, Симеон е християнин през целия си съзнателен живот.[16][15]
Намерението на княз Борис е тронът да бъде наследен от най-големия му син Владимир, а Симеон да стане високопоставен духовник. По тази причина около 878 година Борис изпраща Симеон в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование.[15] Там бъдещият владетел постъпва като послушник в константинополски манастир[15] и приема монашеското име Симеон.[б 2]
Симеон прекарва следващото десетилетие (около 878 – 888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и на Аристотел.[28] Той овладява гръцкия до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“.[15][29] Според някои тълкувания Симеон е обучаван лично от патриарх Фотий,[30] но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.[15]
Около 888 година Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“,[б 3] където заедно с други монаси под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език.[15] Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с императора на Свещената Римска империя Арнулф Каринтийски,[32] което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел.[33][34] Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата[35] и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав, подчертавайки с това трайната християнизация на страната.[36] Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.[16]
Първи войни с Византия и маджарите[редактиране | редактиране на кода]
Малко след като Симеон застава на трона, той слага край на дългогодишния мир с Византийската империя, установен от неговия баща. Конфликтът започва, когато император Лъв VI Философ, изглежда под натиска на своята любовница Зоя Зауцена и баща ѝ Стилиан Зауца, премества тържището за българските стоки от Константинопол в Солун, като те са обложени с тежки данъци.[37] Българските търговци търсят помощ от Симеон, който се оплаква на Лъв VI, но императорът пренебрегва пратениците му.[38]
В отговор през есента на 894 година цар Симеон започва война, настъпвайки през границата на юг, без да срещне сериозна съпротива,[39] тъй като основните сили на Византийската империя са концентрирани в Източна Анатолия, воювайки срещу Абасидския халифат.[40] След като научава за българското настъпление, изненаданият император изпраща войска от гвардейци и други части от столицата да спрат цар Симеон, но тя претърпява поражение някъде в тема Македония (северозападна Тракия).[37] Българите пленяват повечето гвардейци хазари, които са освободени, след като отрязват носовете им, и избиват много офицери, включително командващия.[41] Симеон не продължава настъплението си, а бързо се изтегля на север, за да спре нападение на маджарите.[42]
Неспособни да реагират ефективно на българското настъпление, заради войната на изток, ромеите убеждават маджарите да нападнат България, обещавайки им да ги прехвърлят с флота си през река Дунав.[43] Възможно е Лъв VI да има споразумение и с Арнулф Карнтийски да не подкрепя Симеон срещу маджарите.[44] Освен това от Италия е извикан известният военачалник Никифор Фока, който през 895 година повежда армия към България с цел да отклони вниманието от северната граница.[45] Маневрата е успешна и Симеон повежда войските си срещу Фока, но до сериозен сблъсък не се стига.[46] Вместо това ромеите предлагат мир, информирайки го за действията си по суша и море, но скривайки планираното нападение на маджарите. Симеон не се доверява на пратеника и го задържа, след което нарежда достъпът на византийския флот в Дунав да бъде пресечен с въжета и вериги, възнамерявайки първо да се справи с армията на Фока.[47]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/1f/HungariansPursueBulgarians.jpg/269px-HungariansPursueBulgarians.jpg)
Въпреки затрудненията с преградите по Дунав, ромеите успяват да прехвърлят през реката, може би в близост до днешния Галац,[48] маджарската армия, водена от Лиюнтика, син на маджарския владетел Арпад.[49] Научавайки за изненадващото нападение, Симеон тръгва на север, оставяйки част от войските си по южната граница, за да предотвратят евентуална атака на Фока.[50] Двата му сблъсъка с маджарите в Северна Добруджа завършват с поражение и той е принуден да отстъпи в Дръстър.[50] Маджарите необезпокоявани опустошават страната до столицата Преслав, а след като Симеон постига примирие с ромеите през лятото на 895 г.,[45] се изтеглят северно от Дунав.[18][51] Окончателното сключване на мир се забавя, тъй като Лъв VI настоява за освобождаване на византийските военнопленници.[52]
След като неутрализира непосредствената заплаха от маджари и ромеи, Симеон започва да планира ответно нападение срещу маджарите. Той се споразумява за общи действия с печенегите, източни съседи на маджарите, и задържа византийския пратеник Лъв Хиросфакт, за да забави преговорите за освобождаване на военнопленниците.[53] По този начин той се надява да получи по-изгодни условия при крайния мирен договор. В поредица от писма, които разменя с пратеника, Симеон отказва да освободи пленниците и се подиграва на астрологическите способности на Лъв VI Философ.[51][54]
През 896 година, използвайки като повод нападение на маджарите срещу техни съседи славяни, Симеон настъпва срещу тях със своите печенежки съюзници, нанася им решително поражение в битката при Южен Буг[55] и ги принуждава окончателно да се изселят от Етелкьоз в Панония.[18][51] След този успех той най-накрая освобождава византийските пленници в замяна на българи, пленени през 895 г.[56]
През лятото на 896 година, претендирайки, че не всички български пленници са освободени,[55] Симеон отново напада Византия, насочвайки се към Константинопол.[57] В Тракия той е посрещнат от събрана набързо византийска армия, която унищожава в битката при Булгарофигон.[58] Император Лъв VI успява да отблъсне Симеон от Константинопол, прибягвайки до отчаяни мерки – въоръжава мюсюлмански военнопленници и ги изпраща да се бият срещу българите.[51][59] Това слага край на войната, като България получава територии между Черно море и Странджа[60] и Византийската империя се задължава да ѝ плаща годишен данък.[61]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/77/Boulgarofygon.jpg/275px-Boulgarofygon.jpg)
Междувременно Симеон се намесва в междуособиците за наследството на починалия през 892 година владетел на Сръбското княжество Мутимир. През 896 година той изпраща в Сърбия Клонимир Стоимирович, член на управляващата династия, който живее дълги години в българския двор.[62] След като Клонимир е убит, през 897 година наложилият властта си княз Петър Гойникович признава върховенството на Симеон и между двете страни се установява двадесетгодишен мир.[62] Това е период на активно проникване на християнството в Сърбия, в което вероятно важна роля играят и български мисионери.[62]
Мир с Византийската империя[редактиране | редактиране на кода]
Сключеният мирен договор между България и Византийската империя като цяло се спазва от двете страни до смъртта на Лъв VI през 912 година.[18] По тази причина сведенията за България през тези години във византийските източници са оскъдни – ограничават се главно до сведенията за две нови дипломатически мисии в България на Лъв Хиросфакт. При първата си мисия, която не е точно датирана, Лъв Хиросфакт успява да върне на Византия 30 крепости около Драч, които по това време попадат под български контрол.[63]
Втората мисия на Лъв Хиросфакт е във връзка със събитията около превземането на Солун от мюсюлманите. През 904 година, възползвайки се от български нападения в района, мюсюлмански флот, воден от византийския ренегат Лъв Триполит, превзема и разграбва Солун.[64] След тяхното изтегляне градът е заплашен от завземане от българите и заселването му със славяни[51][65] и Лъв VI е принуден да даде на Симеон нови територии в Македония. Според сключения договор, славянските области в южната част на Македония и Албания са предадени на България,[18][66] а границата преминава на 20 километра северно от Солун, за което свидетелства и Наръшкият надпис.[67]
Нови войни с Византия[редактиране | редактиране на кода]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/c/c7/BulgarianEnvoysAndAlexandros.jpg/342px-BulgarianEnvoysAndAlexandros.jpg)
Кампании от 913 – 914 година[редактиране | редактиране на кода]
Смъртта на император Лъв VI на 11 май 912 година е последвана поставянето на трона на малолетния му син Константин VII Багренородни, а негов регент и съимператор става братът на Лъв-Александър, който прогонва от двора съпругата на Лъв-Зоя. Тези събития дават възможност на Симеон за нов поход към Константинопол. През пролетта на следващата година негови пратеници, пристигнали в Константинопол, за да подновят мирния договор от 896 година, са изгонени от Александър, който отказва да плаща годишния данък, след което Симеон започва да се готви за война.[68][69][70]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/a1/Preslav_Golden_Church_Klearchos_2.jpg/246px-Preslav_Golden_Church_Klearchos_2.jpg)
Още преди да започнат военните действия Александър умира на 6 юни 913 година, оставяйки управлението на регентски съвет, начело с патриарх Николай Мистик.[68][69] Много жители на Константинопол не признават малолетния император, когото смятат за незаконороден,[71] и подкрепят претендента Константин Дукас,[72] което, заедно с бунтовете в Южна Италия и очакваното мюсюлманско нападение в Източна Анатолия, работи в полза на Симеон.[73] В поредица умолителни писма Николай Мистик се опитва да го разубеди от настъпление, но в края на юли или август българският владетел напредва със значителни сили и достига до Константинопол, без да срещне сериозна съпротива.[71]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8a/KonstantinosAndSymeon.jpg/300px-KonstantinosAndSymeon.jpg)
Междувременно безредиците в Константинопол стихват с убийството на претендента Константин Дукас и патриархът се утвърждава като ръководител на правителството.[74] Това кара Симеон да вдигне обсадата и да започне мирни преговори за радост на ромеите.[74] Продължителните преговори завършват със споразумение за изплащане на неплатения по-рано от Византия данък[75] и с обещание Константин VII да се ожени за една от дъщерите на Симеон.[51] С това Симеон цели да стане василеопатер (настойник на императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия. Според Симеон Логотет при тази среща в Евдом (днес Бакъркьой, част от което е Сан Стефано), предградие под стените на Цариград, където от 364 година (император Валент), според Книга за церемониите на император Константин Багренородни (913 – 959), стават коронациите на римските императори, през месец август 913 година оглавяващият империята патриарх Николай излязъл при Симеон извършил молитва и го увенчал, като поставил на главата му вместо „стема“ [византийската императорска корона] собствената си патриаршеска корона „епириптарий“ [ἐπιρριπτάριον – архийерейското увенчание[76] покрито c подобен на ὠμοφόριο златовезан покров – кукол (cuculla, κουκόλλιον), патриаршеско було, каптура].[77] В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата „кесар“ (Васил Златарски) с която още в 705 година е удостоен Тервел, за някакво „духовно осиновяване“ на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или дори просто за „архипастирска благословия“ (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-вероятна обаче изглежда тезата, според която тук, предвид сложната и тежка за империята военна и дипломатическа обстановка, в такава форма началстващия тогава и светската и духовната власт във Византия Патриарх коронясва българския владетел за „цар“ (цѣсарь, caesar) или „цар на България“ (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Димитри Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.), но не и както настоява Симеон за василевс (август), титла, която според държавната доктрина може да носи само ромейския император в Цариград.
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/32/AdrianopleConquest.jpg/312px-AdrianopleConquest.jpg)
Малко след посещението на Симеон в Константинопол майката на Константин VII Зоя Карбонопсина се връща в двора по настояване на младия император и веднага се заема с отстраняването на регентите. С помощта на заговор тя успява да поеме властта през февруари 914 г., фактически отстранявайки патриарх Николай от управлението, отхвърляйки признатата на Симеон царска титла[78] и отказвайки се от планирания брак на сина ѝ с неговата дъщеря.[79] С това военните действия са подновени и през лятото на 914 година Симеон отново настъпва в Тракия, превземайки Адрианопол. Зоя незабавно му изпраща многобройни подаръци и успява да го убеди да се изтегли, изоставяйки града. През следващите години Симеон воюва с Византия на запад, около Драч и Солун, но не настъпва отново към Константинопол.[80]
Кампания от 917[редактиране | редактиране на кода]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d3/Bulgarians_defeat_the_Byzantines_at_Anchialos.jpg/333px-Bulgarians_defeat_the_Byzantines_at_Anchialos.jpg)
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/6/65/Simeon_the_Great_anonymous_seal.jpg)
През 917 година Симеон подготвя нова война срещу Византия. Той се опитва да сключи съюз с печенегите, но не постига успех, тъй като ромеите им предлагат повече пари.[81] Византийската империя също се готви за война и се опитва да убеди сръбския княз Петър Гойникович да нападне България с поддръжка от маджарите.[82]
Първи започват военните действия ромеите, като силна армия, водена от Лъв Фока, син на Никифор, настъпва на север, подкрепяна от флот в Черно море под командването на Роман Лакапин. Приближавайки Месемврия, където трябва да бъдат подсилени с превозвана от флота войска, армията на Лъв Фока спира за почивка край река Ахелой, недалеч от Анхиало.[83][84] Научил за нападението, Симеон се придвижва бързо срещу ромеите и на 20 август 917 година двете армии се сблъскват в битката при Ахелой, в която българите удържат пълна победа, като много византийски военачалници загиват, макар самият Лъв Фока да успява да се укрие в Месемврия.[85][86] Десетилетия по-късно Лъв Дякон пише, че „още могат да се видят купища кости при река Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите“.
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/99/Battle_of_Anchialos_%28917%29.svg/259px-Battle_of_Anchialos_%28917%29.svg.png)
Планираното от ромеите нападение на печенегите от север се проваля, след като те влизат в конфликт с Роман Лакапин и той отказва да ги прехвърли през Дунав.[83] Сърбите и маджарите също не им оказват помощ – маджарите воюват в Западна Европа като съюзници на франките, а Петър Гойникович е разколебан, след като българският съюзник и владетел на Захумлие Михайло Вишевич предупреждава Симеон за плановете му.[87]
Армията на Симеон се възползва от победата си при Ахелой и настъпва след остатъците от византийските войски към Константинопол. Лъв Фока, който се е завърнал в столицата, се опитва да я спре в битката при Катасирти, в близост до града.[88] Българите нападат и отново нанасят поражение на ромеите, унищожавайки едни от последните им военни части, след което се връщат в България.[89]
Непосредствено след похода към Константинопол Симеон се заема да накаже сръбския княз Петър Гойникович за съюза му с Византия.[18] Той изпраща в Сърбия армия, водена от военачалниците Теодор Сигрица и Мармаис, които успяват да заловят и изпратят княза в България, където той умира като затворник. На негово място е поставен Павле Бранович, който дотогава живее като изгнаник в българския двор.[90]
Кампании от 920 – 922 година[редактиране | редактиране на кода]
Междувременно военните неуспехи предизвикват поредна промяна на управлението в Константинопол – през 919 година началникът на флота Роман Лакапин заменя Зоя Карбонопсина като регент на Константин VII и я изпраща отново в манастир. Роман сгодява дъщеря си Елена Лакапина за Константин и през декември 920 година се обявява за съимператор, поемайки управлението на Византийската империя.[91][92]
Лишен от възможността да заеме византийския трон с дипломатически средства, разгневеният Симеон подновява военните действия, за да наложи волята си. Между 920 и 922 година България засилва натиска си върху Византия, воювайки на запад през Тесалия до Коринтския провлак и на изток в Тракия, достигайки Дарданелите и прехвърляйки се в Азия, където обсажда град Лампсак.[51] Войските на Симеон се явяват пред Константинопол през 921 година, когато настояват за отстраняването на Роман и завземат Адрианопол, и отново през 922 година, когато удържат победа в битката при Пиги, опожаряват Златния рог и превземат Виза.[93] Междувременно ромеите се опитват да настроят сърбите срещу Симеон, но той запазва контрола си над тях, заменяйки Павле Бранович със Захария Прибиславлевич, бивш бежанец в Константинопол, когото той е пленил по-рано.[51][93]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/00/SymeonAndFatloun.jpg/389px-SymeonAndFatloun.jpg)
Решен да превземе Константинопол, Симеон планира мащабна кампания и през 922 година изпраща пратеници в Египет при фатимидския халиф Абдулах ал-Махди Билах, чийто флот може да му окаже помощ.[94] Халифът е склонен на споразумение и изпраща свои пратеници в България, но те са заловени от ромеите в Калабрия. Роман предлага на Абдулах мир, изпращайки му щедри дарове, и по този начин предотвратява съюза с България.[51][95]
През лятото на 924 година Симеон все пак се явява пред Константинопол с искане за среща с патриарха и императора. На 9 септември 924 година той преговаря с Роман Лакапин на Златния рог и договаря мир, според който Византийската империя отново започва да плаща данък на България, но си връща някои градове на черноморския бряг.[96] В описанието на срещата Теофан Продължител нарича двамата владетели „царете“ (τον βασιλέων), което подсказва, че византийците може би отново признават претенциите на Симеон за царска титла.[97]
Последни години[редактиране | редактиране на кода]
Междувременно в Сърбия Захария Прибиславлевич, подбуждан от ромеите, се разбунтува срещу Симеон, като е подкрепен от много българи, недоволни от постоянните войни срещу Византия.[98] Българският владетел отново изпраща Теодор Сигрица и Мармаис, но този път те претърпяват поражение и са обезглавени, което принуждава Симеон да сключи примирие с Византия и да се концентрира върху сръбския бунт. През 924 година той изпраща нова армия, водена от Часлав Клонимирович, който успява да прогони Захария в Хърватия. След този успех сръбската аристокрация е поканена в България, за да признае верността си към новия княз, но вместо това са избити и Симеон анексира Сръбското княжество.[51][99]
Най-вероятно след смъртта на патриарх Николай Мистик през 925 година или може би по същото време Симеон издига Българската архиепископия до статута на патриаршия.[100] Това може би е свързано с дипломатическите му контакти с папа Йоан X между 924 и 926 година, чрез които той изисква и получава признание от папата на титлата му на „император на римляните“, равна с тази на византийския император, а може би и потвърждение на патриаршеското достойнство на главата на българската църква.[101]
През 926 година войски на Симеон, водени от алогоботур, нападат византийския съюзник Хърватия, но са разгромени от армията на крал Томислав в битката при Босненските планини.[18] Въпреки успеха си Томислав търси споразумение с България и с посредничеството на папския легат Мадалберт е сключен мир, като е възстановено довоенното положение, но хърватите се отказват от съюза с ромеите.[102] В последните месеци от живота си Симеон се подготвя за нов поход към Константинопол, въпреки отчаяните молби за мир на Роман Лакапин.[103]
Симеон I умира на 27 май 927 година от сърдечен удар в своя дворец в Преслав. Според византийските хронисти това става когато Роман Лакапин обезглавява негова статуя.[104]
Симеон е наследен от своя син Петър, като първоначално негов регент е вуйчо му Георги Сурсувул.[105] Като част от сключения през октомври 927 година мирен договор с Източната Римска империя, скрепен с брака на Петър и внучката на Роман Лакапин Ирина, съществуващите граници между двете страни са потвърдени, както и царското достойнство на българския владетел и патриаршеския статут на главата на българската църква.[106]
Симеонов Златен век[редактиране | редактиране на кода]
При управлението на Симеон Средновековна България достига своя културен разцвет, превръщайки се в литературен и духовен център на Славянска Европа.[11] В това отношение Симеон продължава политиката на своя баща Борис за утвърждаване и разпространяване на славянската култура и привличане на учени и писатели в страната. В Преславската и Охридската книжовна школа, основани при Борис, се концентрира книжовната дейност и при управлението на Симеон,[107] като през този период там е създадена и новата азбука – кирилицата.[21][22][23]
Краят на IX и началото на X век са най-ранният и продуктивен период на средновековната българска литература.[107] Прекарал младежките си години в Константинопол, Симеон пренася византийската култура в българския двор.[107] Учениците на Кирил и Методий, сред които Климент Охридски, Наум Преславски и Константин Преславски, продължават просветителската си работа в страната, превеждайки християнски текстове, като Библията и книгите на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Атанасий Велики, както и исторически хроники, като тези на Йоан Малала и Георги Амартол.[107]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8c/St._Theodor.jpg/220px-St._Theodor.jpg)
Симеоновият Златен век е свързан и със създаването на оригинални богословски и светски произведения, като „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ на Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър. Личният принос на Симеон към този разцвет на литературата е възхваляван от съвременниците, например в сборника „Златоструй“ и в Симеоновия сборник,[51] към който самият цар пише едно приложение.[108]
Симеон превръща новата българска столица Преслав във великолепен религиозен и културен център, предназначен по-скоро за демонстрация на разцвета на царството и за владетелска резиденция, отколкото за военна крепост.[51] Със своите повече от двадесет кръстокуполни църкви и многобройни манастири, своят внушителен царски дворец и Златната (Кръгла) църква, Преслав е истинска имперска столица.[51] Нивото на изобразителното изкуство на епохата се вижда от преславския стил илюстрована керамика, образец на която е известната икона на Теодор Стратилат.[109]
Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]
Симеон се жени два пъти. От първата си съпруга, за която не се знае нищо, той има син на име Михаил († 931).[110] Може би заради скромния произход на майка му той е изключен от наследяването на трона през 927 година и е изпратен в манастир.[105]
От втората си съпруга, сестра на влиятелния аристократ Георги Сурсувул, Симеон има трима сина – Петър (* 912, † 23/30 януари 970), който го наследява като цар на България през 927 година и управлява до смъртта си през 969 г., Иван, който организира неуспешен заговор срещу брат си през 929 г., след което бяга в Източната Римска империя;[111] и Вениамин (Боян Мага), който според лангобардския хронист Лиутпранд притежавал силата да се превръща внезапно във вълк или друго хищно животно.[112]
Симеон има и няколко дъщери, една от които се опитва да ожени за император Константин VII през 913 година,[75] но замисълът му се проваля с връщането на власт на императрица Зоя.[113]
Борис I ?-907; упр. 852 – 889 | Мария | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Владимир Расате упр. 889 – 893 | Гавраил | Яков | Евпраксия | Анна | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
първа съпруга | Симеон I Велики 864/865 – 927; упр. 893 – 927 | сестра на Георги Сурсувул | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Михаил | дъщери? | Петър I сл. 912 – 970; упр. 927 – 969 | Иван | Вениамин (Боян, Баян) | дъщери? | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Наследство[редактиране | редактиране на кода]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/5/5d/Car_Simeon_Bulharsky_-_Alfons_Mucha.jpg/300px-Car_Simeon_Bulharsky_-_Alfons_Mucha.jpg)
Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на Първото българско царство. По негово време освен невижданото дотогава териториално разширение държавата става средище на културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволяват да укрепи международния авторитет на България. Той оставя след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепва властта вътре в държавата и провежда изключително стабилна вътрешна политика. Постига се политическо, религиозно и културно обединение.
Част от историците смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия. Независимо от това Симеон I остава в българската история с прозвището „Велики“, а управлението му с определението „Златен век“ заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната.
Памет[редактиране | редактиране на кода]
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/13/BASA-711K-1-10-12-Varna.jpg/300px-BASA-711K-1-10-12-Varna.jpg)
Цар Симеон Велики е сред най-високо ценените български исторически фигури, както е показано от народния глас в предаването на БНТ Великите българи, който през февруари 2007 година го поставя на 4 място сред най-великите българи на всички времена.[116] Симеон Велики е изобразяван в българската литература, кино и театър. Иван Вазов му е посветил детска родолюбива песен, която по-късно е аранжирана като песента „Край Босфора шум се вдига“.[117] През 1984 година е излъчен сериалът от 11 епизода „Златният век“ (по едноименния роман на Андрей Гуляшки), който пресъздава царуването на Симеон. В главната роля е Мариус Донкин.[118] През декември 2006 година в Силистенския театър има премиера „Златният век – Цар Симеон Велики“, в главната роля е Иван Самоковлиев.[119]
Картината „Българският цар Симеон – Основоположникът на Славянската литература“ е част от произведението от 20 платна на Алфонс Муха Славянската епопея.[120]
Симеон Велики е изобразен на „Цар Симеон“, най-известната картина на художника Димитър Гюдженов, окачена в Президентството на Република България.
На Симеон I е наречена улица „Цар Симеон“ в София (Карта).
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Sigrun Comati: Bulgarische Landeskunde. Helmut Buske, Hamburg 2003, ISBN 3-87548-327-8.
- Hans-Dieter Döpmann: Kirche in Bulgarien von den Anfängen bis zur Gegenwart. Biblion, München 2006, ISBN 3-932331-90-7
- Ivan Dujčev: Bulgarien. In: Lexikon des Mittelalters (LexMA). Band 2, Artemis & Winkler, München/Zürich 1983, ISBN 3-7608-8902-6, Sp. 914 – 928. Sp. 918).
- John V. A. Fine, Jr.: The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. University of Michigan Press, Ann Arbor 1991, ISBN 978-0-472-08149-3, S. 137 – 157.
- Vassil Gjuzelev: Symeon der Große. In: Lexikon des Mittelalters (LexMA). Band 8, LexMA-Verlag, München 1997, ISBN 3-89659-908-9, Sp. 360 f.
- Hans-Joachim Härtel, Roland Schönfeld: Bulgarien. Friedrich Puste, Regensburg 1998, ISBN 3-7917-1540-2, S. 45
- Edgar Hösch / Karl Nehring / Holm Sundhaussen: Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. Böhlau, Wien/Köln/Weimar 2004, ISBN 3-205-77193-1.
- Константин Иречек: Geschichte der Bulgaren. Tempsky, Prag 1876 (Nachdruck: Olms, Hildesheim/New York NY 1977, ISBN 3-487-06408-1).
- Ralph-Johannes Lilie, Claudia Ludwig, Thomas Pratsch, Beate Zielke, Harald Bichlmeier, Bettina Krönung, Daniel Föller, Alexander Beihammer, Günter Prinzing: Prosopographie der mittelbyzantinischen Zeit. 2. Abteilung: (867 – 1025). Band 6: Sinko (#27089) – Zuhayr (#28522). Nach Vorarbeiten Friedhelm Winkelmann erstellt. Herausgegeben von der Berlin-Brandenburgischen Akademie der Wissenschaften. De Gruyter, Berlin 2013, ISBN 978-3-11-020635-7, S. 188 – 202 Nr. 27467.
- Gerhard Podskalsky: Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien 815 – 1459. Beck, München 2000, ISBN 3-406-45024-5.
- Klaus-Peter Todt: SYMEON. In: Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon (BBKL). Band 11, Bautz, Herzberg 1996, ISBN 3-88309-064-6, Sp. 345 – 350.
- Warren Treadgold: A History of the Byzantine State and Society. Stanford University Press, Stanford CA 1997, ISBN 0-8047-2630-2.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Похвала за цар Симеон Архив на оригинала от 2007-09-30 в Wayback Machine.
- Васил Златарски. Прогласяване на българската църковна независимост и издигане България в царство при цар Симеон Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine.
- Васил Златарски. Войните на цар Симеон за завоюването на Цариград Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine.
- Николов, А. Идея о благочестии и мудрости правителя в политической идеологии и публичной пропаганде болгарских государей в первое столетие после принятия христианства в Болгарии (864 – 971). – В: XVII Ежегодная богословская конференция Православного Свято-Тихоновского гуманитарного университета. Т. 1. Москва, 2007, 124 – 130
- Николов, А., Факти и догадки за събора през 893 година. – В: България в световното културно наследство. Материали от Третата национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 17 – 19. 05. 2012 г. Съст. Т. Тодоров. Шумен, 2014, 229 – 237
- Nikolov, A. Making a new basileus: the case of Symeon of Bulgaria (893 – 927) reconsidered. – In: Rome, Constantinople and Newly converted Europe. Archeological and Historical Evidence. Vol. I. Ed. by M. Salamon, M. Wołoszyn, A. Musin, P. Špehar. Kraków-Leipzig-Rzeszów-Warszawa, 2012, 101 – 108
- Nikolov, A. The Perception of the Bulgarian Past in the Court of Preslav around 900 AD. – In: State and Church: Studies in Medieval Bulgaria and Byzantium. Ed. by V. Gjuzelev and K. Petkov. American Research Center in Sofia: Sofia, 2011, 157 – 171
- Zar Simeon, Enzyklopädie Britannica
- SYMEON I „the Great“ Prince [Knjas] of Bulgaria, fmg.ac
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Надежда Драгова предлага хипотезата, че Симеоновите синове Иван и Вениамин са един и същ човек, идентичен и със свети Иван Рилски.[1]
- ↑ От гръцката форма на еврейското име שִׁמְעוֹן (Шимон), което означава „вслушващ се“ или „слушащ“.[27]
- ↑ Това не трябва да се разбира буквално, тъй като устието на Тича е далеч на изток, на брега на Черно море. Изследователите интерпретират думата „устие“ от източниците като отнасяща се до тесен участък на реката или до прохода Устие близо до града.[31]
- ↑ Драгова 2006.
- ↑ Davies, Norman. Europe. A History. Oxford University press, 1997. ISBN 954-427-663-7.
- ↑ Fine, John. Early medieval Balkans. ISBN 0 472 08149 7 2.
- ↑ Curta, Florin. Southeastern Europe in the Middle ages 500 – 1200. ISBN 0-521-81539-8.
- ↑ Rashev, Rasho. Българската езическа култура VII – IX в. Класика и стил, 2008. ISBN 9789543270392.
- ↑ Early medieval Balkans, John Fine, ISBN 0 – 472 08149-7-2
- ↑ Розата на Балканите, Иван Илчев, т.1, ISBN 978-619-02-0424-4
- ↑ POLITICAL GEOGRAPHY OF MEDIEVAL BULGARIA. PART ONE FROM 681 TO 1018; Петър Коледаров, Проверена на 8 януари 2023 г.
- ↑ POLITICAL GEOGRAPHY OF MEDIEVAL BULGARIA. PART ONE FROM 681 TO 1018; Петър Коледаров, Проверена на 8 януари 2023 г.
- ↑ В науката съществува спор кога, къде и как Симеон придобива тази титла и дали тя е призната от Византия. За повече подробности вижте коментара на John Van Antwerp Fine в книгата му: The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, издание на University of Michigan Press от 1991 г., ISBN 0-472-08149-7, на стр. 155 – 156.
- ↑ а б Лалков 2000, с. 23 – 25.
- ↑ Издателство на БАН 1988.
- ↑ Encarta 2007.
- ↑ Hart 2004, с. 21.
- ↑ а б в г д е ж Fine 1991, с. 132.
- ↑ а б в г Златарски 1994, с. 280.
- ↑ Вайганд 2016.
- ↑ а б в г д е ж з Бакалов 2003.
- ↑ U.S. Embassy Sofia, Bulgaria 2007.
- ↑ Кастелан 1999, с. 37.
- ↑ а б Dvornik 1956, с. 179.
- ↑ а б Curta 2006, с. 221 – 222.
- ↑ а б Hussey 2010, с. 100.
- ↑ Златарски 1994, с. 280, 367.
- ↑ Димитров 2007.
- ↑ Божилов 1983, с. 33.
- ↑ Campbell 2007.
- ↑ Дринов 1876, с. 374.
- ↑ Златарски 1994, с. 282.
- ↑ Златарски 1994, с. 281.
- ↑ Николова 2002, с. 88.
- ↑ Runciman 1930, с. 133.
- ↑ Златарски 1994, с. 283.
- ↑ Todt 1996, с. 345 – 350.
- ↑ Crampton 2005, с. 16 – 17.
- ↑ Калоянов 2005.
- ↑ а б Рашев 2007, с. 5.
- ↑ Runciman 1930, с. 144 – 145.
- ↑ Златарски 1994, с. 289.
- ↑ Васильев 1902.
- ↑ Рашев 2007, с. 5, 10.
- ↑ Златарски 1994, с. 289 – 291.
- ↑ Runciman 1930, с. 145.
- ↑ Златарски 1994, с. 294 – 295.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 146.
- ↑ Златарски 1994, с. 295.
- ↑ Златарски 1994, с. 296 – 297.
- ↑ Kuun 1895, с. 23.
- ↑ Златарски 1994, с. 297.
- ↑ а б Златарски 1994, с. 298 – 299.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н Делев 2006.
- ↑ Златарски 1994, с. 301 – 304.
- ↑ Златарски 1994, с. 304.
- ↑ Златарски 1994, с. 304 – 311.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 147.
- ↑ Рашев 2007, с. 11.
- ↑ Златарски 1994, с. 315.
- ↑ Златарски 1994, с. 316.
- ↑ Златарски 1994, с. 317.
- ↑ Златарски 1994, с. 318 – 321.
- ↑ Runciman 1930, с. 148.
- ↑ а б в Fine 1991, с. 141.
- ↑ Златарски 1994, с. 323 – 325.
- ↑ Златарски 1994, с. 324.
- ↑ Runciman 1930, с. 152.
- ↑ Златарски 1994, с. 334 – 337.
- ↑ Успенскиій 1898, с. 184 – 194.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 155.
- ↑ а б Todt 1996.
- ↑ Златарски 1994, с. 352.
- ↑ а б Рашев 2007, с. 19.
- ↑ Runciman 1930, с. 156.
- ↑ Златарски 1994, с. 353.
- ↑ а б Златарски 1994, с. 359.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 157.
- ↑ Timothy Dawson, Graham Sumner, page 149 – By the Emperor's Hand: Military Dress and Court Regalia in the later Romano-Byzantine empire, Gutenberg Press 2015
- ↑ „Хроника“ на Симеон Логотет: „Българският цар Симеон излезе против гърците през месец август с голяма войска, дойде при Константиновия град и като го обсади, окопа от Влахерните до Златните врата с надежда лесно да го превземе. Но след като разбра здравината на стените и якостта на множеството въоръжени защитници и на каменометните, отчая се и се завърна в т.нар. Евдом, като поиска да сключи мирен договор. Настойниците [на малолетния император Константин VII Багренородни] приеха с радост мира. Симеон изпрати своя магистър Теодор да преговаря за мира. Патриарх Николай и Стефан, и магистър Йоан взеха императора, дойдоха до Влахерните и въведоха двамата Симеонови синове и обядваха с императора в палата. А патриарх Николай – при Симеон, пред когото Симеон преклони своята глава. Патриархът, като извърши молитва, положи на главата му, както казват, вместо стема своя епириптарий. Симеон и синовете му, като бяха почетени с безчислени дарове, се завърнаха в своята страна, бидейки несъгласни относно мира.“
- ↑ Loud 1978, с. 109 – 120.
- ↑ Златарски 1994, с. 367 – 368.
- ↑ Runciman 1930, с. 158 – 159.
- ↑ Runciman 1930, с. 159.
- ↑ Златарски 1994, с. 375 – 376.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 160 – 161.
- ↑ Златарски 1994, с. 376 – 377.
- ↑ Рашев 2007, с. 26 – 33.
- ↑ Theophanes Continuatus 2007.
- ↑ Златарски 1994, с. 370.
- ↑ De Boor 1888, с. 214.
- ↑ Златарски 1994, с. 382.
- ↑ Златарски 1994, с. 385 – 386.
- ↑ Kazhdan 1991.
- ↑ Runciman 1930, с. 163.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 164 – 165.
- ↑ Рашев 2007, с. 41.
- ↑ Runciman 1930, с. 168 – 169.
- ↑ Runciman 1930, с. 169 – 172.
- ↑ Theophanes Continatus 2012.
- ↑ Златарски 1994, с. 446 – 447.
- ↑ Златарски 1994, с. 459.
- ↑ Fine 1991, с. 156.
- ↑ Mladjov 1999, с. 173 – 181.
- ↑ Runciman 1930, с. 176.
- ↑ Златарски 1994, с. 489 – 491.
- ↑ Runciman 1930, с. 176 – 177.
- ↑ а б Runciman 1930, с. 177.
- ↑ Fine 1991.
- ↑ а б в г Иванова 2016b.
- ↑ Иванова 2016a.
- ↑ museum-preslav.com 2008.
- ↑ Fine 1991, с. 160.
- ↑ Runciman 1930, с. 187 – 188.
- ↑ Иречек 2016.
- ↑ Fine 1991, с. 148.
- ↑ Златарски 1994, с. 280, 495.
- ↑ Runciman 1930, с. 133, 177.
- ↑ Великите българи 2007.
- ↑ Новото време 2007.
- ↑ IMDb 2007.
- ↑ bTV 2006.
- ↑ Bozhkov 1994, с. 324.
- Цитирани източници
- Бакалов, Георги. Електронно издание – История на България. София, Труд, Сирма, 2003. ISBN 954528613X. OCLC 62020465.
- Божилов, Иван. Цар Симеон Велики (893 – 927): Златният век на Средновековна България. София, Издателство на Отечествения фронт, 1983.
- Вайганд, Густав. Етнография на Македония. Глава I. Историко-етнографски обзор // promacedonia.org. promacedonia.org, 2016. Посетен на 18 февруари 2016.
- Васильев, Александр. Византия и арабы. Том II. 1902. с. 88, 104, 108 – 111. (на руски)
- Васил Левски беше избран за най-великия българин на всички времена // velikite.bg. Великите българи, 2007. Архивиран от оригинала на 2007-03-17. Посетен на 25 март 2007.
- Делев, Петър и др. История и цивилизация за 11 клас. София, Труд, Сирма, 2006. ISBN 9549926729.
- Димитров, Божидар. Храмът „Свети Четиридесет мъченици“ // historymuseum.org. Национален исторически музей, 2007. Архивиран от оригинала на 2006-09-07. Посетен на 7 март 2007.
- Драгова, Надежда. Култът към св. Иван Рилски в българските исторически сбъдвания // liternet.bg. liternet.bg, 2006. Посетен на 2 май 2016.
- Дринов, Марин. Южные славяне и Византия в X веке. 1876. (на руски)
- Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0.
- Иванова, Климентина. Българската литература от края на IX до средата на Х в. // Тържество на Словото. Златният Век на Българската Книжнина. promacedonia.org, 2016a. Посетен на 22 май 2016.
- Иванова, Климентина. Прибавка от самия христолюбив цар Симеон // Тържество на Словото. Златният Век на Българската Книжнина. promacedonia.org, 2016b. Посетен на 22 май 2016.
- Енциклопедия България Том 6, С – Ти. Издателство на БАН, 1988. OCLC 75865504.
- Иречек, Константин. Цар Петър. Богомили // История на българите. promacedonia.org, 2016. Посетен на 22 май 2016.
- Калоянов, Анчо. Славянската православна цивилизация // liternet.bg. liternet.bg, 11 май 2005. Посетен на 12 март 2007.
- Кастелан, Жорж. История на Балканите XIV–XX век. Пловдив, Хермес, 1999. ISBN 954-459-901-0.
- Лалков, Милчо. Владетели на България: ханове, царе, държавници. Кибеа, 2000. ISBN 954-474-098-8.
- Николова, Бистра. Велики Преслав // Православните църкви през Българското средновековие. София, Българска академия на науките, 2002. ISBN 954-430-762-1.
- Край Босфора // novotovreme.bg. Новото време, 2007. Посетен на 25 март 2007.
- Рашев, Рашо. Цар Симеон военачалникът. Варна, Славена, 2007. ISBN 9789545796579.
- Успенскиій, Ф. И. Пограничный столб между Византией и Болгарией при Симеоне // Известия Русского Археологического Института в Константинополе 3. 1898. с. 184 – 194. (на руски)
- Bozhkov, Atanas. Bulgarian contributions to European civilization. Bulvest 2000, 1994. ISBN 978-954-8112-58-1. (на английски)
- Тази вечер в Силистра е премиерата на грандиозния исторически спектакъл „Златният век – Цар Симеон Велики" // btvnovinite.bg. bTV, 7 декември 2006. Посетен на 25 март 2007.
- Campbell, Mike. Biblical Names // Behind the Name, 2007. Посетен на 4 март 2007. (на английски)
- Crampton, R.J. The Reign of Simeon the Great (893 – 927) // A Concise History of Bulgaria. Cambridge University Press, 2005. ISBN 0521850851. (на английски)
- Curta, Florin. Southeastern Europe in the Middle Ages, 500 – 1250. Cambridge, Cambridge University Press, 2006. ISBN 0521815398. (на английски)
- De Boor, Carl Gothard. Vita Euthymii. Berlin, Reimer, 1888. (на латински)
- Dvornik, Francis. The Slavs: Their Early History and Civilization. Boston, American Academy of Arts and Sciences, 1956. (на английски)
- The First Bulgarian Empire // Encarta, 2007. Архивиран от оригинала на 2009-10-29. Посетен на 3 март 2007. (на английски)
- Fine, John V.A. 5 Bulgaria under Symeon, 893 – 927 // The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. Ann Arbor, University of Michigan Press, 1991. ISBN 978-0472081493. (на английски)
- Hart, Nancy. Bulgarian Art and Culture: Historical and Contemporary Perspectives. University of Texas at Austin, 2004. Посетен на 3 март 2007. (на английски) Архив на оригинала от 2007-08-10 в Wayback Machine.
- Hussey, J. M. The Orthodox Church in the Byzantine Empire. Oxford, Oxford University Press, 2010. ISBN 0191614882. (на английски)
- Zlatniyat vek (1984) // imdb.com. IMDb, 2007. Посетен на 25 март 2007. (на английски)
- Kazhdan, Alexander (ed.). Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. (на английски)
- Kuun, Géza. Relationum Hungarorum cum oriente gentibusque originis historia antiquissima. 1895. (на латински)
- Loud, G.A. A re-examination of the ‘coronation’ of Symeon of Bulgaria in 913 // The Journal of Theological Studies xxix (XXIX). Oxford University Press, 1978. DOI:10.1093/jts/XXIX.1.109. p. 109 – 120. (на английски)
- Mladjov, Ian. Between Byzantium and Rome: Bulgaria and the West in the Aftermath of the Photian Schism // Byzantine Studies/Études Byzantines. 1999. p. 173 – 181. (на английски)
- Рисувана керамика // museum-preslav.com. museum-preslav.com, 2008. Посетен на 22 май 2016.
- Ostrogorsky, George. Avtokrator i samodržac // Glas Srpske kraljevske akademije (CLXIV). 1935. с. 95 – 187. (на сръбски)
- Runciman, Steven. Emperor of the Bulgars and the Romans // A history of the First Bulgarian Empire. London, George Bell & Sons, 1930. OCLC 832687. (на английски)
- Theophanes Continuatus. Symeon of Bulgaria wins the Battle of Acheloos, 917 // 2007. Архивиран от оригинала на 2012-05-25. Посетен на 10 март 2007. (на английски)
- Theophanes Continatus. The peace agreed between Romanos Lekapenos and Symeon of Bulgaria, AD 924 // paulstephenson.info. paulstephenson.info, 2012. Архивиран от оригинала на 2016-03-22. Посетен на 22 май 2016. (на английски)
- Todt, Klaus-Peter. Symeon, Zar // Bautz, Traugott. Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon 11. Herzberg, Bautz, 1996. ISBN 3-88309-064-6. (на немски)
- About Bulgaria (PDF) // U.S. Embassy Sofia, Bulgaria, 2007. Архивиран от оригинала на 2007-08-15. Посетен на 3 март 2007. (на английски)
Владимир Расате | → | → | Петър I |
|
|